БАНКО П. БАНКОВ /РАЗКАЗ

ПРЕМИЕРНА ПРОЖЕКЦИЯ

 

В понеделник вечер, докато по перваза чукаше студен пролетен дъжд, ми телефонира Роксана Владова и съобщи категорично, с предизвикан глас; трябва да присъствам на премиерна прожекция на нашия филм в село Синяковци. Основните сцени са снимани в тамошната консервна фабрика, половината село е участвало за статисти в масовките, няма какво да усуквам. На два пъти  пропуснах срещи с публика по провинциални градове, случиха се в дни, когато имах лекции в университета, човек внимава все пак откъде му идва заплатата.

Роксана е режисьорка на филма, а аз – сценарист. Докато надмогнем страховете на цензорите, бранещи социалистическата духовност от интелигентски изкривявания и  упадъчни внушения, две години ни изправяха като заподозрени пред намусени мъже, абонирани за синекури в киноцентъра. На сценарни съвети претенциозни храненици на режима ни вменяваха идейни пропуски, поставяха противоречиви изисквания, връщаха ни за преработки, дано да ни откажат, настройваха ни един срещу друг. Не че нямаше защо, Роксана обърна с краката нагоре сценария ми, в режисьорската ѝ книга изчезнаха половината ми герои, а които останаха, едвам ги познавах.

Все пак се добрахме до премиерна прожекция, аргументите на шепата  наши защитници бяха със силата на девятка коз, филмът е с трудова тематика. Правоверни помазани кинокритици го облайваха осто­рожно. Нетърпението да обявят дебюта ни за несполучлив, да ни откажат от място  под кинаджийското слънце, беше възпирано от опасения, да не би да се окажем нечии, да им объркаме играта. Помнеха главоломни оценъчни обрати след неочаквани партийни постановления.

Артистите влязоха в нови роли, повечето тайно се разколебаха от недомлъвките относно филма, отбягваха да се появяват публично с нас, да не загубят нечие благоволение. Творческият ни колектив оредяваше, повя студ, Роксана имаше основание да се държи сепнато. С избора на сценарен материал бе заложила на мен, а състезателният ѝ кон току виж се оказал куц.

Режисьор с подадине не може да е отстъпчив и любезен. Шансът му да се пребори в навалицата, надмогваща се около кранчето за театрални и филмови субсидии, е да има желязна захапка и юмрук на диктатор. Моят таран в кинематографичната джунгла беше висока изрусена жена с кафяви очи върху бяло лице и яка брадичка. Облечена делово, уж ненатрапчиво. Туй е истин­ският шик, за много пари да се обличаш така, че да изглеждаш вписан в ежедневието.

Роксана живееше в къща с гараж и тераса под раиран сенник, в рези­дентен квартал, обитаван от бивши и настоящи членове на ЦК, министри, генерали и анонимни началници. За дворовете се грижеха цветари, резедави брези и синкаво-сребърни елхи хвърляха сенки, малофамилните кооперации бяха облицовани с русенски камък. Забранителни знаци и стражеви будки препречваха влизане на коли без пропуск по тихи улици.

Баща ѝ се е водил от разширения кръг „наши”, т.е. „техни”; бил е дълго време на дипломатическа работа в чужбина, тя е учила кино в престижна белградска академия. Което е хем художествено предимство, ама и минус в конкуренция с възпитаници на ВГИК. Роксана е стъпила в киното с делнични късометражки в документална студия, надничала е зад плакатни успехи, човъркала е криминални казуси. Две от документалните ѝ ленти бяха заклю­чени в анонимни каси, носеше ѝ се име на чепата личност, от нея могат да се чакат главоболия. Все пак,  ако си от „нашите”, рисковете са допустими, за грешка има и прошка.

Попаднала на моя повест. Мъж и жена в консервна фабрика край гражданеещо се село опитват да променят живота си, подлъгани от мерак, прерасъл в чувство. И аха да си счупят главите, но корясалите рани им отварят очите, светът е по-сложен от внушенията на сърцето, трудно се върви срещу привички и нрави0.

Превръщането на текста, на думите ми в кинообрази ни сблъска яко с Роксана още от начало. Какво да чакаш от двама дебютанти на средна възраст, допуснати в зорко надзиравана нива, всеки с амбиция да се докаже? Сценаристът и режисьорът са като ревниви баща и майка, всеки дърпа количката с отрочето към себе си. Отначало създаването му е ентусиазирано намерение, конспект-заявка от две-три страници, паричен аванс, оживени разговори на чаша кафе и малка гроздова. Екранни варианти – първи, втори, до седми, обсъждания по инстанции, спънки, хитрувания и налучване на пролуки.

