АХМЕТ ЕМИН АТАСОЙ
НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ
/ОТ ПОЕТИЧНАТА МУ КНИГА
„ЗАДЪХАНИ СЛОВА“
Издателство „БОГИАННА“, 2020/
ДЪЛБОКА СВЕТЛИНА
***
ти ме каниш смело в своите обятия
докато снощното бяло вино отгорчи,
докато аз, като престъпник, се скрия
в дълбоките дебри на зелените ти очи.
Поставям това четиристишие като мото за моите думи, посветени на поезията, сътворена от Ахмет Емин Атасой в тази книга. Може би, защото то обзема необозримото сякаш стремление, призвано да вдъхновява автора в търсенето и откриването на онези възвишени слова, споделящи истината, че любовта е с цвета на очите, които любимият човек притежава. А дълбокото сияние на зелените очи напомня за дълбоките тайни на планинските езера, в които копнежите намират своето спокойно пристанище.
„Задъхани слова“ е новата стихотворна книга на Ахмет Атасой – проникновен лирик и неуморим преводач на българска поезия. Той е щастлив човек, защото владее еднакво съвършено двата езика (български и турски) и успява по приказен начин да съхрани мелодиката, логиката и емоционалността им, проявена в творбите на класически и съвременни поети от двете съседни държави. Преживял и изстрадал позорния „възродителен“ процес, прокудил хиляди деца на Отечеството ни, Ахмет Атасой е съхранил неосквернена своята обич към родината и към родното си място – с. Крепча, Търговищко. Този поет винаги се е чувствал син на България и затова споделя с нас съкровените строфи:
…аз живея в земята родна, благославям я и й се радвам,
и се чувствам двойно щастлив и двойно богат, защото
по български я обичам аз, а по турски я изстрадвам.
Ахмет Емин Атасой има удивителната способност да превръща в поезия обикновените неща. Неговите стихове не обслужват неразбираеми силогизми и фалшивата емоционалност е непозната територия за стихотворните му търсения. Когато описва теми и събития от историческата ни памет, започва с конкретната емоция и намира онзи загадъчен индуктивен градиент, който става най-кратък път и до нашите чувства. Независимо дали засяга глобални проблеми, или описва поривите на северния вятър, върлуващ над родната му къща, поетът намира неподозирания път към душевното вълнение, превърнало нравствените емоции в пътеводители към добротворството.
Тематиката на „Задъхани слова“ е разнопосочна. Различни са и семантичните средства, с чийто предизвикателства Ахмет Атасой борави вещо и новаторски. Четиристишията и двустишията в книгата успяват да завладеят читателското внимание с екзплозията от чувства, събирани десетилетия и намерили своя истински прозорец към опознаването на трансценденталните откровения, облечени в одеждите на истинската поезия.
„Задъхани слова“ е несъмнен успех за своя автор, но тя е и неопровержим принос в съвременната ни лирика, която разширява границите на своята изумителна неподражаемост.
Боян АНГЕЛОВ
АХМЕТ АТАСОЙ
ЗАДЪХАНИ СЛОВА
набраздява челото ми
невидимо рало
и пише някаква необичайна анамнеза,
затуй често опипвам
лицето си остаряло
и по-дълго се застоявам пред залеза.
аз бръчките не ги считам
за богатство,
а ги виждам като следи от зъл камшик;
затуй така ми е противно
огледалото,
затуй залезът ме плаши като смъртен вик.
известно ми е, че
сенките колкото растат,
толкова се скъсява господтсвото на деня,
аз се чувствам раздвоен
в този кръговрат
и за въпросите без отговори не ме е еня.
но когато се усилва
севернякът омразен,
към сърцето си все по-често надничам
и без униние и хленч,
почти всеки ден,
подир живия живот задъхано затичвам.
животът се дърпа,
а на мен ми се живее –
задъхано прегръщам всяка радост нова
на младото сърце (в старо тяло)
му се пее,
затуй толкова са задъхани и моите слова.
***
никога не съм мислил, че
раят е по-хубав от моето село,
не съм мечтал за царството
на Чингиз Xан или на Дария,
честен бях, гордо живях
и винаги заявявах смело:
че ми стига и ми е свидна
земята ни майчина: България!
ТЪЖНО ПЪЛНОЛУНИЕ
луната хладни целувки праща
нощта е болнично бяла
махалата на хълма отсреща
сън мъртвешки е заспала
тишината покорява нощта
мегдана и уличката засияла
сънищата в мечти ги превръща
и в сърцата пусти ги засява
и да викаш никой не отвръща
драмата житейска е замряла
совата по покривите дращи
знаменца от злокоби развяла
луната тъжни целувки праща
нощта като замразено лице е бяла
защото една изоставена къща
насън като дете се е разридала
КРЕПЧАНСКО ЧУДО
в крепча, окиченото със старини селце,
закотвило се в крепости и притчи нетленни,
не може да заспи туй гурбетчийско сърце
на пияните звезди от кръшното хорце
и от чуднните дуети на птиците влюбени.
