/от стихосбирката „Продължавам да съм жив“, издателство „Български писател“, С. 2026/
ЗЕЛЕНАТА МАГИЯ НА ПОЕТА
Не мога да скрия възхитата си от новата книга с лирика „Продължавам да съм жив“ на поета Ахмет Емин Атасой. За мен той е своеобразно явление в съвременната българска поезия. Името му е известно сред писателската общност не само като поет, но и като блестящ преводач, който състави и преведе на турски език една антология на българската поезия от Христо Ботев до най-младите ни поети в том от 660 страници. Уникално дело, достойно за уважение и почит. За неговите книги са отпечатвани положителни рецензии и са давали високи оценки утвърдени съвременни български поети, и то напълно заслужени. Моя милост, правейки преглед на поетическите книги, излезли през 2024 г., също даде висока оценка на двете му книги „Самооткровение“ и „Разпилени сънища“. Настоящата му книга е уникална и като съдържание, и композиция. Създадена е с изключителна прецизност и самовзискателност. От всяка страница лъха фина лиричност, хуманност и сърдечност. Поетичните му внушения са романтични и нежни, любовни и социални, философски и мъдри. Свободният му дух е единствено в плен на любовта. В книгата той си прави душевен автопортрет и равносметка на изминалия път. И в шесте ѝ раздела се усеща топлият вътрешен глас на поета, неговите душевни земетръси и неизтляващата любов към любимата. В стихотворението „Интимно“ ще сподели:
обожавам споделените ти чувства:
светли, неопетнени, безумно смели…
греещи божествено в твоите слова,
мое златно слънчице в носиите бели.
А по-нататък ще изкаже и своята „Любовна благодарност“:
благодаря за любовта ти безкрайна,
прогонила отчаянието от моя свят,
която продължава с магията тайна
да удължава скъсения ми земен път.
Много са причините отчаянието да бъде прогонено, въпреки страданията, през които е преминал, защото успява да съхрани душата си, жадуваща за висини, и защото е поет с характер. Той превръща стиховете си в палитра от живопис и музика. И като юноша се удивлява пред чудесата на живота и природата. Това е най-характерно за магичния първи раздел, озаглавен „Зелената магия – Крепча“: Изкушавам се да цитирам само част от едноименното стихотворение:
…зелен хълм,
зелено поле,
зелена кория…
сред тях главозамаян
се чувства човек;
за заразените
от крепчанската магия
никой, никога
не може
да намери лек…
Както се вижда, поезия струи отвсякъде. Така е и в следващите стихотворения от цикъла: „Крепчанският плащад“, „Крепчанска зимна идилия“, „Крепчанска пролет“ и др.
И както по-горе споменах, че Атасой е поет с характер и не се предава пред трудностите, както и не се изкушава от лесно достъпното, това самият той го потвърждава във втория цикъл – „Недоразумение“: „Благодаря на Бога, че ме е създал своенравен“, а в „Убийствен страх“ ще сподели: „Все още казват, че на младини аз /съм бил като жребец неукротим“.
И в третия раздел „Земен гост“ той продължава да потвърждава това в едноименното стихотворение:
…не тичах подир измислени сенки
и не се вглеждах
в чужди огледала.
…………………………
следвах своя път –
прав или грешен,
но не минавах
пътищата
на други…
Посланията му въздействат емоционално, защото са преживени и са преминали през ранимата му душа. Те едновременно будят чувства и водят към размисъл. Поредното доказателство е и следващият, четвърти раздел „Чувствена палитра“, в които се чувства пролетното опиянение на поета пред утринното шествие, пред вечерната романтика на нощните звезди, лунна е нощта край морето, и настроението е Великденско от лунната рапсодия. Петият раздел „Азбуката на любовта“ изцяло е посветен на любимата, в който ще останат „Следите по снега“ /За Коледа/:
„явно Коледа е онова, за което всеки
си мисли различно и различно копнее,
а за мен, мила, желаната Коледа си ти
и душата ми безспирно само за тебе пее.“
Оказва се, не само душата, но и „Мисълта за теб“/:
„мисълта за теб
е моят вечен спътник,
преследва ме
като неразделна сянка…“
Каква великолепна спойка между чувсто и мисъл! Това е присъщо само на истинските поети. И в последния раздел продължава с уханието на живота и природата, пред които авторът прави поклон. В него той дава предизвикан отговор, пише похвално слово за словото, опрял се на своя житейски опит, прави размишление по пътя за невидимия „АЗ“ под снежните си облаци с неизменната си ръчна чанта и често се случва да рови в старите тефтери, за да не стане вечен длъжник и да направи фатално закъснение. И в това многообразие на теми, идеи, образи и метафори поетът се изправя в целия си ръст, и категорично заявява:
–Продължавам да съм жив!
