search
top

АТЕЛИЕ

СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ

 

Станислав Пенев е роден в гр. Варна, където живее и твори. Завършва средно образование във Варна (ТИХ „Д.Менделеев”), висше – специалност „Българска филология” и специалност „Философия” в СУ „Св. Климент Охридски”.

Първите си стихотворения печата като ученик – на 16-17 години. Участва активно в литературния, културен и просветен живот в родния си град. Включва се в Кабинета на младия литературен работник към Младежкия и Студентския дом във Варна, печата в централния литературен и в местния печат, участва в единствените издавани преди литературни сборници във Варна – „Пролетен бриз”. По-късно – в края на 1989 г. създава и организира излизането на независимо литературно списание в гр. Варна – сп. „Пространства” (4 броя), провеждащо и обществени литературни трибуни в Дом на писателя в черноморския град. Всички свои книги издава след 1990 г., занимава се непрекъснато и с журналистическа дейност, превежда от славянски езици, активно участва в работата на Академия на европейските езици и литература, където е в ръководството.

Бил е член на Сдружение на писателите – Варна от 1992 г. до 2008 г., негов председател 2 мандата (4 години: 2004–2008), както и председател на редакционния съвет на в. Кил (2 години: 2007–2008).

От 2009 г. до момента е главен редактор и главен организатор на в. „Литература и Общество” (ЛИО) – Варна (Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот) и председател на Сдружение Литературно Общество – Варна СЛОВ (от учредяването му през 2009 г. до момента). Председател е на създадената през 2018 г. Асоциация на писатели – Варна, създател на Литературен салон – Варна и негов водещ.

Автор е на 23 стихосбирки, на литературни и литературоведски анализи, на 2 книги с литературно-критически студии, на 2 книги с афоризми и сатирични мисли, на книги за деца. Основна тема в творчеството му е морската тема, както и темите за любовта, красотата на природата, човешките взаимоотношения, толерантността. Притежава национални и международни награди и отличия за поезия, превеждан е на 11 езика.

 

 

 

 

МАЙКАТА НА ДИМЧО ДEБЕЛЯНОВ

 

Ще дойдеш, сине, знам ще дойдеш скоро –

войната, лошият ми сън ще свършат…

Надеждата духа поддържа много

и пътят към дома не ще се скърши.

 

Дълга си, щом изпълниш, тръгвай бързо,

че дворът чака – времето не спира:

цветя, овошки с красота и дързост

уханията и плода събират…

 

Звездите, паднат ли на мойто рамо,

едва тогава вътре се прибирам…

И чакам пак в нощта да съмне само –

с очите си да мога да те видя.

 

Но пуст е дворът, вратникът е тъжен…

И къщата остава тиха, празна.

А на човека празникът е нужен,

домът му роден чувства щом запазва.

 

… Така е светло, а в душата – тъмно.

Да можех само с поглед да те зърна.

Ще дойде ден и няма да е стръмно:

ще се завърнеш – аз не ще се върна.

 

12.10.2019 г., 10.47 ч., Копривщица,

родната къща на Димчо Дебелянов (и прочетено там)

 

СТАРИТЕ КОПРИВЩЕНСКИ КЪЩИ

 

Дървото остарява, пази всичко,

задържа времето, духа не сменя…

В живота внася топлина, привички,

уют създава и дома въззема.

 

Тече Тополница и носи вяра…

Нареждат се тук камък подир камък…

Държавност се гради с любов, но с мяра –

главата си не вкарва никой в пламък.

 

Живеят българите в тези къщи

и родолюбци гледат челядта си.

Мечтите им светлеят по-могъщи

и свободата свети с честността си…

 

Историята е урок за нрави…

За нови истини, за стари рани…

Безсмъртен бит за утре ще остане –

съзнанието българско да брани.

