ВОЙНИШКО МОМИЧЕ

В една слънчева септемврийска сутрин по средата на втория час ни изведоха на двора, главният учител съобщи, че идват руснаците и ни поведоха да ги посрещнем на Булеварда. Булеварда беше единствената широка улица в нашия град, застлана с трошенокаменна настилка. Почваше от жълтата като пъпеш сграда на съда, заобикаляха я горделиви къщи на два етажа с адвокатски кантори, митрополия, аптека, часовникарница и колбасарница. Къщите се снишаваха в дворове, зашумени от лозници, овошки и пъстрооки цветя (много беше на мода климатис, с виолетови фунийки, пълзеше като бръшлян по стените). Дворовете ставаха по-неугледни, къщите схлупени и отвъд казармите Булеварда свършваше в разкаляната циганска махала.

Смътно помнех как на този булевард бяхме посрещнали преди четири години германците, те се зададоха на зеленикави бронетранспортьори и трофейни камиони с плоско отрязани муцуни, викаха им Рено, на нашата кумичка пък викахме Ренче. Строг мъж стоеше прав в открита кола, охранявана от мотоциклетисти, той бил генерал. Носеше вирната фуражка с кокарда, оглеждаше ни през очило с верижка на едното око и ни поздравяваше с ръка в кожена ръкавица. Ние хвърляхме лалета и божури на германците, тичахме след  бронетранспортьорите и аз останах последен, защото бях най-малък. Бучащите машини отминаха към Пресечената скала, гонели Гърция, обясняваше авторитетно  съседът бай Атанас. Бай Атанас беше лозар, на всеки дъх хрипаше, татко купуваше от него щайги с едро грозде, казваше се афуз. Защо ли гонеха Гърция, бай Атанас гонеше сутрин и вечер с чепат кривак две  вироглави кози и една овца по нашата улица, да ги пасе на лозето си. Душа даваха да влезат бързешката в чужди двор и да опасат набол арпаджик и божури.

В годината след като дойдоха германците, изчезнаха саламът, олиото и захарта, даваха ни дажба срешу изрязани парченца хартия, те били купони, майките ни подслаждаха сливовия мармалад с тръстиков маджун, мармаладът киселееше. Сандалите ни затропаха като налъми, гащите, ушити от дървесинен плат, се разпаряха лесно и падаше дърпане на уши и бой. През вечер сирените виеха за тревога, върху прозоречните рамки забодоха черни хартии. Шушнеше се, че в гората край софийския път се криели хора-шумкари, общинар в избеляла униформа лепна върху копчето на радиоапарата ни печат с червен восък. Татко нощно време отлепяше восъка от Филипса да слуша радио Лондон.

Когато се разбра, че идват руснаците, бях вече пораснал за ученик в първо отделение и Станка, с която ме сложиха на един чин, се хвалеше, че била кръстена Сталинка. Пратиха ни да накъсаме мушкати и гергини от дворовете, после ни строиха по двама и ни заведоха да чакаме на Булеварда. Руската колона се зададе чак следобяд, най-отпред камиони, ама не Рено, а газки, оръдейни прицепи, пеша войска с прашни ботуши и скърцащи волски коли за обоз. Част от колоната продължи към Балкана, да гони германци от Гърция, голямо гонене падаше на тази Гърция, друга остана да презимува в нашия град. Войниците с опрашени ботуши подслониха в реквизираните казарми, а офицерите ги разквартируваха по къщите.

На нас ни взеха холната стая, в която два пъти годишно се палеше печка и се посрещаха гости за именния ден на татко и майка, а на стринка – таванската, тя е късметлийка, нищо че е вдовица. У нас се нанесе Виктор, капитан от артилерията, с шинел, вещева торба, тя била мешок, чанта-планшет и в стаята замириса на кожени ботуши и мъжки одеколон, който бил троен. У стринка с тежки куфари се нанесе  Аркади, майор от обоза. Аркади беше невисок, някак мек като тесто, с дебели вежди и носест, като арменец. Стринка ходеше да му чисти стаята и тайно съобщи на майка, че Аркади има два будилника и швйцарски ръчен часовник, пие чай със сребърна лъжичка, подарил ѝ румънски тоалетен сапун и спи с копринена пижама.

Нашият Виктор беше висок и широкоплещест, с коса руса като златна, очи теменужени и бялозъба усмивка. На човек някак му се искаше да го гледа, не приличаше на съседските мъже. Трябва да е бил първата ми жива представа за кого хората казват, че е хубавец. Съседите, които бяха се мяркали пред невинния ми детски поглед в онези години по осъмски вирове и в старата турска баня, бяха разкривени от катадневен труд и оскъдно ядене, с човчести носове, с брадавици по лицата и фандъци сиви косми по гърбовете, гърчави или шкембелии, смешни лилавочерни торбички се мандахерцаха в чаталите между слабите им крака.

Виктор приличаше на картинката, под която пишеше А-по-лон от  книжката с древногръцки приказки, които сричах, подариха ми я за Коледа. Вместо лък през рамо, препасваше през кръста си кожен колан с пистолет. Предупредиха ме най-строго да не съм посмял да пипна пистолета.

Сутрин рано излизаше в скования от поледица и осажден сняг двор, съблечен до пояс, захващаше се за чардака на лозата, като за лост и правеше по петдест вдига и коремни салта. Мускулите му се издуваха под розова, гладка кожа, без нито едно петънце, стегнатият му корем беше като щит на гръцки герой от книжката. Плискаше се със студена вода на брадясалата от ледени висулки дворна чешма, разтриваше лицето си със сняг.