Спорехме за всяка дума и ситуация, добавяхме, задрасквахме, на два пъти насмалко да обърнем количката с отрочето. Първият път, когато Роксана, разколебана от тенденциозни забележки в една от цензорските инстанции, настоя да ми се назначи съсценарист. Аз съм дебютант, киното си има специфика, какво се засягам толкова?

Все едно младоженка да поиска помощник за да зачене бебето, понеже бащата е неопитен. Дръпнах си папката с разкадровките, прелял от възмущение, съборих недопита чаша, е, какво, светът не свършва. Изръмжах довиждане, то си беше да ти таковам майката. От съседни маси в шикарния кафе-клуб на кинодейците ни оглеждаха устати критички, нафукани режисьори, изнервени от чакане на субсидия, актьори и актриси, петимни за роли. На дневно осветление приличаха на язваджии-счетоводители, на  суетливи медицински сестри. „Титосваха” свойски сервитьорите, фамилиарничеха шумно един с друг.

После Роксана едва не припадна, когато нашарих с червен молив режисьорската ѝ книга. В нея главният ми герой, троснат машинен техник, по нейно виждане засвирваше на дудук, главната инженерка бе се превърнала в мъж, от диалога ми зареден с подтекст бяха останали отломки. Дебютиращ режисьор не е сигурен ще има ли втори шанс и бърза да запечата на лентата всичките си жизнени хрумки. Този път само дето не се сбихме, Роксана захлопна ядно вратата зад гърба ми, случва се и в по-сговорни семейства.

На два пъти „семейството” го спаси редакторката. Беше проницателна и делова жена, усещаше, че аз и Роксана държим по своему на бъдещето отроче, помиряваше ни, искаше отстъпки, сама дописваше и задраскваше. Докато промуши сценария през всички синекурни комисии и цензорски очи.

Режисьорката бе открила овехтяла консервна фабрика в село Синя­ковци, досущ като тази, в която бях провидял моите герои. В есенен следобед намирисващ на дъжд тя оттапи бутилка пенливо вино пред очите на любопитните селяни, скупчени на фабричния портал. Зажужа камера и Роксана върна три пъти назад овчето стадо, зад което в кадър буботеше тежък самосвал. Контрастът ново – старо бе уловен красноречиво в блеещ кадър с наврели глави една в друга, подтичващи овце, пред оранжев румънски МАН. Тръгнах си веднага след това, Роксана даде да се разбере, че не ме иска на снимачната площадка, намерява да ме държи настрана от актьорите.

Докато „Лада”-та ми бучеше по нагорнището през рижата Конявска планина и мъгливо небе подрязваше върховете ѝ, в гърлото ми присядаше топка, не бях ли сбъркал в брака, какво ще израсте детето? Защо да легализирам с присъствие дубли, в които едва догаждам сценария, над който бях се нервирал в седем варианта, бях го бранил от синекурци и цензори? Бащата посява семката, дотук е биологичната му роля, детето едрее, хранено от кръвта на майката.

Нарядко се чувахме с Роксана по телефона. Споменаваше бегло къде и какво е снимала, до мен достигаха слухове как сменила оператор, изгонила монтажистка, директорът на продукцията заплашил да ѝ запорира надпланови разходи. Кой как изкоментирал заснетия до тук  материал, какво не харесал. Заговори се, че филмът ще бъде замразен заради идеологически пропуски и просрочено снимачно време. По-точно не замразен, а спрян. Тази вест почти ме разболя, точно на мен ли ще се случи, при първия ми и навярно последен шанс в киното. Услужливи езици бързаха да пояснят, това са само поводи, истинската причина е в Роксана – тя е конфликтна личност, не знае кому да свали шапка и чия приказка да отмине. Във филма е деформирала действителността, оклеветила е социалистическото село. За това бият през пръстите.