в крепча сънищата са удивително кратки,
духът ти сред кратки приключения плава;
тук кратката радост е пламтяща жарава
и унесен в кратките увлечения сладки
животът ти сякаш неусетно се удължава.
аз се простих с нервите и прогоних стреса
и не се лутам в житейския лабиринт затворен
невярващ бях, но вече съм вярващ в чудеса –
с тези омайни гори, с тези сияйни небеса
крепча е самото чудо: извор животворен!
ОЧИТЕ
до ден-днешен аз не срещнах поети,
които да не са възпели нечии очи,
както eдва ли има влюбени, които
да не са ослепени от техните лъчи.
очи омайни, очарователни, магични…
очи, с цветовете на небесната дъга,
криещи послания съдбовни и лични:
любов и омраза, радост и тъга.
те са огледалата на душевния мир,
разпънат на кръста на викове неми,
както слепите войници на Самуил,
крещящи гнева си с очи прободени.
има очи, в които сърцата се оглеждат
и такива, които излъчват искрици,
но най-святи са тези, сеещи надежда
като очите, търсещи бели лястовици.
често очите на ангел и очите на демон
се кръстосват на фона на кръгозора,
както се превръщат за Яворов в стон
очите на Мина и очите на Лора.
очите са потайни и често пъти странно
– както в очна ставка – разгадават всичко,
а преди смъртта изричат слова прощални,
подобно питащите очи на убития Димчо.
понякога някои очи като слънца са ярки
с тях са надарени само душите велики,
но Гео, като по чудо, с единствено око
е виждал по-добре и по-далеч от всички.
знам, че очите винаги са били тема гореща
но ми се ще да питам по човешки, просто:
в днешна България някой надали се сеща
за мечтателните очи на слепеца Йоцо?
ОТКРОВЕНИЕ
По повод 76-ия ми рожден ден и моята
60 годишна активна творческа дейност
шейсет години, благодарен на съдбата скромна,
живях достойно и честно, говорих и творих смело;
не изневерих, дори мислено на земята си родна,
не опетних ни името си, нито своето вярно перо.
поклоних ли се? да! и то чак доземи, и то вежливо,
но не пред властници или знаменитости себични,
а само пред паметта на мъртъвците – вечно живи
и пред свободата и любовта – вселенски и лични.
целунах ли? никога! ръката на тиран и предател,
макар, че можеше и да ми коства живота това,
но целунах с умиление ръцете на моите родители
и устните на любимата като алената родна зора.
и сега, след шейсет години, със същото вълнение
и трепет на изпечен и опитен състезателен кон,
пак съм на стартовата линия, обзет от опиянение,
и чакам изстрела преди сетния житейски маратон
ПРИЗНАТЕЛНОСТ
цели седемдесет и пет години -никак не са малко знам-
аз живея в земята родна, благославям я и й се радвам,
и се чувствам двойно щастлив и двойно богат, защото
по побългарски я обичам аз, а по турски я изстрадвам.
ОПТИМИЗЪМ
бедното ми детство всъщност бе завидно,
защото бе украсено с кристални мечти
и аз от всички правила усвоих само едно:
„проблемите си ги решавай само ти!”
сякаш бях плод на странен механизъм,
изпратен от космоса на земята грешна;
всяка моя стъпка, напомняща оптимизма,
на хората им се виждаше чудата и смешна.
нещата невъзможни ги мислех за възможни,
смахнатите ги приемах за по-умни от нас;
топли усмивки виждах зад лицата тъжни,
инвалидите ги поканвах на лудешки танц.
сред обкръжението на хищни самодиви
уморих се да кроя мечти от чер кахър,
да прося свирки от върби свидливи
и да изтривам потта на зъзнещия вятър.
и днес черни злословници в засада бдят
не просто от любопитство, а от егоизъм
и аз често съм във фейсбук, за да не мислят,
че съм се самоубил с дроги от оптимизъм.
ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ПРИЯТЕЛ
от години ние същите хора в същата кръчма
на същата маса чествахме рождените си дни
поръчвахме си почти същата „вечна” поръчка
и въртяхме същата лента със звездни спомени
но този път бе омърлушена компанията наша
явно, че за него си мислеха и скърбяха всички
сложихме един празен стол и една празна чаша
но я нямаше тортата със запалените свещички
нямаше ги същите закачки и същите песни
липсваха тостовете и изящните пожелания
но сълзите ни, капещи в чашите препълнени,
издаваха шумa на нашите заглушени ридания
