Снежана ГАЛЧЕВА

Само преди няколко седмици се появи нова изящно оформена книга, събрала съвременна българска женска поезия по света, която взриви литературните среди. Поетичната антология „Дъщерите на България по света“ е специално издание от поредицата „Любослов“ на Лигата на българските писатели в САЩ и по света и е дело на д-р Людмила Калоянова – съставител и редактор на изданието, вицепрезидент на Лигата. За него се заговори не само в България, но и навсякъде по света, където звучи българска реч и където родните творци допринасят за творческия колорит със своето присъствие. Какво е по-различното в тази Антология? За първи път на едно място си дават среща български авторки от Европа, Канада, САЩ, Израел, Венецуела, Австралия. Среща, която допринася не само за взаимното опознаване и допълване помежду им, но тя представя на читателя едно ново светоусещане за свобода и принадлежност. Защото, когато разтвори страниците й, той потъва в безвремието, където се размиват  физическите граници  и се усеща само едно поетично пространство, в което словото създава понятия. Българското слово! Понякога пречупено през световни събития и чужди култури, но запазило чистотата си, като бликаща вода от извора на извечното начало.

В 278-те страници на Антологията са представени авторки, подредени по азбучен ред и прецизно направен подбор. Особено въздействие има написаният предговор от съставителката д-р Людмила Калоянова, която казва: „Днес е време новата българска женска поезия да се дефинира в глобалния си контекст на творчество, писано в рамките на една различна „родина“, един нов дом на единението, чиито граници се определят от параметрите на духа и езика“. Тя е доктор на филологическите науки, с изключително богата подготовка и ерудиция. През 1990 г. емигрира в САЩ и защитава докторска дисертация в Университета в Питсбърг на тема „Женска идентичност и креативно писане“. Книгата й „Creatures of transition” (New York, 1998) получава международно признание в академичните среди.                                                                                                        Цитатът на Живка Балтаджиева в началото на Антологията „Да се съберем, макар и на книга, разпилените!“ събира цялата идея в няколко слова! Преклонение пред силата на таланта! А написаното от Неда Антонова е не само послание към читателя, то е разрез в дълбочина на понятието поезия и смисъла на нейното предназначение. Недостижимата Неда пише: „Поезията е вик на взаимност.“                                                                                        За перфекционизма на работата на Людмила Калоянова можем да се убедим и от начина, по който е подходила към детайлите. Един от най-важните, които дават акцента на прецизност, е изборът на заглавие. Едва ли би могло да се намери по-подходящо сравнение за тези, които се чувстват като част от едно цяло, макар и ситуирано като събирателен образ. Да, те са „дъщерите“ на онази България, капки кръв от която тече във вените им и която кръв ще пази паметта и ще я пренася през времето. Другият много съществен детайл е художественото оформление – умелият избор за корица и  илюстрациите вътре в книгата. Корицата е дело на варненския художник Христо Христов, а илюстрациите на художничката Кина Бъговска от Чикаго. Тя е преподавател, директор и основател на Българо-американски център за културно наследство в Чикаго.                                   Авторките, включени в изданието, живеят в различни точки на планетата, но написаното от тях събира като във фокус енергията на словото им. За да се разпръсне като вик и да даде надежда… В Германия живеят и творят Валентина Щайн, Дарина Шнайдер, Румяна Захариева, Наталия Андреева, Румяна Еберт, Цвета Софрониева; в Испания  Живка Балтаджиева; в  САЩ Даниела Найберг, (на която танцът е в кръвта й), Красимира Стойнова, Снежана Галчева, Людмила Калоянова, Людмила Билярска, Калина Томова, Катерина Стойкова; в Кипър Василка Петрова-Хаджипапа, която „тайно тъгува по синия гребен на Витоша“; в Англия Здравка Момчева; в Швеция Рада Добриянова, (която „все още търси ключа към родната къща“), Свежа Дачева; в Гърция Рада Капралова; в Австралия Станка Николова, която се страхува да не „загуби думите по пътя, по който толкова дълго върви“; във Венецуела Марион Колева (13 години живее в Каракас); в Израел Снежана Иванова Ауад; във Франция Христина Панджаридис (пише хайку поезия и публикува в най-авторитетните хайку издания по света). Интересен е подборът на поетесите, които живеят в България. Някои от тях, освен с писане, се занимават с музика и рисуване, танци, кино, журналистика, много от тях са преподаватели (Ели Видева, Ива Спиридонова/), други са избрали професии, изискващи точните науки, много от тях пишат на два езика. Но поезията на всяка една от тях кара тези, които я четат, да повярват, че светът е по-малко лош, а животът има смисъл. Че красота, любов, приятелство, морал са неща, за които си заслужава да живеем. Нещо повече – замисляме се и си задаваме вечния въпрос за смисъла на съществуването, за кръговрата на живота, за онова единствено нещо, което си заслужава да отстояваме в краткия престой на земното си съществуване… С Ива Спиридонова разбираме защо „светът се ражда само след страдание“, Павлина Павлова ни кара да се замислим как „животът като пясък между пръстите тече“, Ружа Велчева ни среща с нейния малък принц, залюлян от лъчите на луната, а през „Вратата“ на Лалка Павлова се промъква времето – „космичен лъч, попаднал на земята в човек и птица, в някое дърво…“ Мъжкото момиче Ники Комедвенска, която възпя „жените на България“, възкликва: „Боже, приеми с венци от тръни една дъщеря“. Заедно с Юлия Дивизиева усещаме „аромата на диви дюли“ и разбираме защо „И листопадът е любов“. Пред великолепната поезия на Валентина Радинска можем само да замълчим. Маргарита Мартинова, самата тя стихия, се слива с друга, неподвластна на сезони, време и пространство – мощната стихия на морето. То присъства в поезията и на други авторки –  (Лили Качова „признава, че е бягство, но и усещане за вечност“).

Някои от авторките в Антологията представят своята модерна безпунктуационна поезия – художествен похват, чрез който се правят дълбоки внушения – Людмила Калоянова, Ваня Вълкова, Илеана Стоянова (пряка потомка на Добри Чинтулов), Мариана Христова, Рене Карабаш (една от най-превежданите автори), Цвета Софрониева, Румяна Захариева, която пише:

безвремие

вчера съм ранено дърво

днес ще бъда вода

утре бях песен

някой измисли времето

аз му се изсмях

В Антологията присъства още и поезията на Аксиния Михайлова, Виолета Христова, Жени Костадинова, Първолета Маджарска, Роза Боянова, Цвета Иванова, Мина Кръстева, Димитрина Желязкова-Етина. Убедена съм, че „Дъщерите на България по света“ е едно дълбоко послание към читателя. Силата на словото разчупва границите и скъсява разстоянията, превръща се в едно поетично пространство, над което властва безвремието. Но изкуството остава вечно…