Стисках зъби, но се надявах сам не зная на какво, на шанс, на жребий. В юнска сутрин режисьорката ме извика в киноцентъра. Небето беше умито от кратък дъжд, подпираше го сочнозелена планина. Монтираният, но още неозвучен материал ще се прожектира пред художествен съвет. В широката и плитка зала с пет реда седалки се оглеждахме един друг десетина души – оператор с фигура на гимнастик и безхитростно  лице, редакторката, тя седна до мен и успокоително ми стисна ръка в тъмното, сътрудници от снимачния екип. Някакви администратори и трима-четирима критици, утвърдили се за вездесъщи ментори. Те си докарваха извънреден доход, като се надпреварваха с  угодливи статии, възхваляващи пореден съветски филм, но бяха цинично хапливи към всеки „външен” дебютант, който може да заплаши териториите им в кино-бостана.

Бакърено слънце грейна в първия трепкащ кадър над сухи зимни бурени, коминът на синяковската фабрика разстла дим над скупчени покриви и с глождещи очи усетих, че виждам ревниво мой свят. Димът изтъняваше над подминато от социализъма село, там двама души с голи сърца се бореха да живеят както си въобразяват, че трябва, че може. Когато след час и половина екранът бялна тебеширен, вече знаех, филмът е станал – по своему верен, предизвикващ. Въпреки осакатения диалог и Роксанини своеволия, а може би и заради част от тях, героите макар и отместени, бяха оживели.

Художественият съвет, меко казано, не хареса материала – сценаристът принизявал изкуството до нетипичен живот, режисьорката самоволничела със сценария, профанирали сме идеи. Дебютантските ни усилия може и да били почтени, но резултатът оставял усещане за неможене.

Отстранени от Роксана сътрудници бяха изчакали сгода да си върнат, цензорите търсеха повод да докажат идеологическа бдителност, разчитаха да ни сдавят с режисьорката. Мненията ме гневяха, но не ме разколебаха, с годините роденият автор търси упование не в официозните отзиви, макар похвалите да са приятни, а се прислушва в собствения си глас, внимава той да не го подведе, сверява вътрешната си мярка.

Филмът бе допуснат до екран с Роксанини връзки, дебнене на момента и шанс, но идеологическите опасения се маскираха в художествено прене­брежение, в обидно премълчаване. Какво от това, публиката пълнеше салони, съгласяваше се или не приемаше героите, сравняваше своето усещане на  живота с моето (по-малко) и Роксаниното. Това ни стигаше, на първо време.

За премиерата в Синяковци от селсъвета изпратили пикап да вземе творческата група. Групата се състоеше от Роксана и мен, седяхме на твърди седалки в подскачащо, лъхащото на нафта товарно купе, откъм плъзгащата се врата подвяваше. Упорит дъжд валеше над мартенски мъртвосиви хълмове, мътнозелена река течеше ниско под изровения, отънял асфалтов път. Разменяхме по някоя дума, сгушени в дрехите си, Роксана търсеше сценарий за бъдещия си филм, аз пишех книга с разкази. Бяхме се опарили, никой от двамата не свързваше утрешните си намерения с другия. В изкуството е така, за да улучиш шестица, сменяш зарчето.

Пременени деца и нетърпеливи възрастни ни чакаха на площада пред читалището, музиканти надуха бузи. Роксана се здрависваше свойски, разпит­ваше високо и оживено за познати от масовките, познаваше половин Синя­ковци. Отбихме се в библиотеката,   където бумтеше печка, да се приведем в ред, въведоха ни в салона. Хората го бяха препълнили, шумяха, подвикваха, правостоящи бяха си донесли столчета, имаше насядали по стъпалата на салона. Председателят на селсъвета, буден българин с червендалесто лице, разкопчана яка на ризата, с вързана на плосък възел вратовръзка и големи ръце, опънали ръкавите на тъмен, ще да е венчален костюм, откри вечерта. Представи ни с няколко думи на посоки, хората изръкопляскаха, отведе ни до запазени за нас места и светлината угасна.

Прожекцията не беше качествена, във възлови моменти върху лицата на героите валеше дъжд от чертички и искри, публиката не реагираше според очакванията ми от досегашни срещи. Мълчаха на смешни сцени, сякаш ги докачаваха и се обаждаха там, където трябваше да цари прочувствено мълчание. Някой се познаваше на екрана, на друг обясняваха накъде да погледне, но лентата не чака. Излязох предпазливо навън, след малко от смесения магазин на площада се показа Роксана, тя бе ме преварила, бъркаше в кутия бисквити „Златна есен”, голяма жена, бързо гладнее. Дочакахме края на филма в библиотеката, край бумтящата печка. Малко преди последните кадри влязохме пак в салона, не ги пропускам никога, каквато и да е прожекцията, както и да реагира публиката. Многоводна мътнозелена река повлича горчилки и надежди, отмива било и небило, отнася имената на участващите, и моето, нанякъде. Неспирно течаща вода, като времето.

