РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Добрин ДОБРЕВ ФИНИОТИС
Високо горе по моравото кадифе на небето над „Двата близнака“ се търкаля месецът, гаси мигащите искрици на звездите и чертае по земята лениви сенки. Сгушено в пазвите на Странджа, селото спи. Само газената лампа мъждука и бледо осветява малките прозорци на бялата къща, кацнала на върха. Това е домът на бай Анастас Батакчиев.
Тази нощ не може да заспи само една майка – Керанка. Получила е „тревожно“ писмо от София. В него композиторът Филип Кутев пише настоятелно – дъщеря ѝ Янка да замине за София. Приета е в Държавния ансамбъл за народни песни и танци. Изплашена от това, че малкото ѝ все още момиче може да тръгне самичко толкова надалече, жената изгаря писмото в печката, без да я види никой…
Ето така, белязан от огъня, започва славния си път народната певица Янка Рупкина. И малко преди да си иде от този свят майка ѝ, както бяха почнали да ѝ викат – баба Керанка, ще признае тихо през сълзи: „Яз сторих тогава голям грях, майка, изгорих писмото. С него изгорих и късмета ти!“
Но аз съм на мнение, че не е така! Напротив, Янка Рупкина тръгва по своя труден път на певица от събора за надпяване в Граматиково направо в „Ансамбъла за народни песни на Българското радио“ съвсем естествено. За да срещне и слее пътя си там с Ева Георгиева и Стоянка Бонева в триумфалното вокално трио „Българка“, за да изпее най-хубавите песни на Странджа и да достигне висотите на националните ни певчески гении.
И се сещам за думите на големия познавач на българската народна песен, писателя Борислав Геронтиев: „На безброй събори и надпявания безброй певици чух да пеят „Калиманку Денку мъри“. Но никоя не можа да я изпее като Янка Рупкина.“
Интуицията на писателя е винаги точна. Така, както никой не може да изпее „Лалето“ като Верка Сидерова. Или „Делю хайдутин“ – като Надежда Хвойнева. Така е, защото тези песни са достигнали върховете на певческото майсторство именно чрез гласовете на своите изпълнителки.
Безброй пъти с Янка Рупкина съм посещавал родното ѝ село Богданово (Българско Алагюн е предишното му име), гостувал съм в родната ѝ къща, в дългите летни вечери съм слушал неспирната арня на щурците, чието протяжно ехо се носи откъм Черкезов баир и Даръ дере. Зиме съм съзерцавал огъня в древната печка на баба Керанка и винаги съм се сещал за онова изгорено писмо. Отново и отново до сълзи ме е трогвала огромната майчина обич, мъката ѝ от страха – да се раздели с чедото си.
В паметта ми се е запечатала с всичките подробности и незначителни детайли и една друга Алагюнска вечер. Седнали сме с Янка на високите стълби пред къщата ѝ. Слънцето прибира последните си отблясъци зад Картал баир. Внезапно в настъпващия здрач Янка запя с пълен глас: „Станка леля си думаше, мъри/ лелю ле, майчина сестру,/ чулу сай язма делечна…“ И в тоя миг от отсрещния хълм един красив глас отвърна с втория куплет на песента: „Ше ида, лелю, ше ида, мъри,/ ше ида язма да видя…“
Беше невероятно!
Втора… трета песен – също като на концерт! Не усетих кога съм се изправил – неподвижен, очарован и поразен слушах този изумителен дует. Никога повече не изпитах такова всеобхватно, завладяващо чувство – и още тогава бях сигурен, че никога нямаше да се повтори такава вълшебна вечер, когато от родните си стрехи в село Богданово, се надпяваха Янка Рупкина и Милка Андреева.