 

12.10.2019 г., 12.17 ч., Копривщица,

родната къща на Любен Каравелов и на Петко Каравелов

 

 

ВАРНЕНСКО ЕЖЕДНЕВИЕ (или СЪДБОВЕН ФЕНОМЕН)

 

Надвесено над плажа, над града – небето

с крила на облаци кръжи и се извива:

за всеки покрив има знак един в сърцето

и поводи за разговори все открива…

 

Звучи викът на гларусите дръзко, дръзко –

заспорил с вятъра не само от морето,

че духа ли така ще скъса всяка връзка

и с дълбини, и с риба, и с гнездата клети…

 

Не може никой керемиди да отмества,

комини да разбива, кюнци да събаря:

на бряг е Варна стръмен – поривите чести

към хоризонта – с вятъра – врати отварят…

 

Разбудените къщи, вдигнатата врява

живот даряват видим на ръба на пропаст:

на гларусите азбуката в мен предава

езика на природата – език за почест.

 

8.11.2016 г., Варна

 

 

ЖИВОТЪТ Е ПОЕЗИЯ (или ПО МОРЗА НА ДУХА)

 

На Боян Ангелов

 

На слънце морето изглежда е стояло:

не помни самотата, празната надежда…

Каквото да го мъчи, днес се е разляло

и радостно бучи, шуми и се разнежва.

 

Започва пак игра с рибарска мрежа ситна

по залез в него хвърлена за улов лесен –

за рибен гъст пасаж е морската молитва

пред бряг, изправил се скалист, висок, отсечен.

 

Небето е бездънно и изглежда кухо,

но пълни бузи вятърът и духа смело –

платното на деня отдавна не е сухо

и облаци проплакват, минали предела…

 

Рибарски лодки с риба пак града зареждат…

… Вали дъждът сребрист и скрива хоризонта…

И всичко в мен ме кара вече да превеждам

на всяка капка удара, звука, акорда.

 

14.11.2016 г., Варна

 

ЕСЕННО СЪСТОЯНИЕ (или ОТДАЛЕЧАВАНЕ НА ЗИМАТА НА ВАРНЕНСКИЯ БРЯГ)

 

Натрупва облаците си небето бързо

и питам птиците дали ще има вятър:

въжето му сега два свята свързва с дързост,

а слънчевите зайчета лъч бронзов мятат.

 

В небесните кервани вълненията плават –

и стигат всяка клетка, и по всяко време,

звучат в душата ми октава след октава,

морето чувствам – сякаш ми е до колене…

 

Денят е станал вече, изправил рамене,

отпуснал е и глас сиренен – тръгва смело.

Поточето от Франга подвива пак нозе

и с топъл извор днес се смесва – път поело…

 

Задъхва се брегът: и ден, и извор влизат

да плуват сред морето, да стигнат хоризонта:

високо е небето, чувството е – близост:

аз част съм от света – върху съдбата водна.

 

15.11.2016 г., Варна

 

ЧЕРНО МОРЕ (или ИМЕТО Е ПРОСТО НРАВ)

 

Не спи морето всяка нощ и в тъмнината

все гали своя бряг – обича го, не спира:

щастливо е когато чувства в мрачината,

че идва изгрева, а черното умира…

 

В това намира радост… Как да се изметне

от своята природа?… От щорма – мъжкия?…

Какво е потопило – ясно е щом светне –

денят ще съди дали брегът е същия.

 

Сезон – и тих – не може да го спре: понесен

от вихреното ято на мощни ветрове…

Водата корабите носи с вид чудесен:

по курса право към непознати светове…

 

И няма край следата – пяна от вълните,

достигаща брега и дърпаща навътре,

че нашето море – наследство от дедите,

е светло… И в душите: роден край и път е.

 

20.11.2016 г., Варна

 

КОТВИ                                                                                       

 

До дъното пронизваме вълните с цел

да спрат по-бързо ударите на веслата…

… Надолу път пробиваме – като тунел

и на теченията режeм тетивата…

 

Невидими врати отварят се сами

в подводните пространства: мрачни и солени.

Забиват ни в гърба невидими ками

дълбоките води – на сляпо, устремени…

 

Замираме без дъх… Над нас повърхността

като хвърчило горе е, но не закриля:

и на въжето на живота и смъртта

под кораб сме, готов без нас и да замине.