Лампите светнаха, качихме се пак на сцената, настанихме се зад маса с микрофон и председателят откри обсъждането. В препълнения салон синяковци шушукаха, покашляха се и не бързаха да изразят отношение. Роксана, която е врял и кипял участник в множество срещи, взе думата, да подскаже за какво да ни питат, на какъв въпрос ще ни е интересно да отговорим. Салонът се разшумя още повече, но пак от ухо на ухо. Тогава се изправи председателят и нареди:

– Я ти, бабо Иванице, вместо да приказваш с буля Стана, каквото има да кажеш, го рекни пред микрофона, да чуем всички!

Баба Иваница пое чинно микрофона, мушна го под мишница, да си оправи забрадката, защото моментът бе отговорен, стисна черната палка с две ръце и каза:

– Аз се видоф на два пътя, веднъж да пием вода от шишето и посля, кога минавахме с мотиките. Тоа филм е убав и ми ареса.

Сега вече нямаше нужда от подкани, съседката ѝ пое със страхо­почитание микрофона, избърса го с пеша на престилката си, той изгъргори дрезгаво, а тя отсече.

– На мен пък не ми ареса тоа филм. Снимаа ни, снимаа ни, че после никъде не се видофме. За какво бе всичката пригласия?

Оттук нататък публиката се раздели на противоположни лагери; едни, които харесваха филма, понеже бяха се видели бегло в епизоди и масови сцени, и други, тях монтажната ножица бе изрязала и се чувстваха прене­брегнати. Едни, които осъждаха главната героиня, че е хукнала да бяга и е зарязала дете, и дом; и други, те се възмущаваха, че е мекушава и се е върнала. Сценаристът има да яде хляб, науми ли да бяга жена от Синяковци, тя не се връща. Долнокрайките били снимани повече, горнокрайките – по-малко и от истинските работнички в консервната фабрика във филма се познали само три.

Та стана пак председателят, да укроти страстите, да обобщи изказ­ванията и да благодари на филмаджиите, дето са избрали да снимат точно Синяковци. Така хората му ще се запомнят за много години, щракнати на лента, да могат внуците им, като ги видят, да кажат. Ето го дядо ми Михал (кой Михал бе, недоуми глас от залата, как кой бе, дето седи пред портичката и минават овцете, поясни друг).

Видите ли, настави председателят, дядо Михал вече го няма, лека му пръст, но на филма е точно като жив, с нахлупения каскет, елека и цигара между ожълтените пръсти. Салонът утихна за миг, размисли, после всички изръкопляскаха, пионерчета ни поднесоха цветя. Че след туй – дълга маса с баници, домашен зелник и черешова ракия, овче мляко – гъсто като сирене, глигански гювеч и памидово вино. Роксана припомняше премеждия от време на снимките, сега те изглеждаха забавни, пропяхме, обещавахме си нови филми и срещи, тупахме се по раменете, прегръщахме се, като направиш глава, колко му е.

На другата сутрин пикапът ни друсаше махмурлии назад покрай набъбналата река. Тя се пенеше по бързеите, разресана от надвесени върбови клони, снежната все още Рила надничаше зад влажни хълмове. Роксана крепеше тава със зелник и погача, големи колкото велосипедни колела, букет жълти гергини, дамаджана памид и найлонова торба с едри румени ябълки. От време на време торбата се катурваше, ябълките се сурваха по подскачащия под, помагах ѝ да ги събира. Откъм плъзгащата врата студенееше, гушех се в якето си, някак безтегловен след снощната вечер. Като в последния кадър от филма; фамилия на сценарист, отнасяна от мътнозелена река, от прииждащо време.

Празникът беше свършил, разделях се със Синяковци, навярно за дълго, завинаги; с прегръдките през рамо, братименето с чаша в ръка, с Роксана. И с късния социализъм, но кой да знае.

Бях сам, сам и усещах нетърпение за нови предизвикателства, в които да се доказвам. Суетен да остане нещо от мен, след неизбежния край на пътя. А дали нещо оставаше?

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post АСЕН ЗЛАТАРОВ
Next post  ХІХ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС