Петър МИХАЙЛОВ
БЛАГОВЕСТА КАСАБОВА – ДОАЙЕНЪТ СРЕД ИЗСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА
Дебютната книга на Благовеста Касабова е литературно-критическият очерк, посветен на творчеството и личността на Калина Малина. Досега монографията има три издания: 1979, 2005 и 2024. Рядко критически текст се радва на подобно дълголетие. Като във всяко от изданията авторката е нанасяла отделни корекции – подобрения и допълнения (както самата тя споделя). По-късно през годините литературният критик Благовеста Касабова ще се ориентира към Фани Попова-Мутафова – „Чудотворката“ (2000), (която през 2020 г. излезе в редактиран вариант „Наказание без престъпление“) и към Мара Белчева – „Ръми в душата ми“ (1995; 2009; 2023). Т.е. изследователката трайно е насочила интереса си към жените-авторки. До момента изредените литературно-критически очерци остават представителни, тъй като не са налични по-обемни.
Няма как пишещият за една от най-големите авторки за деца и юноши – Калина Малина – да не се изкуши от самия жанр на Литературата за деца. Така и става. През 1980 г. Благовеста Касабова публикува книгата си с есета, очерци и студии „Живата светлина на детството“, а няколко години по-късно и „В делника на детството“ (1986) – състояща се от проблемни статии, посветени на писатели за деца от ХХ век (от Паулина Станчева – до Михаил Берберов). Ако „Калина Малина“ (1979 – 2024) е по-частен тип изследване (върху един писател), то следващите книги са по-панорамни. Т.е. в последвалите издания можем да проследим и да се убедим, че литературата за деца е процес, а не просто историческо явление, застинало в своята хипостата. А и още нещо важно и ценно откриваме в работата на Благовеста Касабова – тя системно, методично и убедено заговаря-пишейки за сериозността на явлението. Така то се обособява като значим творчески феномен. А в онази епоха – края на 70-те и началото на 80-те г. на ХХ в. – нашето литературознание откровено подценява както създаването на литературата за деца (писателските фигури), така и изследователите на тази литературна дейност. Съществена роля, за да се промени ситуацията и да стане значително по-приемлива днес, изиграват критически фигури като проф. Симеон Янев, доц. Божанка Константинова и разбира се – Благовеста Касабова.
Наедно с „Литературни анкети“ очеркът на Б. Касабова дават богата биографична информация за живота и творческия облик на голямата писателка. Книгите се появяват след кончината ѝ, но за реализацията и на двете самата тя активно допринася. И проф. Б. Ганчева, и Б. Касабова споделят как добросъвестно и педантично Калина Малина е разговаряла с тях и е предоставяла архива си, за да могат литературните специалисти да напишат възможно най-пълноценно своите изследвания. И успехът е наличен днес. Макар тиражът на Анкетите отдавна да е изчерпан (минали са над 4 десетилетия!), надявам се, поради своята ценност, да бъдат дигитализирани и да има възможност за свободен достъп до тях: поне от бъдещи и настоящи изследователи.
Не само защото е авторка на първия детско-юношески роман в нашата литература Калина Малина е сред големите имена. Тя създава още няколко впечатляващи по-обемни наратива: „Сирачета“ (1933) и „Детето на затворника“ (1940), които изграждат своеобразен триптих. Тя е и активен преводач от френски и руски език; дейно подпомага вестник „Литературен глас“, чиито редактор-основател е нейният съпруг проф. Д. Б. Митов; членува в Клуба на българските писателки и за известен период от време е негова секретарка; съавтор е на няколко читанки за малките ученици преди 1944 г. Пак през този период тя оставя няколко забележителни белетристични книги за читатели, надхвърлящи детската възраст и се оформя като една от най-добрите (и надеждни) разказвачки в нашата национална литературна класика – сборниците с разкази и новели „Провинциални сенки“ (1936), „Нощни пеперуди“ (1938), „Кръвта на дедите (историческа повест)“ (1938), „Старшата сестра. Роман “ (1941), „Планинецът. Разкази“ (1943). Т.е. оказва се, че авторката умее да пише както за малки, така и за големи – качество, което не всеки притежава.