Питал съм певицата – коя е първата песен, която е пяла тук, пред публиката на Богданово. „Беше края на 1944-та, когато от моята баба Яна бях научила песен за убития фронтовак Петко. Точно тази песен изпях на селския мегдан. Майката на войника, баба Марулка, беше още жива. Тя се затича към мен, целуна ме разплакана и ми закачи герданче. Това не се забравя. А герданчето пазя и до днес…“
Убеден съм, че ако я нарека съвсем заслужено и справедливо „Славеят на Странджа“, това толкова вече износено определение няма да каже нищо съществено. Днес то се е превърнало в нещо като етикет, който се лепи наляво и надясно до имената на какви ли не певици, без оглед на техния ръст и творчески възможности. Янка Рупкина е явление! Истинско явление в българската народна музика, пред което можем само да свалим шапка. Пестеливият на похвали композитор Красимир Кюркчийски даде най-краткото, но най-точното определение за Янка Рупкина: „Глас изключителен и чист като поток!“ Който веднъж е слушал нейния глас и песните ѝ, никога не ги забравя. Те проникват дълбоко в душата на българина, палят кръвта, вселяват нежност и усещане за родни простори. Наистина – чист като планински поток, силен и равен като жалба на кавал, този глас тръгва към всеки, за да го завладее и приласкае със своята мекота и сърдечност.
Янка Рупкина, която познавах повече от четиридесет години, беше изключително добродушен и рядко благороден човек. Тя можеше да прости на всекиго, но на себе си – трудно. И именно този творчески максимализъм е сигурен признак за голямата дарба. Той е в основата на неповторимия ѝ талант и проправя пътя на нейната дългогодишна кариера. Затова не е чудно, че личните ѝ записи на странджански народни песни, които се намират във фондовете на радиото и телевизията, са над двеста. И между тях са песни-легенди като: „Алтън Мара“, „Откак са ѝ Мара родила“, „Станиното лице на лимон мерише ѝ и др. Но най-ярко в репертоара ѝ блести „Калиманку Денку, мъри, хубава“ – нейният артистичен и певчески апогей.
Както най-пълноводните реки тръгват от своя извор, така и големите дарования започват пътя си от своето родно гнездо. Янка Рупкина е родена там, дето се срещат Тракия и Странджа. И е наследила песните на своята земя, в които я въвежда нейната баба Яна. Едно щастливо събитие до голяма степен определя певческия ѝ репертоар. През 1957 година, на 25 февруари, Янка сключва брак с Георги Рупкин, състезател по борба от село Габър. Ако в родното място на певицата – село Богданово, преобладава тракийският песенен стил, то в селото на съпруга ѝ царува изцяло странджанският. И именно там голямата певица намира себе си – учи десетки странджански песни от роднините на мъжа си – песни, които скоро ще пленят света.
Събрала цялата сила на певческото си дарование, показала всичката хубост на своя глас, Янка Рупкина постъпва на 1 януари 1961 година в Ансамбъла за народни песни на Радио София, скоро след събора в Граматиково. И още с първите ѝ записи ефирът разнася славата ѝ из цяла България.
Давам си сметка, че през изминалите години повечето от концертите ми са били с Янка Рупкина, съпровождал съм я и на много от местата из цяла България, където е пяла.
Кое ми е направило силно впечатление? Това, че навсякъде, без значение от залата, селището и броя на хората, Янка Рупкина винаги е държала да пее в народния си костюм – от уважение към публиката и към песните. Често след концерт съм я питал: „Не се ли измори вече?“ А тя ще ме погледне с добрите си очи, ще се усмихне и ще отговори: „Щастието познава ли умора, моето момче?“
Салонът вече е пуст. Нощта е настъпила. Една от тия нощи, които напомнят Сътворението. Мракът е попил възторзите, тревогите и вълненията, метнал е мастиленото си одеяло върху лъкатушните пътища на кратката и все пак безсмъртна човешка участ. Свети луната, хилядолетия възпявана от поети и певци… И тогава някъде от безкрая долита песента. Странджанска песен, носена от тракийския вятър. Българска песен, Янкина – искрата, която бележи пътя към върха.
