ПРОЛЕТНА НАЗДРАВИЦА
наздраве!
затуй, че доживяхме
отново пролетта
и поздравихме слънцето пак
със звънки смехове;
нека стиснем зъби напук
на орисницата проклета
и да кроим
по-смели житейски планове,
наздраве!
наздраве!
за новодошлите от път
прелетни птици
и гласа им весел, който
неспирно в небето снове;
за щъркелите и носените от тях
бебета-щастливци,
за градините, ухаещи
на младост и любов,
наздраве!
наздраве!
за интернет-страниците,
с пъстри честитки,
за приветствията пролетни,
като съкровени дарове;
за разветите от пролетния вятър
момински плитки
и за лудо разтуптените
младежки сърца,
наздраве!
наздраве!
вдигам с вълнение
пролетната си чаша
за ангелските ни добрини
и човешките ни грехове
нека пролетта да бъде
празник на надеждата наша
и нека животът
ни се усмихне пролетно,
наздраве!
ВЪТРЕШНИЯТ ГЛАС
с особена упоритост, моят вътрешен глас,
ме съветва и аз го слушам всеки божи ден;
подчинявам се безропотно на неговата власт
и се мисля за незабравим,
(па макар и забравен.)
по него кроя плановете за действия скрити,
с шепата си храня
птиците-мечти, безспирно;
„само така!“ ми казва той „на прав път си ти!“
и аз се чувствам окуражен,
(па макар и привидно.)
забравям дори болките си по пътищата чужди
„приеми и чуждата къща“
казва „за свой дом“;
разбирам, че коментарите са съвсем ненужни,
сърцето ми и да роптае,
(па макар и мимоходом.)
човек сам на себе си трябва да бъде ясновидец
и да умее да стои на краката си
без чужда закрила;
„усмихни се“ ми казва „винаги като щастливец!“
и аз се опитвам да съм такъв,
(па макар и насила.)
***
все едни и същи неща по начин фин
се повтарят постоянно, сякаш напук:
при хубаво време хоризонтът е син,
а при дъжд – изведнъж запява капчук.
утрото пристига точно на време,
дори без будилник и петльов глас;
в кълн се превръща всяко живо семе,
а после – във грозд или ръжен клас.
мравките със своите стройни роти
продължават да учат хората на труд;
потокът, загубил пътя си, боботи
и тича с все сила наслука като луд.
денят е зает със забъркани проблеми,
създадени от хора и невидими сили;
вечерта се тътри с крачки уморени,
а на небето танцуват банални звезди.
вятърът със същата мудност обикаля
из улици, кънтящи с гласове познати;
старците от небето очите си не свалят,
залъгват се, че Бог здраве ще им прати.
сезоните с познати надежди ни мамят
сякаш ни приспиват с гласа си майчин;
втръсна ми да гледам как се повтарят
едни и същи неща по същия начин.
УНЕСЕНОСТ
застанал пред под небосвода като любопитно дете,
гледам унесен
в разстоянието,
от светлини огрято;
мисълта ми будна странни комбинации плете
от хрумвания,
нахлуващи в главата ми
като ято.
луната се носи по вълните на небесното море,
сред
лъчезарните песни
на небесните сирени;
сърцето ми уморено сякаш тутакси ще спре
от тези
главозамайващи
прелести неземни.
цялото веселие и разкош на небесната шир
се втурват
в стаята ми
като неканени гости;
мисля си, че съм странник в приказен пир,
комуто
се поднасят мечти
с вежливи обноски.
не знам кой съм аз, къде съм, забравям за миг
миналото
и настоящето
в една глуха тъмнота
и чакам със трепет утринният вятър-скитник
да издуха сетните останки
от моята самота.
ПРИЗНАНИE ПРЕД СЕБЕ СИ
На Надя Попова
преди и аз бях романтик, драги,
кръгъл наивник, сиреч романтик,
обичащ лудо лудите смелчаги
и обожаващ всеки любовен вик.
опознах от мерак любителски
на Дюма-баща честта рицарска
сражавах се с мелничните перки,
подтикнат смело от Санчо Панса.
пиех с русия момък от Рязан,
включвах се в юмручни битки,
тичах из Персия от любов пиян
след Шагане с черните плитки.
спях под звездите след скитания,
а се събуждах от трубадурите;
но се изнизаха дни на изпитания
и изпратиха всичко по дяволите.
повярвай, че в мен горкия, днес
дори и капчица помен не остана
от прочутия рицар Сервантес
и от Сергей Есенин хулигана.
ОТЧАЯНОСТ
животът
само налага,
но никого нищо не пита,
чрез него се самоопознах,
но късно – за жалост;
лично видях,
наживях се
и изстрадах до насита
и липсата на вярност
и изобилието от невярност.
аз във
верните посоки
по паралели безпосочни
търсих истинския човек,
а се сблъсках с нечовек;
станах винаги
точен прицел
на изстрели неточни
подир леките заблуди
на житейския си път нелек.
сред
всичкото изживяно
няма нищо неизживяно
пред ловките номера
винаги постъпвах неловко;
полагащото се по равно
на мен ми се даде
неравно
и аз, покореният от любов,
бях отровен от нелюбов.
ОТИВА СИ ЛЯТОТО
На поета Георги Атанасов
тихомълком, неусетно, полека-лека…
се скъсяват крехките сенки на дните,
които неуморно преследват човека
и с плахи крачки се губят из мъглите.
като празни очни кухини са гнездата,
мъката им се изпарява на топъл дим;
крушите жълти като зрели мисли падат
раздрусани от някакъв дух невидим.
вечер слънцето по-рано се прибира
като закъснял пътник във своя дом;
забравено ехо търси гласа си в ефира
сред облаци, движещи се пълзешком.
небосводът е като онемяла камбана,
неволно е глътнал езика си звънлив;
гарванът, връщащ се от небесна смяна,
гледа наоколо с поглед мрачен и див.
замислено мълчат беловласите старци,
чули някакъв тайнствен зов отдалеко;
ето отива си приятното лято, отива си
тихомълком, неусетно, полека-лека…
***
да благодарим на зимата за това, че
ни напомня за годините хлапашки,
скрили се грижливо толкова далече
зад чудесните гори на мечтите наши.
мечтите, макар и често да са лъжливи,
винаги ни изглеждат бели като сняг;
затова, ние хората, докато сме живи,
ги преследваме с хъс в безспирен бяг.
да благодарим на зимата за това, че
ни поучава как да ценим топлите лета
не само във въздуха, а във всяко сърце,
и то когато спада карата на съвестта.
когато сърцата, изпразнени от чувства
приличат досущ на каси, ограбени вече
и студът в тях, затрил сетната топлота,
след време се превръща в дамоклев меч.
да благодарим на зимата затова, че
в сватбена рокля облича земята тъжна,
гъсто набръчканото й лице за да не личи,
гримира го с бяла пудра изкусно и нежно.
поне временно ни се иска да се лъжем,
че хубостта, макар и мнима, все още я има;
стига да умеем по човешки да се държим
и да благодарим на всяка поредна зима.