Универсалният талант на Калина Малина е свързан и с нейната голяма продуктивност: тя оставя множество стихотворения, поеми, пиеси, разкази, статии, есета с богато жанрово разнообразие. В протежение на половин век Калина Малина завоюва едно от първите места в нашата литературна история. Именно на тези фактологични особености посвещава и своя очерк Благовеста Касабова. Ала изследователката деликатно споделя личните си впечатления от контактите с писателката, аналитично подхожда към съществена част от книгите ѝ. А най-ценното е, че съумява да изгради, да предаде, да извае именно универсалния облик, който писателката има. Нейде по на запад или по на изток от нашите географски предели явление като Калина Малина биха окачествили като гений. И тя действително е. Всички сме расли, казвайки някое нейно стихотворение в невръстните си години; досегът с някой роман от Трилогията пък участва във формирането на чистото патриотично чувство; а когато на по-зряла възраст посегнем към „Провинциални сенки“ ще си представим фигурата на стария чорбаджия Туджаров, страдащ за гибелта на талантливия си син Христо. Разгърнем ли Протоколната книга от сбирките на Клуба на българските писателки ще открием в красивия почерк на секретарката съвестното документиране на онзи процес, свързан с еманципирането на жените в отечеството ни, следвайки и творческата заявка и изява на пишещите-жени. Проследявайки нейната дейност в целостта ѝ осъзнаваме, че наистина Калина Малина е голям писател, но и стойностен човек, ала и общественик, отдал личността си, за да гради културата, да съгражда духовния облик на народа ни.
„Живата светлина на детството“ е монография, която е с по-разножанров характер: студии, есета, очерци, посветени обаче на една тема: Литературата за деца. Дистанцията от почти половин век (45 години) може да породи известна резервираност – та това е книга от една друга епоха, та това е такова изследване, в което мирогледът не е съвсем съвременен. Но пък е исторически този мироглед. Станал е част от пътя на Литературата за деца.
Книгата условно е разделена на два големи дяла: единият обхваща проблемни статии и студии, засягащи цялостния литературен процес и се побира в малко над 90 страници, а другият, доближаващ 160 страници, е отреден на очерци за 9 заслужили български писатели: Стоян Дринов, Георги Райчев, Калина Малина, Денчо Марчевски, Емил Коралов, Михаил Лъкатник, Борис Крумов, Салис Таджер и Георги Струмски.
Първата част можем да съотнесем към литературно-историческия дял в развитието на Литературата за деца. Горе-долу всяка проблемна статия или студия е в рамките на двайсетина странички, което създава усещането за балансираност и подреденост. „Живата светлина на подвига“ можем жанрово да определим като литературна студия, посветена на историческата белетристика, посветена на Освободителното движение. Темата сама по себе си е актуална и адекватна за времето 1980 г., тъй като през 1978 се изпълва век от Освобождението на България. Кои са имената на авторите, засегнати в кратката студия?
От една страна са класиците на нашата литература в лицето на Людмил Стоянов (биографичната повест за Г. Бенковски), Дора Габе („Мълчаливи герои“ – роман за капитан Райчо Николов), Стефан Дичев („Рали“,), Павел Спасов („Мацко и войводата“). От друга страна са класици на Литературата за деца – Петър Стъпов (романът „Знаменосецът“, посветен на личността на Никола Куртото), Денчо Марчевски (поредица романи!), Коста Странджев (романът „Черният сватбар“, посветен на Кочо Чистеменски), Георги Караиванов (романите „Юнашка майка“ – посветен на баба Тонка – и „Боримечката“), Георги Хрусанов, Любомира Каралеева и Димитър Кръстев (романи/повести за Райна Княгиня), Иван Василев-Гайдаров („Шипченски вятър“).
Авторката прави уговорката, че не всички произведения са с еднакво качество в художествено отношение. Често употребява компромисното „неравни“, но не се впуска в безпощадна критика. Благородно уточнява, че всички текстове следват една линия на историческата памет, положена още от патриарха на нашата литература – Ив. Вазов – и се подчиняват на опиянението на народа и водителите му от предусещането за Свобода – кодирано в оная христоматийна глава от „Под игото“ – „Пиянството на един народ“.
