Георги Н. НИКОЛОВ

На мед и билки, на историческа героика в сянката на стария Балкан и на дълбока изповедност ухае новата стихосбирка на Матей Шопкин „Към сините предели на безкрая“ – дело на изд. „Български писател“ (2023 г.) и Фондация „Устойчиво развитие на България“. Тя съдържа 86 нови стихотворения и се издава по повод 85 годишнина на автора. И в нея, както в редица още творби, е втъкано неговото символ верую „И българин завинаги оставам. Завинаги!.. До края на света!“ Идеен център на книгата е България с нейната горда величавост, устояла и устояваща на историческите превратности и устремена в бъдещото време. На този фон споделя своите радости и тревоги поетът. Връща се в миналото и детските години, разсъждава върху съдбата от позициите на зрял човек и всичко това избуява върху неизменното родолюбие, което движи перото му. Факт е, че след 1989 г. редица автори „преосмислиха“ написаното от тях, някои дори се отрекоха, за да застанат на нови естетически позиции. Броят им не бе малък, но кой е бил прав, или е останал в заблуда, само съдът на времето ще реши. Матей Шопкин остана верен на своите идеали и затова и сега лириката му буди заспали съвести, зове читателите да обърнат поглед към славното историческо минало. Да преоткрият за себе си както своите съдби, така и понятието „родина“, което е символ за гордост и красота в живота. Тук са и неговите разсъждения за смисъла на поетичното творчество: кое го тласка в обятията на проверената човешка нравственост, кое го спъва или буди тревожни размисли.

Боли ни, че свои чеда ни предават,

милеем за нашата вяра и чест,

но няма да търсим спасителен завет

и няма да паднем без вик и протест.

Под нас е земята, над нас са звездите,

в нас е светът стародавен и нов,

и нашият устрем пламти в далнините

с лъчите на силна и свята любов!

„Устрем“

Тези нови 86 стихотворения доизграждат създаденото досега от Матей Шопкин. В тях от далечината на времето свети детството, което не може да бъде забравено. Изплуват ликовете на близки люде и жаравата на мечти, които трябва да бъдат превърнати в реалност. Понякога изплува и горчивината, че не винаги поетът е правилно разбран, но това е временно. На преден план идва оптимизмът, че стародавните нравствени устои ще останат непокътнати в потребността от нови идеи, които се оказват мимолетност. Че с морала на прежните поколения ще бъдат закърмени и онези, които идват след нас.

„Към сините предели на безкрая“ е и вид равносметка от стореното в полето на поезията от Матей Шопкин. То е израз на преклонението пред България и готовността тя да бъде опазена от всяка забрава и подминавана с мълчание. Тя съществува и ще съществува в своите светини:

Винете ме

за грехове

и за безгрешност ме винете,

но даже в тежки часове

оставам брат на вековете.

„Искреност за Търновград“

Патриотизмът в книгата не е случаен. Той е послание какви трябва да бъдем пред света: горди чеда на прежни поколения, изградили с делата си и опазили от посегателства своята родина. За тях предците са икони на доброто, но и на борбеността. Днес в „модерния“ свят правото да си автентичен е задължителен повод за размисъл. Че идваме от вековете, устремени към сините предели на безкрая и можем да служим за пример. Особено за онези човеци, зачеркнали съвсем бездушно своя национален идеал. Човекък не може да съществува без своите корени от минало време. Без тях се превръща в безродник; в отронен лист, носен от вятъра незнайно накъде. В новите стихове в книгата Матей Шопкин, както и в предишните свои творби, прилича на прорицател, понесъл факела на искреността над обикновените хора. Споделя с тях своите истини и снема от лицата им сивата маска на безразличието. И с цялата доброта на поетичния си талант, както едновремешния Паисий, възкликва: „Болгарино, знай своя род и език!“

За новата книга на Матей „Към сините предели на безкрая“ може да се говори много, но прочитът на стиховете е далеч по-важен. В тях неизменно откриваме и себе си. Чрез тях разбираме дали сме зрящи слепци за времето, в което живеем. Дали даваме нещо на околните – доброта, разбиране, морална подкрепа – или безразлично следим отронващите се от календара на времето дати и събития, от които стоим настрана. Дали сме строители на съвременна България, или сме само консуматори на неувяхващите й добродетели. И можем ли с чисто сърце да възкликнем като Матей Шопкин „Българин докрай оставам!“, или, тръгнали по безкрайните пътеки на света, забравяме кои сме и какви сме били. И още: че и ний сме дали нещо на света…