СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ
Станислав Пенев е роден в гр. Варна, където живее и твори. Завършва средно образование във Варна (ТИХ „Д.Менделеев”), висше – специалност „Българска филология” и специалност „Философия” в СУ „Св. Климент Охридски”.
Първите си стихотворения печата като ученик – на 16-17 години. Участва активно в литературния, културен и просветен живот в родния си град. Включва се в Кабинета на младия литературен работник към Младежкия и Студентския дом във Варна, печата в централния литературен и в местния печат, участва в единствените издавани преди литературни сборници във Варна – „Пролетен бриз”. По-късно – в края на 1989 г. създава и организира излизането на независимо литературно списание в гр. Варна – сп. „Пространства” (4 броя), провеждащо и обществени литературни трибуни в Дом на писателя в черноморския град. Всички свои книги издава след 1990 г., занимава се непрекъснато и с журналистическа дейност, превежда от славянски езици, активно участва в работата на Академия на европейските езици и литература, където е в ръководството.
Бил е член на Сдружение на писателите – Варна от 1992 г. до 2008 г., негов председател 2 мандата (4 години: 2004–2008), както и председател на редакционния съвет на в. Кил (2 години: 2007–2008).
От 2009 г. до момента е главен редактор и главен организатор на в. „Литература и Общество” (ЛИО) – Варна (Национален вестник за литература, изкуство и обществен живот) и председател на Сдружение Литературно Общество – Варна СЛОВ (от учредяването му през 2009 г. до момента). Председател е на създадената през 2018 г. Асоциация на писатели – Варна, създател на Литературен салон – Варна и негов водещ.
Автор е на 23 стихосбирки, на литературни и литературоведски анализи, на 2 книги с литературно-критически студии, на 2 книги с афоризми и сатирични мисли, на книги за деца. Основна тема в творчеството му е морската тема, както и темите за любовта, красотата на природата, човешките взаимоотношения, толерантността. Притежава национални и международни награди и отличия за поезия, превеждан е на 11 езика.
МАЙКАТА НА ДИМЧО ДEБЕЛЯНОВ
Ще дойдеш, сине, знам ще дойдеш скоро –
войната, лошият ми сън ще свършат…
Надеждата духа поддържа много
и пътят към дома не ще се скърши.
Дълга си, щом изпълниш, тръгвай бързо,
че дворът чака – времето не спира:
цветя, овошки с красота и дързост
уханията и плода събират…
Звездите, паднат ли на мойто рамо,
едва тогава вътре се прибирам…
И чакам пак в нощта да съмне само –
с очите си да мога да те видя.
Но пуст е дворът, вратникът е тъжен…
И къщата остава тиха, празна.
А на човека празникът е нужен,
домът му роден чувства щом запазва.
… Така е светло, а в душата – тъмно.
Да можех само с поглед да те зърна.
Ще дойде ден и няма да е стръмно:
ще се завърнеш – аз не ще се върна.
12.10.2019 г., 10.47 ч., Копривщица,
родната къща на Димчо Дебелянов (и прочетено там)
СТАРИТЕ КОПРИВЩЕНСКИ КЪЩИ
Дървото остарява, пази всичко,
задържа времето, духа не сменя…
В живота внася топлина, привички,
уют създава и дома въззема.
Тече Тополница и носи вяра…
Нареждат се тук камък подир камък…
Държавност се гради с любов, но с мяра –
главата си не вкарва никой в пламък.
Живеят българите в тези къщи
и родолюбци гледат челядта си.
Мечтите им светлеят по-могъщи
и свободата свети с честността си…
Историята е урок за нрави…
За нови истини, за стари рани…
Безсмъртен бит за утре ще остане –
съзнанието българско да брани.