Благовеста Касабова изтъква отделните достижения, които постигат Дора Габе, Людмил Стоянов, Петър Стъпов, вече утвърдили се имена в нашата литературна история, но тя дава и добра оценка за Денчо Марчевски, Г. Хрусанов, Ив. Гайдаров, Д. Кръстев, Г. Караиванов, Л. Каралеева. От въвеждащата студия можем да проследим как критикът Благовеста Касабова поставя важността на Литературата за деца като жанрова форма – свързвайки историческата белетристика с голямата национална идея, изтъквайки безспорните качества на книги-класика като „Мълчаливи герои“, „Рали“, тя въвежда и анализира художествените образите на Кочо Чистеменски, Райна Княгиня, Иван Боримечката, Бачо Киро, Петър Бонев, Тодор Лефтеров, станали герои на определени художествени повествования и съумява да внуши, че тези книги не само носят онова понятие за чистия патриотизъм, но и приучават на/към него малкия си читател. Разбира се, някъде тонът е сантиментален, другаде екзалтиран, но все пак е общо усещането за историзъм и значимост на ония герои, пожертвали се за нашата национална свобода.
Следващата проблемна статия „С огъня на първия септември“ е посветена на темата, засягаща Септемврийското въстание от 1923 г. Без да са детски, книгите „Пролетен вятър“, „Ръж“, „Септември“, са се превърнали в емблематични за своите автори. Някои произведения все още са в учебната програма по литература за гимназиален етап, така че са по-широко познати. По-слабо се знае обаче за Крум Велков и „Водител“, Крум Кюлявков и „Никодим“, тъй като авторите днес са причислявани към т. нар. конюнктурни писатели, послужили на социалистическия режим да формират политическия мироглед на някогашните подрастващи. Всъщност, посочените текстове и не блестят с кой знае какви художествени качества и имат по-скоро литературно-историческа стойност. Интересното е обаче, че наедно с тези удобни за властта имена са споменати писатели-класици на ХХ век: Иван Давидков, Лъчезар Станчев, Емил Коралов, Николай Зидаров, Иван Кръстев, Леда Милева, Георги Веселинов. Тук прави впечатление, че макар разглеждайки произведенията за деца, Благовеста Касабова споменава „Хоро“ на Антон Страшимиров, „Бялата пътека“ на Орлин Василев, „Обикновени хора“ на Георги Караславов. Т.е. произведения, които са част от националния литературен фонд и в някаква част изграждат онова понятие, което разпознаваме с определението Литературен канон – т.е. високите литературни образци на художественото слово. Прибягвайки до този метод на своето изследване литературният критик внушава, че литературата за деца е част от тази висока литературна класика и има своето равноправно място. От друга страна сме свидетели на оценките спрямо по-малко познатите днес Трифон Даскалов, Ваня Филипова, които обаче в онзи период са имали своята актуална принадлежност към литературния процес. Във финала на своята статия авторката обръща специално внимание на големия Иван Кръстев и на романа на Иван Давидков „Далечни бродове“, който и не детски, все пак засяга в някаква степен темата за Септемврийското въстание. Акцентът в първия белетристичен опус на писателя-художник пада върху изчезването на родния топос – с. Живовци се превръща в дъно на язовир. Важното в случая е, че Благовеста Касабова съумява да даде нужната критическа оценка за безспорните явления в творческо отношение каквито са Иван Кръстев и Иван Давидков.
Следващата студия е посветена на антифашистката литература – репертоарът е добре познат, отпочван от „Овчарчето Калитко“ (Ив. Хаджимарчев) и „Митко Палаузов“ (М. Марчевски), минаващ през „Ленко“ (Г. Караславов) и „В Лопянската гора“ (В. Андреев), стигащ до Борис Крумов, Калина Малина и Мария Грубешлиева, Петър Незнакомов, Радослав Михайлов. Интерес предизвиква оценката на Благовеста Касабова относно „Овчарчето Калитко“: „Сюжетното развитие обхваща живота на един партизански отряд. В центъра на повествованието стои образът на Калитко, за съжаление без видимо развитие. И в началото, когато се включва в борбата, и в края, когато геройски загива, той е еднакво трогателно наивен, с посредствен духовен потенциал и тромаво поведение“. Трябва да признаем, че това е сериозна критическа бележка и, макар наблюдението да завършва с благосклонен тон, преценката е обективна. Дори и заговаряйки за конюнктурна творба Благовеста Касабова запазва своята прецизност и честност. По-високо поставя документално-фактологичното у другата конюнктурна творба от епохата – „Митко Палаузов“. Все пак прототип на художествения образ е реалната личност на Димитър Трифонов Палаузов (1930 – 1944), който е най-малкият участник в съпротивителното движение у нас по времето на Втората световна война. Ценното в случая е, че Касабова извежда на преден план съпротивата срещу фашизма, а не социалистическия устрем, характерен за годините след 1944 г. Каквато и оценка да се дава в бъдеще за този тип литература, една част от нея наистина е антифашистка и като достижения могат да се посочат отделни мемоарни платна на преки участници в съпротивителното движение каквито са: Добри Жотев, Младен Исаев, Петър Незнакомов, Ламар, Павел Вежинов, Йордан Вълчев, Кольо Георгиев и т. н.
