Бистра Александрова Ангелова-Янакиева е родена на 18 октомври 1987 г. в София. Завършила е Нов български университет – специалност „Англицистика“. Преподава английски език.

Автор е на книгите: „Мравчето Бръмзи“, „Феята Толи“ и „Фермата на Мето“. „Котараци мърмустаци“ е четвъртата ѝ книга. Член на Съюза на българските писатели.

 

 

 

Откъс от бъдещата книга на Бистра Ангелова-Янакиева

„КОТАРАЦИ МЪРМУСТАЦИ“

 

УВОД:

В един квартал от къщи изграден –

красив оазис сред пустиня,

живее си спокойно ден след ден

грижовната и работлива леля Лина.

 

Сгушени в зеленина дворове и градинки,

без сенки от бетонните чудовища.

Цветя, овошки, пеперуди и калинки

са компания на Линините съкровища.

 

За злато и сребро изобщо не говорим.

Нито за предмети прецизна изработка.

И не се налага с никого да спорим –

досещате се – това е домашната котка!

 

Лина има шест любимци красиви –

котараци и котарани.

Техните приключения смешни и диви

в тази книга от мен са събрани.

 

 

КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО?

Приключение първо

 

Преди около десетина години,

когато навсякъде имаше дим от камини,

вечерта в една особено студена зима

(ако излезеш трябва да се навлечеш за трима)

към магазина се отправи леля Лина –

за киселото зеле ѝ трябваше сланина.

 

Тя бавно вървеше по заледения тротоар.

Севернякът свиреше като същински гъдулар.

Кристалът стъклен е негов другар,

а мракът вечерен – с плащ чисто черен,

тук е господар.

 

На всичко отгоре и сняг заваля.

Бързо натрупа сантиметър-два.

Като капан покри коварния лед.

И… нещо се случва – Лина полита напред.

 

Изписква в уплаха, а за капак –

изпуква зловещо десният крак.

В опасна ситуация Лина изпада,

плаче и пъшка, от болката страда.

 

Да се повдигне – абсурд, не може!

Помощ кой ще доведе, о Боже!

Започва да вика – някой да дойде край нея поне!

Зловещо тихо е!

И… отчаянието сграбчва нейното сърце!

 

В такава нощ не се излиза вън!

Жива душа няма по улицата тясна.

Това е истински кошмар, а не сън.

На себе си леля Лина е бясна!

 

Страхът и зимният студ я надвиват.

Тръпки пълзящи я скоро побиват.

Лина затваря за малко очи –

но това е опасно, дано не заспи!

 

Изведнъж усеща нещо меко,

с лапа я докосва нежно, леко.

Шарен котарак – малко по-голям от длан,

мърка напевно, спокойно – сякаш има план.

 

А после се отдръпва и тръгва уверен.

Лина го вика: „Върни се, приятелю верен!“

Тя още не знае за неговото намерение,

което ще ѝ донесе скорошно спасение.

 

Ала накъде ли се котаракът отправя?

Защо леля Лина в студа самичка оставя?

Скоро ще разберете, че той е герой –

помощ отива да търси, но помощ от кой?!

 

На няколко преки има полицейско управление.

Дежурни служители бдят над квартала,

на всеки проблем намират решение,

а котаракът нахлува вътре като хала.

 

Започва да мяука, драще и дори да ръмжи,

вторачва в дежурния своите умни очи,

крачола му дърпа – сигурен знак

полицаят да го последва в нощния мрак.

 

Потегля по улицата среднощната група,

снегът диамантен под краката им хрупа.

И скоро пристигат тези двамина

до пострадалата наша леля Лина.

 

Служителят на реда до нея прикляка,

обяснява, че линейката с нея ще чака.

Разказва за малкото коте-спасител –

как е достойно за полицейски служител!

 

Лина, притихнала, трогнато плаче.

Благодарност и обич усети към това юначе.

И начаса реши да го осинови –

така и тя него от улицата ще спаси.

 

Но травмата ѝ е много голяма –

вече месец на легло е старата дама.

А под прозореца – за радост и изненада,

всеки следобед има мяукаща серенада.

 

Всички болнични служители,

лекари, сестри и охранители

от предания котарак са изумени,

от постоянството му впечатлени.

 

И редуват се на смени:

хранят го, вода му дават.

В тези дни така студени

и от ласки те не го лишават.

 

В края на февруари Лина изписват,

прегръщат я и сърдечно се здрависват.

А на болничния праг я чака

приятелят, героят и юнакът.

 

На ръце го леля нежно вдига –

към дома е време те да тръгват.

Ето, че таксито ѝ пристига,

от изпращачите аплодисменти гръмват.

 

След като разглежда мястото прекрасно,

котето е пуснато в градината да тича.

А на Лина изведнъж ѝ става ясно,

че все още не знае как да го нарича.

 

Тя роднини няма, нито пък деца.

Досега е живяла винаги сама.

А от днес синче си има, ето – радостно лудува.

И по случай 1-ви март решава Пижо да го именува.

 

Връща се назад към стара българска легенда*:

Некръстени момчета с име Пижо ги зовали,

а майката грижовна пък била е Пенда.

И с умиление Лина своя котарак погали.

* Според една от легендите, връзвайки Пижо и Пенда заедно в мартеница, те символизират майката с нейния син и се носят за здраве, късмет и плодородие.

 

От емоция е Лина просълзена.

Време е кръщавката да отпразнуват.

Да бъде майчица добра е тя решена.

И тръгват лакомства да пазаруват.

 

Някой би казал, че това е финал

на приключение зимно с хубав край.

За мен, обаче, то е сигнал

за история славна през месец май!