12.10.2019 г., 12.17 ч., Копривщица,
родната къща на Любен Каравелов и на Петко Каравелов
ВАРНЕНСКО ЕЖЕДНЕВИЕ (или СЪДБОВЕН ФЕНОМЕН)
Надвесено над плажа, над града – небето
с крила на облаци кръжи и се извива:
за всеки покрив има знак един в сърцето
и поводи за разговори все открива…
Звучи викът на гларусите дръзко, дръзко –
заспорил с вятъра не само от морето,
че духа ли така ще скъса всяка връзка
и с дълбини, и с риба, и с гнездата клети…
Не може никой керемиди да отмества,
комини да разбива, кюнци да събаря:
на бряг е Варна стръмен – поривите чести
към хоризонта – с вятъра – врати отварят…
Разбудените къщи, вдигнатата врява
живот даряват видим на ръба на пропаст:
на гларусите азбуката в мен предава
езика на природата – език за почест.
8.11.2016 г., Варна
ЖИВОТЪТ Е ПОЕЗИЯ (или ПО МОРЗА НА ДУХА)
На Боян Ангелов
На слънце морето изглежда е стояло:
не помни самотата, празната надежда…
Каквото да го мъчи, днес се е разляло
и радостно бучи, шуми и се разнежва.
Започва пак игра с рибарска мрежа ситна
по залез в него хвърлена за улов лесен –
за рибен гъст пасаж е морската молитва
пред бряг, изправил се скалист, висок, отсечен.
Небето е бездънно и изглежда кухо,
но пълни бузи вятърът и духа смело –
платното на деня отдавна не е сухо
и облаци проплакват, минали предела…
Рибарски лодки с риба пак града зареждат…
… Вали дъждът сребрист и скрива хоризонта…
И всичко в мен ме кара вече да превеждам
на всяка капка удара, звука, акорда.
14.11.2016 г., Варна
ЕСЕННО СЪСТОЯНИЕ (или ОТДАЛЕЧАВАНЕ НА ЗИМАТА НА ВАРНЕНСКИЯ БРЯГ)
Натрупва облаците си небето бързо
и питам птиците дали ще има вятър:
въжето му сега два свята свързва с дързост,
а слънчевите зайчета лъч бронзов мятат.
В небесните кервани вълненията плават –
и стигат всяка клетка, и по всяко време,
звучат в душата ми октава след октава,
морето чувствам – сякаш ми е до колене…
Денят е станал вече, изправил рамене,
отпуснал е и глас сиренен – тръгва смело.
Поточето от Франга подвива пак нозе
и с топъл извор днес се смесва – път поело…
Задъхва се брегът: и ден, и извор влизат
да плуват сред морето, да стигнат хоризонта:
високо е небето, чувството е – близост:
аз част съм от света – върху съдбата водна.
15.11.2016 г., Варна
ЧЕРНО МОРЕ (или ИМЕТО Е ПРОСТО НРАВ)
Не спи морето всяка нощ и в тъмнината
все гали своя бряг – обича го, не спира:
щастливо е когато чувства в мрачината,
че идва изгрева, а черното умира…
В това намира радост… Как да се изметне
от своята природа?… От щорма – мъжкия?…
Какво е потопило – ясно е щом светне –
денят ще съди дали брегът е същия.
Сезон – и тих – не може да го спре: понесен
от вихреното ято на мощни ветрове…
Водата корабите носи с вид чудесен:
по курса право към непознати светове…
И няма край следата – пяна от вълните,
достигаща брега и дърпаща навътре,
че нашето море – наследство от дедите,
е светло… И в душите: роден край и път е.
20.11.2016 г., Варна
КОТВИ
До дъното пронизваме вълните с цел
да спрат по-бързо ударите на веслата…
… Надолу път пробиваме – като тунел
и на теченията режeм тетивата…
Невидими врати отварят се сами
в подводните пространства: мрачни и солени.
Забиват ни в гърба невидими ками
дълбоките води – на сляпо, устремени…
Замираме без дъх… Над нас повърхността
като хвърчило горе е, но не закриля:
и на въжето на живота и смъртта
под кораб сме, готов без нас и да замине.