Приятно четене, драги читатели! Удоволствието е Ваше! Нека книгата продължава да живее, както и нейният автор!
Димитър МИЛОВ
ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СЪМ ЖИВ
искрено съм благодарен
на съдбата
милостива,
че доживях подранилото слънце
да поздравя пак;
пак да се вслушам
в шепотите
на дивата слива,
развяла всяка китна клонка
като пролетен флаг.
погледнах пак
с удивление
синевата безкрайна,
откъдето ми се усмихваха пак
вълшебните феи;
чух ги,
но така и не разгадах
паролата им тайна,
и реших да се отдам само
на земни проблеми.
пак усетих дъха
на горската зеленина
свежа,
опияняващ всяко листо
и всички росни тревици;
хукнах
пак да търся
сънуваната си надежда
в Йовковата бяла лястовица
по незнайните жици.
пак се пречиствх
от всяко съмнение
и заблуда,
повярвал пак, че светът е
неописуемо красив;
на белите облаци
написах
радостта си луда,
че все още ме има
и, че продължавам да съм жив.
ИСТОРИЯ НЕОСТАРЯВАЩА
На моя приятел проф. д.и.н. Казимир
Попконстантинов, който пръв разчита и
тълкува най-старите надписи на кирилица
в крепчанския Скален манастир.
в Крепча
никога няма да ти е безразлично,
клещите на скуката
няма да те
притискат,
ако настроението ти винаги
е празнично
и ако духът ти е волен
като вятъра крилат.
ако очите ти са зорки,
можеш да видиш
къс от делва за вино,
забравено
от Дионис
или следи от римски войник
да издириш,
покосен от стрелата
на жестоката си орис.
можеш да намериш
счупен меч от хуните
или търсещ
собственика си
кумански шлем,
или византийски лък,
издържал на годините
като жив свидетел на всяка
разруха и подем.
ушите ти чувствителни,
сред горските усои,
могат да чуят
чудния глас
на Антоний светеца,
проповядващ
на праведните отшелници свои
със слова, изписани
по скалите на кирилица.
ако душата ти е озарена
от светлината Божия
и ти се вслушваш
в чудния хор,
пееш безспир,
бъди уверен,
че ще се почувстваш като хаджия,
посетил свещената обител
Скалния манастир.
всяка нова находка
ще разведри твоето лице,
а всяка загадка
ще те дари
с радост парлива
и ти ще разбереш,
че Крепча не е малко селце,
а е една неостаряваща история
с памет жива.
КРЕПЧАНСКА ГЛЕДКА
романтика пищна,
чаровна,
главозамайваща…
романтика,
заваляла от тайния небесен рай,
ту весело се смее,
ту с безкрая
се прегръща,
готова да посрещне
изгрева на месец май.
ето, открай докрай,
докъдето окото ми види,
в чудно огледало
се вглежда
просторът цял;
от лъчезарие
са опиянени всички пеперуди
и славеят ранобуден
с вълшебен глас
е запял.
очите ми не желаят
да се отделят
нито за миг
от гледката,
а сърцето ми от възхита ще спре;
ех, дори аз,
лудо влюбения в живота
старик,
спокойно мога
да се удавя в това приказно море.
ЗЕЛЕНАТА МАГИЯ – КРЕПЧА
зелен хълм,
зелено поле,
зелена кория…
сред тях главозамаян
се чувства човек;
за заразените
от крепчанската магия
никой, никога
не може
да намери лек.
тук сякаш
всеки е сраснал
със зеленото:
красавиците се кичат
със зелени елеци,
от стари зелени каци
се източва виното,
в зелени езера
се къпят
зелени юрдеци.
в градините
разцъфват
зелени надежди,
дечурлиги тичат подир
хвърчила зелени;
в джамията богомолци,
в зелени одежди,
се кланят върху
зелени халища,
неземни.
ленивата речна вода
зелени сънища
влече
и на зелените видения
суматохата голяма;
а аз, на тез години,
отново се уверявам, че
зелената магия
на Крепча
никъде я няма.