 

ЗАЛИВ

 

Аз трябва все да спирам ветрове.

И да отхвърлям нечии брътвежи.

Единствено човешкото сърце

е дом за радости и за копнежи.

 

Не мога нищо земно да предам.

И да догарям бавно в късна есен.

В морето връщам приливите сам

и дави гърлото солена плесен.

 

Животът е пристанище… Любов…

Вълна да галя – тя ще ме погали.

Да призова, край мен ще чуя зов,

но ветровете никого не жалят.

 

ГЛАРУС                                                            

 

Изплашен гларус с дрезгав глас ме буди.

И мачта е  гласът му пак над мен.

… О, гларусе, ти близък ли изгуби,

че моят дом държи те вече в плен?…

 

Дочакан бриз ли в тялото ти тръпне

от морските простори, осолен?

… И от морето ли ще се отдръпнеш,

щом няма с кой да литнеш някой ден?

 

И в лятото горещо пак над мене

кръжиш самотен и с пресипнал глас.

… И въздуха разсичаш със свистене

като вълна, надвиснала над нас.

 

НАСТОЙЧИВОСТ   

 

Заливаш ме, море – с вода и с пяна,

по кожата ми бризът пропълзя.

Аз бих дошъл при тебе и по-рано,

но болката ми късно в мен узря…

 

Не знам защо и утрото се бави,

но чувствам близостта му със сърце…

… Хвани, море, ръцете ми корави,

за да се видим днес лице в лице.

 

За своя свят водата път проправя

с очаквана надежда всеки ден…

… И всеки ден душата пристан прави

за погледа ти – остър и студен.

 

ОБРЕЧЕНОСТ

 

На плажа пуст морето е стаило

и сила, и любов към своя бряг.

То ивицата жълта е извило

и с пяна прави – граница и праг.

 

Достига с пръсти старите подмоли.

С ръка докосва близката гора.

Не скрива чувствата си – с глас се моли:

на колене пред земната кора.

 

С небето плаче… Облаци привлича.

Не губи времето си, дързостта.

От хоризонта идва и брега разсича,

но никога не властва над пръстта.

 

ЩРИХ                                                                                                                                                                                                                              

 

Беснее още морската вода

и с гняв помита всякаква преграда.

Но все не идва страшната вълна –

да ме спаси, ако светът пропада.

 

Под лодката е ад – ни дъно, бряг,

вълните само бузи са издули…

И гларусите са се скрили пак –

небето е с брада и с остри скули.

 

Но се върти в кръг, движи се земята,

изхвърля всичко: идва му часа.

И мята се сред бурята душата:

вълна след всяка минала вълна.

 

В НАЧАЛОТО НА ЛЯТОТО ВЪВ ВАРНА                       

 

Високо е над нас небето след дъжда…

И няма облаци. Капчуци още сричат.

Земята е изкъпана. Дори брега…

Светлее непокорното море… Наднича…

 

От днес започва своя нов живот и то,

че лятото тук всичко живо пак привлича.

А всеки изгрев – с морското си потекло

живота ни за утрешния ден предрича.

 

… И ще се сменят в твоите добри очи

нюансите на синьото при всяка среща.

… Брегът за станалото само ще мълчи,

ще го залива силната вълна, гореща…

 

От днес е друг животът… Чисто, без петна

е нашето вълнение: съвсем човешко…

Морето може с удар на една вълна

да тласне волно или да притисне тежко.

 

 

ВЪЛНИ

 

На пясъка отново вълните хвърлят мрежи

и хващат всеки поглед в морето устремен.

Откъсват те от плажа и стъпки, и копнежи,

отнасят ги далече – като на дълъг плен.

 

Не спират да връхлитат днес ивицата земна

мечтите на вълните дори на стръмен бряг.

Разбиват се и падат – като акули дебнат –

на приливи се втурват към сушата по мрак.

 

Но все така е силно течението бясно –

отнася лесно всичко по пътя си сега…

Нима е нужно време да стане после ясно,

че всеки път вълната е спряна – от брега.

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top