НЕДОРАЗУМЕНИЕ
казват, че
май е най-чудният месец,
защото украсява
цялата природа
и роденият
през него е щастливец,
избраник честит,
белязан от Бога.
но като че ли
аз бях изключение
макар и да съм се родил
през май,
принадлежах
на друго измерение,
което предвещаваше
фатален край.
затуй
не ме стопли никоя усмивка,
не сънувах нито един
щастлив сън;
вместо ехото
сам си повтарях вика,
защото бях гонен
от чувство на боязън.
винаги
съм се чувствал излишен –
на големия свят
нежелателния гост;
не живях,
а влачих живот безличен,
като смазан
от своята безтегловност.
и тъй не разбрах
в този живот отруден
защо си нямах никого,
освен Пегас?
съдбата ли беше
свидлива към мен
или алчен неблагодарник
се оказах аз?
***
навън наглед пак пирува циганското лято,
мамейки очите ни със светлината хладна;
раздирателният грач на гарвановото ято
се носи из простора като странна закана.
шумът на реката се шири на пресекулки
като сънливото гласче на плачещо дете;
вятърът, самозван юнак, броди наслуки
и за облаците бездомни кошници плете.
надменното слънце, излъчващо лъчезарие,
ехидно се усмихва на зъзнещите вълчета;
лисицата със стара шума следите си крие
и поздравява любезно ранните кокичета.
небесният океан с показната си щедрост
развява като знаме сиво-сините си поли,
но романтиката не радва моята бедност,
дори душата ми сякаш още повече боли.
ясно е, че и сезоните ми са безвкусни вече,
когато сърцето ми само със страх е залято;
мен ме връхлитат студени мисли, макар че
навън и да пирува наглед циганското лято,
ЛЮБОВНА ТЕЖЕСТ
като някой наказан герой библейски
винаги бях на път сред дим и прах;
мъкнeх всякакви тежести житейски,
но любовта бе най-тежката от тях.
тежка, но подарена от небесни адреси,
уж за наказание, а всъщност – награда,
чувствах я в импулсите на сърцето си,
което знаеше как да се радва и страда.
чувствах я често в устните си, жадни
за паметни целувки от устни невинни;
в погледите я чувствах – тайни, омайни,
които ме преследваха дълги години.
тежестта любовна бе непоносима тежест
за моето земно тяло със жребий неземен;
сполетяла ме ей така, без сигнал и вест,
за да узнае духа ми колко е безпогрешен.
аз така я понесох без хленч и скимтене,
в хамалството доброволно се посветих;
слушах сърцето ми пленено как стене
и отново я изстрадах смело стих по стих.
от нея научих мощта на надеждата малка
да съм ѝ вечен длъжник има си причина;
защото тази тежест толкова ми е сладка,
че аз изобщо не мисля да си отпочина.
***
о, Боже,
поетите защо си отиват
толкова рано
(като всички забързани
пътници на този свят)
те може би
не желаят да делят с нас
по равно
несподелените си страдания
като брат с брат?
по подобие
на благотворители
раздават себе си,
пръскайки с голяма щедрост
радостите си малки;
забравят тревогите
от бурните си
душетръси,
възпети в чудните им стихове,
убийствено кратки.
тях не ги интересува
дали ще бъдат
споменати
някога от някои си
в разкрасени похвални речи,
дали ще бъдаг
рождените и смъртните
им дати
в списъка на щастливците,
провъзгласени за вечни.
а аз, когато мисля,
чувствам се
някак странно
от липсата им,
останала като вечна рана в нас.
о, Боже,
поетите защо си отиват
толкова рано
отнасяйки дългите тайни
на живота си къс!
ПРИКАЗКА В НОВ ВАРИАНТ
реших да оставя стиховете поне този път,
душата ми желае приказка да ти посвети,
любовна приказка, в която както му е редът
главният герой да съм аз, а героинята – ти.
да се срещнем рано в сутрешната роса:
ти да си фея, облечена в бяла премяна,
а аз горски пътник, с разрошена коса,
след дълъг път капнал от жажда голяма.
да остана загледан в устните ти влажни
а ти да забравиш очите си, забити в мен
аз, силно опиянен от чертите ти нежни,
просто да не усетя, че лудо съм влюбен.
да се гледаме и аз като онемял да мълча,
зашеметен от чара ти и обзет от възторг;
а ти да помислиш, че аз от свян се гърча
и се моля за помощ на всевишния Бог!