КРЕПЧАНСКИЯТ ПЛОЩАД
този площад,
кречанския,
е свят олтар за нас,
който
не се посещава никога
безпричинно,
защото пред неговия
удавен в кърви глас
се стои само на колене
и в мълчание чинно.
мълчи се пред лудостта
на героите смирени,
изкрещяли с мълчание
челичната си воля
за права равностойни,
като граждани
земни,
не свикнали
да живеят
под гнет и в неволя.
копнежът за правда
витае
над този площад,
викът
за братство кънти
като гърмящо ехо;
под безбожните палки
и под куршумен град
оцеляло е на дедите ни
посланието светло.
този площад, крепчският,
е безсмъртна памет,
записала прецизно
и събития, и имена, и дати,
въпреки
бушуващите понякога
бури безчет,
той е решен
тайните си
да пази непокътнати.
нека да ни опази
от бедствия
милостивият Бог,
за да сме единни
внуците –
като брат до брат;
за да викнем признателно,
весело и с възторг:
„слава, вечна слава
на крепчанския площад!“
КРЕПЧАНСКА ЗИМНА ИДИЛИЯ
в дома си
на крепчанска земя,
под крепчанско небе,
за кой ли път посрещам зимата
с усмивки детски?
изгубил изцяло представата
за пространство и време,
за кой ли път се унасям
в мечти от снежни гротески?
загледан пак
в осанката ва Калето
със снежен калпак
си мисля за миговете прекарани
във всеки негов кът;
сякаш за да подклажда
старата ревност на Бакаджак,
Джулица ми се усмихва
многозначно за кой ли път.
толкова ми е познат
напевът буен
на Калакочдере,
че събужда всичките ми прокудени
детски спомени;
занемарената пещера
сякаш залудо гърлото си дере,
за да покаже незабравими следи
от забравени дни.
за кой ли път
с любопитство
наблюдавам белотата
на крепчанския сняг през прозореца,
стар като мен;
проверявам пак тайните си,
пазени от толкова лета
и пред кривите огледала се старая да бъда изправен.
много ми се иска
да се добера до най-мъдрия жрец,
но по пътя, ако издъхна, това не ще бъде беда за мене,
защото аз сигурно ще бъда
най-щастливият мъртвец
в гроба си на крепчанска земя, под крепчанско небе.
КРЕПЧАНСКА ПРОЛЕТ
слънцето,
преди да се е разсънило небето,
преди
да го е изорало
със сръчния си плуг,
първо с целувки златни
поздравява Калето
и животът тогава започва
да пулсира тук.
сред море от златни лъчи
се къпе дефилето,
заслушано
в дуетите на
влюбените гугутки
и аз, забравил мъките
на сърцето си клето,
се люлея на пролетта
в приказните люлки.
крепчанската пролет, боже,
е неповторима,
с щедрост свидна
радости неземни
раздава;
излъчва такава невероятна
и вълшебна сила,
че дори и старците като мене
подмладява.
и аз все още
щом тичам към мечти големи,
решен
да извърша пак
нов рискован полет;
трябва дълбоко
да се прекланям доземи
с благодараност
пред крепчанската пролет.
***
накъде ли плуват като кораби тежки
тези облаци есенни, нейде устремени?
след тях неволно мечтите ми човешки
хукват да си търсят кътчета неземни.
плуват облаците уморени, но решени
да напредват без колебание, без страх
към цели, от тях нарочно измислени,
готови за неворятни подвизи за тях.
плуват те по лазурния небесен океан
към хоризонта, кънтящ от потаен зов
на един чуден сън, никога несънуван,
или на предстояща удивителна любов.
сякаш се усилва ритъмът ми сърдечен,
облаците ме изпълват с пориви нежни;
те, дори да знаят, че хоризонтът е далеч,
влачат се, но пренасят своите копнежи.
гледам облаците, но нещо ме натиска,
чувствам се като изоставен жп прелез,
ала как ми се иска, ах, как ми се иска
да бъда пренесен в хоризонт без залез.
ЕСЕН В ГОРАТА
откакто веселите птици отлетяха,
гората се дави сред жълта тишина;
една катерица, останала без стряха,
сред жълтата шума търси топлина.
спусналата се есен с жълт парашут,
размахва ветрове с остри камшици;
учестеното дишане на жълтия студ
напомня звъна на жълти жълтици.
и скита се есента из гората цял ден,
оставя следи от жълтите си стъпки;
а листопадът е като дъжд неспирен,
един неспирен дъжд на жълти капки.