Тодор КАРАКАШЕВ
Богдан Овесянин е роден в Панагюрище на 11 ноември 1908 г. в семейството на Кръстьо и Ташена Натови. Първоначално живеят в дома на Георги Натов, дядо на бъдещия писател по бащина линия. По това време умира първото им дете, та затова притеснени да не се случи нещо лошо и с малкия Тодор, тогава той е едва на осем месеца, родителите му се преместват в семейството на жена му. Баща ѝ Тодор Манов е абаджия, обходил поради занаята си Османската империя, Австро-Унгария, Прусия, Франция и Белгия. Но той същевременно е и голям български патриот. Участва в революционния комитет, основан в Панагюрище от Васил Левски и всячески помага в бунтовната дейност. Градът е възрожденски духовен център, където образованието винаги е било на предно място. Такава е и средата, в която расте и се възпитава бъдещият поет.
Литературните му наклонности се проявяват, когато е едва 9-годишен. Още тогава негово любимо занимание е четенето. Пристрастява се към бащината си библиотека и непрестанно прелиства класиците на българската литература: Иван Вазов, Стоян Михайловски, Тодор Влайков, Пенчо Славейков, Пею Яворов и други като същевременно силно се увлича и от литературата за деца.
За да задоволи интереса си (семейството му живее бедно), Богдан Овесянин започва да отглежда зайчета и да ги продава или разменя за книги. Друг интересен епизод от тогава е първата му библиотечка, която момчето си прави само от едно газено съндъче. Освен това я използва и за писалищна маса. Именно по това време започва да си съчинява разни истории и след игрите да ги разказва на своите връстници. Тази любов към знанието и книгите му вменяват чувствата на патриотизъм и противене на неправдата, които по-късно Богдан Овесянин изразява в творчеството си по неповторим, характерен само за него начин. Негов съученик от ученическите му години ще напише по-късно в спомените си: „Овесянин, спомням си го като днес. Висок, с кръгло румено лице, оживено от огнени черни очи. Той не признаваше други предмети, освен литературата.”
От есента на 1927-ма Богдан Овесянин вече е студент по славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Следва един изпълнен с трудности, недоимък и лишения живот. Първо е принуден да напусне следването си, за да помага при изхранването на семейството си (завършва през 1933 година), после е уволнен като стажант-учител по политически причини. Още като млад житейските неволи го насочват към социалистическата идея, както в житейски, така и в литературен смисъл.
И все пак литературната орис е била благосклонна в едно – имал е щастието да е част от най-силното поколение детски писатели у нас. В периода на 30-те и 40-те години на миналия век на това поприще се трудят: Цанко Церковски, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Дора Габе, Ран Босилек, Елин Пелин, Йордан Стубел и още редица други. Богдан Овесянин е един от тях, което е красноречив пример за неговия неподражаем талант.
Зрелият му житейски и професионален живот преминава като учител. Първоначално преподава в Бояна и кв. „Тухларна фабрика“, а по-късно следва преподавателска дейност в Разлог, Свиленград и Копривщица. На учителската професия отдава 15 години и точно този период е най-благодатния за неговата литературна дейност. В Стрелча Богдан Овесянин се установя, когато е поканен за директор на новооткритата местна гимназия. Тука прекарва последните години от живота си – от 1944 до 1948 година.
ТЕМАТА ЗА ПАТРИОТИЗМА В ТВОРЧЕСТВОТО
НА БОГДАН ОВЕСЯНИН
В идейно-тематичното разнообразие на Богдановесяниновата лирика за най-малките патриотичното чувство идва като логическо продължение на природните красоти. Особеното при поета е, че той го разглежда като висша еманация на човешко поведение, а потокът от мисли и чувства води към разбирането за съпричастност със съдбата на народа. Да започнем оттам, че родолюбието поражда чувството за съпричастност към всичко онова, което се съдържа в понятието отечество. Но поетът не спира до тук. Той оптимизира внушението по чисто емоционален път, сравнявайки отечеството с майката, която е най-скъпото нещо в живота на човека. Чувството за родолюбие придобива завършен вид в образа на Родината-майка, една за всички български деца, внушавайки им усещането на лирическия герой за национална гордост и готовност да отдаде всичко за нея. Черешовият топ няма да промени хода на събитията през Априлското въстание, но превърнат в символ, той се трансформира в олицетворение на непокорния и свободолюбив нрав на българина и стремежа му към свободата, дори и с цената на саможертва. Подвигът, обречен или не, си остава величав и това е основното значение на идеята. Така че, достоен българин и истински патриот, сам той воювал срещу враговете на отечеството, като поет Богдан Овасянин не може да мине без стихотворения на патриотична тематика. Те са като буквар по родолюбие за малките. „Бащино огнище”, „Родна реч”, „Българско”, „Черешовият топ”, „Майчице земя” са събрали в себе си най-святите чувства за всяко българско дете.
В стиховете ясно личи органическото единство между родината и лирическия герой. Даже нещо много повече, нейното величие прелива в мислите и самочувствието на героя.
Ти цъфтиш, пробуждаш се и пееш,
ти си в мен и в моето сърце –
в тучните си ниви ме люлееш
както майка своето дете.
Нищо аз в живота си да нямам,
горд ще съм до тебе, че раста.
Ето ме – под ясното ти знаме –
бий сърцето с хиляди сърца.
„Майчице земя”
Единственото сравнение на родината, което авторът прави, е с майката. Понятията не са тъждествени в повествователно отношение. Тях ги сродява кръвното родство и огромната любов на героя къмтях. Както се вижда, още самото заглавие Б. Овесянин насочва към темата, подготвяйки читателя за срещата с родолюбието, това пресвято качество в характера на човек. А истинското му състояние намира най-пълен израз в поантата на цитираното стихотворение, където той патетично възкликва: „Родна майко – българска земя!”. И макар всичките значения по принцип да са загатнати още в началото на стихотворенията, истинският смисъл се съдържа в повествователната им част. Стиховете в нея символизират художествения факт, за който свидетелстват многобройни изражения на патриотизма – родната реч, „ясното знаме”, сърцето, което бие с хиляди български сърца и т. н. Те не просто изразяват чувствата на героя, а са израз на неговия вътрешен свят, в който любовта към родината трябва да се превърне в пример за всяко дете.
Забележително е, че поетът не идеализира (значенията), а от начало до край търси обективност в изображението. Всяко действие при него е израз на някакво неречево събитие. Художественото интерпретиране на това събитие не прекъсва връзката с живота, а води до по-голяма убедителност и автентичност. Разбрани така, стихотворенията не се нуждаят от допълнителна мотивация за осмислянето на националната памет като изконно чувство.