Интерес предизвикват и следващите две статии „За трудовия делник“ и „Детството в творческия свят на писателя“. Бихме могли да кажем, че това са по-скоро текстове, ориентирани към цялостната история на литературата за деца – започвайки с приказките за Насрадин Ходжа и Хитър Петър, минавайки през възрожденския етап с творбите на Петко Славейков, Константин Величков, Иван Вазов, Цани Гинчев, насочвайки се към класическите образци на Ран Босилек, Константин Константинов, Добри Немиров, Стилиян Чилингиров, Тодор Влайков. Прави впечатление, че се коментират и творби като „Ранни години“ на Симеон Радев, „Път през годините“ на Константин Константинов, по отношение на мемоарното начало и се привличат други творби като „Детство“ на Людмил Стоянов и „Детски години“ на Константин Петканов, стигайки до „Патилата на едно момче“ от Гьончо Белев и „Краят на едно детство“ на Тодор Харманджиев.
Благовеста Касабова представя литературата като единен процес, без да го дели на аудитории за малки и големи. Тя по-скоро търси и постига обединение, и тук е мястото да представим нейното обобщение във финала на статията: „Независимо от някои стеснявания, или по-точно на известна еднопосочност на спомена от детството, мемоарните повести и романи, за които стана дума тук, са сериозна, зряла белетристика, постижение не само в жанра, но и в литературното ни развитие. А фактът, че са еднакво търсено четиво и от малките, и от възрастните читатели, още веднъж потвърждава тяхното значение“.
Втората част на книгата ще намери своето продължение и предизвикателство и в следваща монография – „В света на детството“ – и тук, и там авторката представя своите очерци, посветени на отделни писателски фигури.
Макар и съвсем скоро публикувала цялостната си студия за Калина Малина и сега тя става един от „героите“ на критическия сюжет. Единственото женско име сред осемте мъжки. Само по себе си това обстоятелство разкрива важността на авторката и ролята ѝ за развитието на Литературата за деца. Тя е положена сред важните фигури на Стоян Дринов, Георги Райчев, Денчо Марчевски, Емил Коралов, Михаил Лъкатник, Георги Струмски. Ако Стоян Дринов и Георги Райчев са част от началото на модернизацията на творчеството за деца, а Михаил Лъкатник, Георги Струмски и Емил Коларов са едни от класиците на жанра, то Калина Малина заема преходно място между двата етапа. В своя великолепен роман „Златно сърце“ (1929) писателката разказва за възрожденското време, за славното минало, но го прави по един модерен начин. Колоритът на циганското семейство начело с баба Пембиша, следвани от Али и Айше, множеството приключения, които трябва да преодолее Димчо, щастливата случайна развръзка – всичко това във фабулирането е интригуващо и за съвременното дете. Изживяванията са близки, сходни и сега, т.е. Калина Малина отлично познава детската психика и гради силни, впечатляващи и психологически издържани герои. Умелото съчетание на приказното с легендарното, вплитането на чисто битовото, създават една специфична драматургия на текста и така той е жив, пластичен, сценичен, позволява визуализация (не случайно е така сполучлива и екранизацията му). Онова 17-годишно девойче Райна, което е срещнало стария Вазов в Борисовата градина и взима решението да стане писател като него реално става голямата писателка Калина Малина. Така представен очеркът за нея очарова с искреността и спонтанността си. И няма как когато се пише за деца да не е искрен, топъл, откровен тонът, да не искри от онова странно съчетание на истинността и фантазията. Именно това съчетаване прави, създава и литературата.
Всеки един очерк на Благовеста Касабова е възможно да прерасне в по-голямо платно, разкриващо многообразието на палитрата на писателя, открояващо творческата му личност. Благовеста Касабова умее да изведе характерното, специфичното, това, което днес назоваваме уникалното за всеки един отделен писател и да го представи в облика му на творец. Творец на литература за деца.