ЗАЛИВ
Аз трябва все да спирам ветрове.
И да отхвърлям нечии брътвежи.
Единствено човешкото сърце
е дом за радости и за копнежи.
Не мога нищо земно да предам.
И да догарям бавно в късна есен.
В морето връщам приливите сам
и дави гърлото солена плесен.
Животът е пристанище… Любов…
Вълна да галя – тя ще ме погали.
Да призова, край мен ще чуя зов,
но ветровете никого не жалят.
ГЛАРУС
Изплашен гларус с дрезгав глас ме буди.
И мачта е гласът му пак над мен.
… О, гларусе, ти близък ли изгуби,
че моят дом държи те вече в плен?…
Дочакан бриз ли в тялото ти тръпне
от морските простори, осолен?
… И от морето ли ще се отдръпнеш,
щом няма с кой да литнеш някой ден?
И в лятото горещо пак над мене
кръжиш самотен и с пресипнал глас.
… И въздуха разсичаш със свистене
като вълна, надвиснала над нас.
НАСТОЙЧИВОСТ
Заливаш ме, море – с вода и с пяна,
по кожата ми бризът пропълзя.
Аз бих дошъл при тебе и по-рано,
но болката ми късно в мен узря…
Не знам защо и утрото се бави,
но чувствам близостта му със сърце…
… Хвани, море, ръцете ми корави,
за да се видим днес лице в лице.
За своя свят водата път проправя
с очаквана надежда всеки ден…
… И всеки ден душата пристан прави
за погледа ти – остър и студен.
ОБРЕЧЕНОСТ
На плажа пуст морето е стаило
и сила, и любов към своя бряг.
То ивицата жълта е извило
и с пяна прави – граница и праг.
Достига с пръсти старите подмоли.
С ръка докосва близката гора.
Не скрива чувствата си – с глас се моли:
на колене пред земната кора.
С небето плаче… Облаци привлича.
Не губи времето си, дързостта.
От хоризонта идва и брега разсича,
но никога не властва над пръстта.
ЩРИХ
Беснее още морската вода
и с гняв помита всякаква преграда.
Но все не идва страшната вълна –
да ме спаси, ако светът пропада.
Под лодката е ад – ни дъно, бряг,
вълните само бузи са издули…
И гларусите са се скрили пак –
небето е с брада и с остри скули.
Но се върти в кръг, движи се земята,
изхвърля всичко: идва му часа.
И мята се сред бурята душата:
вълна след всяка минала вълна.
В НАЧАЛОТО НА ЛЯТОТО ВЪВ ВАРНА
Високо е над нас небето след дъжда…
И няма облаци. Капчуци още сричат.
Земята е изкъпана. Дори брега…
Светлее непокорното море… Наднича…
От днес започва своя нов живот и то,
че лятото тук всичко живо пак привлича.
А всеки изгрев – с морското си потекло
живота ни за утрешния ден предрича.
… И ще се сменят в твоите добри очи
нюансите на синьото при всяка среща.
… Брегът за станалото само ще мълчи,
ще го залива силната вълна, гореща…
От днес е друг животът… Чисто, без петна
е нашето вълнение: съвсем човешко…
Морето може с удар на една вълна
да тласне волно или да притисне тежко.
ВЪЛНИ
На пясъка отново вълните хвърлят мрежи
и хващат всеки поглед в морето устремен.
Откъсват те от плажа и стъпки, и копнежи,
отнасят ги далече – като на дълъг плен.
Не спират да връхлитат днес ивицата земна
мечтите на вълните дори на стръмен бряг.
Разбиват се и падат – като акули дебнат –
на приливи се втурват към сушата по мрак.
Но все така е силно течението бясно –
отнася лесно всичко по пътя си сега…
Нима е нужно време да стане после ясно,
че всеки път вълната е спряна – от брега.