и това изпитание по-дълго за да не трае,
ти непременно на помощ да се притечеш;
приказката да завърши с неочакван край,
така че, не аз теб, а ти мен да отвлечеш.
ТРЕВОЖНО ЧАКАНЕ
пак съм чакащ пътник на същата гара
пак чакам поредния
вечно бързащ влак;
пак
куп спомени навява
чакалнята стара
от морето на времето
без никакъв бряг.
не броих годините, които ги съблякох
като празнични дрехи,
след всеки парад;
може би
бях подведен
или заблуден яко,
от мисълта,
че чакането ме прави по-млад.
аз винаги със същата възбуда посрещах
влаковете, устремени
от изток на запад;
в траканетко
на релсите
винаги усещах
на разбърканите чувства тихата серенада.
винаги, зает с посрещания и изпращания,
в този трафичен хаос
просто съм объркан –
още неизживял
вълнението
на изпратения
и току виж, че се задава поредният чакан:
задъхано се влачи по стария железен друм
ветеранът,
разкъсващ с писък гъстия мрак,
и аз,
целият разтреперан,
си повтарям наум:
„ех, дано този да не е моят последен влак!“
ВНЕЗАПЕН ОПТИМИЗЪМ
зората когато ми поднася в златна чаша
питието на очакваните светли надежди,
с нежния утринен бриз очите си бърша
и се чувствам облечен в царски одежди.
искам да повярвам в невероятни неща,
в сбъдването на мечти – износени дрехи;
с несрещнати никога лица да се срещна
и да почитам като свои чуждите успехи.
да раздам богатства от душата си бедна,
да литна без криле в собствения си мир;
унесен в магията на симфонията звездна,
да се слея с духа на вселенския пастир.
да не се събудя искам от измисления сън
да виждам във всички очи само добрини;
да присаждам бяла роза на черния трън,
да търся дълги радости и във късите дни.
целия, озарен от нежен утринен светлик,
да блесна с лъчезарието на чуден елмаз
и като човек, носещ печата „зъл скептик“,
иска ми се да съм вярващ поне веднъж и аз.
ТЯГОСТНА ТИШИНА
като тежка мъгла ме наляга тишината
и сякаш заличава на живота следите;
в сивотата, от невидима ръка разлята,
чезнат добрините заедно със злините.
нито човешка реч, нито птича песен,
нито шум на вятър или на весел извор;
в пустотата, гъста като лепкава плесен,
душата ми прилича на прокълнат двор.
мислите са изгубили верните си сенки,
а ушите, глухи ,за затишието крещящо,
не чуват дори плясък на крилата тежки
на предзалезното време, бързо летящо.
устните ми издъхват, жадни за шепот,
за нещо топлещо, трепетно, сърдечно…
а в същност аз съм се предал без ропот
на гнета на безгласието, тежко и вечно.
имам чувството, че съм превзета суша
от глухонямо море, зъзнещо от студ;
пред затишието на разумната ми душа
понякога ми се ще да крещя като луд.
БЯЛА СОНАТА
от облаците бели, ниски
навред бяло е наваляло;
в бели рокли булчински
се усмихва всичко в бяло.
бяло видение невидимо
бели сънища е разпиляло;
всичко, зримо и незримо,
ослепително побеляло.
полето е в бяло сияние,
слънчице сред бяло е изгряло;
лицето си с белота мие
поточе от радост засияло.
същинско бяло послание
носят снежинки в изпревара;
целите окъпани в лъчезарие
като ноти на соната бяла.
забравило злините тежки
и черните мисли изцяло,
сърцето ми, старeшко,
за бяла младост е запяло.
–––––––––––––––––––––––––––––––
От стихосбирката „Решително време“, под печат в издателство „Български писател“. Книгата излиза по случай 65 години творческа дейност на Ахмет Емин Атасой.
ИЗПРАЩАНЕ НА ВИСОКОСНИЯ ДЕН
дали от вечна амбицираност
или от себичност невероятна,
досега с възхищение и радост
мислех всяка илюзия за златна.
мислех всеки ден за високосен,
както за високосна всяка година
и на високосни мечти бях в плен,
хвърчащи с високосна бързина.
лудите ми цели бяха високосни,
с високосна вяра ги преследвах;
не се дразнех от етикети вносни
и увлеченията не считах за грях.
но днес се почувствах сконфузен,
потънал в своята мъдра тишина;
изпровождайки високосния ден
на моята осемдесета годишнина.