На българоруски беше обяснил на баща ми откъде е родом и, че воюва трета година вече, слава Богу, не е раняван и в България войната е като почивка. Отначало били разквартирувани в Добрич, а къде ще идат по-късно не е положено да каже.

Тайно от татко и майка бях влизал два пъти с разтуптяно сърце в нашата стая, която сега беше Викторова. На всеки офицер при посрещането в града ни бяха подарили по една голяма, ама много голяма кутия шоколадови бонбони от завод Пеев. Никога не бях виждал такава кутия, престраших се да повдигна пъстрия гланцов капак, в гнезда върху кафява подложка бяха подредени шоколадови бонбони като охлюви, като вафлички, с бадем отгоре и увити в златен, син и червен станиол. Не можех да си преглътна слюнката, престраших се и лапнах бадемов бонбон, до който зееше празно гнезда, побързах да се измъкна на пръсти. Два дни след това бях гузен дали Виктор е забелязал, няма ли да ме арестуват и затворят в казармата. И понеже Виктор не каза нищо, влязох още веднъж и пак лапнах бонбон, този път – вафлен.

После ми хрумна да подскоча, да се хвана за лоста на лозницата и да се вдигам на мускули. Подскачах, подскачах, но не можах да стигна. На другия ден пак подскачах и изведнъж две ръце ме подхванаха отзад и ме вдигнаха до лоста. Виктор ме повдигаше и сваляше, а аз си въобразявах, че се надигам сам. Остави ме да вися на лоста, отмалях и се изпуснах, а той ме улови, заподхвърля ме високо и ме хващаше, и се смеех, ама се и плашех. Заведе ме в казармата да ми покаже как се стреля с пистолет, приклекна, приклещи ме с две ръце и стискаше пистолета, а аз си мушнах пръста пред спусъка, зажумях и го дръпнах. Пистолетът изгърмя като оръдие. Голямо хвалене падна в училище, но момчетата не ми вярваха.

Заведе ме в казармата още два пъти, да ме гости с чорба борш от алуминиево канче, много ми се услади. И ми подари медни гилзи, в училище ги разменях за стъклени топчета, отдавна исках да имам синьо и жълто.

В неделна пролетна сутрин майка натискаше педала на лъскавата машина “Сингер” и шиеше риза за татко на терасата пред входа, слънцето прежуряше, а перуниките и шибоите край влажния зид миришеха сладко. Бях си написал домашните и тайно от майка  ровех плавателен канал между корените на шибоите. Канех се да го напълня с кофа вода и пусна в него книжни корабчета.

Тогава в двора влезе госпожица със зелено палто и малко куфарче, хубава като майка, с тъмна гъста коса, завита на руло, бяло като мляко лице, пъстри очи и на някои места тънка, а на други по-широка. Тя попита тук ли живее Виктор, обясни, че е негова приятелка, всъщност – годеница, запознали се, докато частта му квартирувала в Добрич и помоли майка да ѝ отвори Викторовата стая.

Бях готов на секундата да изтичам и да заведа хубавата госпожица в стаята на моя приятел, но обувките и ръцете ми бяха кални. Майка обаче кой знае защо се противеше. Слушах, умълчан сред шибоите, с ожълтен от прашец нос, как тя обяснява, че госпожицата не постъпва добре. Войникът днес е тук, а утре ще тръгне нанякъде и ще я остави. Майка не е съгласна да я подслони без официален ангажимент, да спи  в леглото на млад мъж от чужда армия. Какво ще си помислят съседите, нашият дом е почтен. Госпожицата настояваше тихо, но решително, те се обичат с Виктор, той е обещал, че ще внимава да я пази и още за пазенето, което не чух или не разбрах добре. Исках да кажа на майка, да не се безпокои за леглото, ще застелем канапето във Викторовата стая и госпожицата ще спи на него. Нещо ме смущаваше,  имаше ли разлика дали аз, или Виктор ще спим в стая, заедно с хубава госпожица, от какво щеше да я пази той? И изпитвах смущаващо нетърпение да се науча да спя като Виктор, за да ме харесват госпожици.

Стефка, така се казваше Викторовото момиче, упорстваше и в края на крайщата майка ѝ показа стаята му. Тя се настани и остана при него десетина дни, переше го, гладеше го, чистеше стаята и идваше да готви на нашата печка. Кичеше си косата с цвете, изглеждаше засмяна и тананикаше: „..И всеки стар и млад, и беден и богат, танцува румба негра…” Майка ми забрани вечер да минавам край остъклената врата, която делеше Викторовата стая от тъмния вестибюл; Или, не дай боже, да се заслушвам за шумове от там. Държеше се много официално с Виктор и госпожицата, а Виктор ме забрави, минаваше край мен, приказваше със Стефка, без изобщо да ме забелязва и ми беше мъчно.

Първа си тръгна тя, с тъмни кръгове под очите, умълчана, сякаш беше плакала. След седмица се разбра, че изтеглят внезапно  Викторовата част от нашия град. На раздяла ни остави снимка във военна униформа и даде адреса си в Русия на татко, той го записа на гърба на снимката. Мен ме вдигна, прегърна ме, дъхаше на одеколон и на кожен ремък и аха да се разплача. Преметна през едното си рамо планшета, а през другото вещевата торба, наречена мешок и изчезна завинаги по пътищата на войната. Дай Боже да я е преживял. На другата сутрин стринкиният Аркади натовари трите си куфара и още две тежки  чанти на обозна кола и също си тръгна.

След години Викторовата снимка се изгуби, но една бяла усмивка и прегръдка, лъхаща на кожен ремък и одеколон, ми останаха.