АТАНАС РАДОЙНОВ

(21.01.1934 – 22.12.2016)

АКВАРЕЛЕН СЮЖЕТ

разказ

Горещият юлски ден притискаше като ютия скучния пейзаж на Петолъчката – безразборно спрени автомобили, омърлушени хора, миризлив пушек от скарите за кебапчета на открито… На юг се синееше хребетът на Бакаджика, а на север – разгънатата верига на Източния Балкан. Примамливата им ведрина беше далеко, далеко, обвита в лятна мараня. А тук тревата, дърветата, сградите – всичко беше мръсно и унило. Бавните стъпки на времето уморено се влачеха въпреки щуравия ритъм на чалга, която хлуеше из оплютата от мухи дървения на кръчмата.

Изпих шишенце студена минерална вода и тръгнах към колата си. Тогава забелязах желязната люлка под двете тополи, на която се люлееше крехко девойче. То размяташе  дълги черни коси, изтласкваше се напред и нагоре с такъв порив, сякаш след миг щеше да литне. От звънкия смях на момичето трептяха листата в ниските клони на тополите.

– Хайде, направете ни снимка! – Гласът на едно момче ме стресна. Без да чака, то пъхна в ръцете ми любителски фотоапарат и застана отстрани на люлката. Момичето продължаваше да прави въздуха пластичен и крехък – най-красивото махало, което отмерваше с просветващите сребърни обеци и бели сандали тежкото лятно време, нехайно позираше пред обектива на фотоапарата, в който люлката се фиксира като златна колесница, момичето като принцеса, момчето като принц.

Пламналото моминско лице, сините очи, полуразголената млада гръд, излъчваха толкова много жизнерадост, че унилият пейзаж придоби акварелна чистота и свежест.

Момичето слезе от люлката, застана на крачка от мен и ми благодари. Загребваше с лявата  ръка косите си и ги укротяваше до рамото. Винаги съм си падал по този жест на жените – в косите им се е стекло слънце, втъкал се е вятър и заедно те са се превърнали в електричество, което изтича по гръдта.

– Аз съм Ружа! – представи се мило и непретенциозно.

– Вие за къде пътувате? – попита ме момчето. Имах усещането, че то е стъпило върху топка, защото с несигурност наклоняваше тялото си ту на единия, ту на другия крак. Едното му пъстро око, дясното, беше по-отворено от лявото.

– За Бургас.

– Ние с Ицо сме тръгнали на автостоп за Несебър – обясни момичето. – Вземете ни!

То се настани на задната седалка, а момчето – на предната. Учили в Художественото училище на Казанлък.

– Тръгнахме на автостоп за Несебър, да рисуваме акварели, да правим акварелно къпане, да поживеем акварелно, обясняваше момичето, наведено към мен между двете предни седалки. Дъхаше на мента. Ицо галеше в ръцете си ключодържател с две сребърни рибки.

– Хубав е! – отбелязах аз между другото.

– Подари ми го Ружа!, отвърна момчето и погледна момичето полупрофилно с лявото си  око със свита зеница.

– Да бъдем свързани един за друг като тези рибки – каза Ружа и погали невчесаните коси на Ицо. Той не изглеждаше сантиментален като нея, но удълженото му русоляво небръснато лице излъчваше доверие и доброта.

Оставих Ицо и Ружа на разклона за Несебър в покрайнините на Бургас. В последния момент, когато момичето ми благодареше, сложих в ръката му визитка, за всеки случай. Свирнах на довиждане. Изведнъж колата ми се стори много тясна и неуютна.

На третия ден Ружа ме потърси по GSM-а. През плач ми каза, че Ицо я зарязал и била без пукната пара. Издиктувах й адреса на поета Иван Ненков, а него помолих да й даде 20 лева, да се прибере до Бургас. Посрещнах я на автогарата, омуфкана като врабче в пепел. Мълчахме, пътувайки към къщи. Накарах я веднага да влезе в банята. През това време отскочих до магазина. Купих й блузка, джинси, маратонки – всичко в бяло. Сварих я загърната в хавлията, безпомощна като току-що излюпено пиле. Дъхаше на теменуги. Това нежно ухание като че ли отваряше беззащитната й душа. Когато се облече, заприлича на лунно момиче. Приготвих кафе. Докато пиехме, заразказва подробно несебърския  акварелен сюжет:

–Тръгнахме като на шега. Нашият девиз: “Да живеем акварелно!”… Тъп девиз! Размито време, размити очертания, размита карма. Едно: пътуваме на автостоп. Две: пътуваме само с шофьори, облечени в зелена дреха, зеленото е гаранция, че човекът е добър и предан. Три:  крайната цел – Несебър. Четири: къпане, рисуване, любов и така нататък – всичко в акварелна гама.

За разлика от живостта и игривостта, с които приказваше на Петолъчката, сега Ружа говореше равно, без възторг.

– Пристигнахме. Първия ден – голямо акварелно къпане. Къпане до размиване на телата във водата. Към мене се лепна единият от спасителите. Мускули за милион. Но аз не си падам по мускули, защото съм акварелна. Ицо побесня. Отвори се гневно и лявото му око. Беше готов да се бие. Само това ни липсваше. Хайде! – казах му. – Да вървим по брега и да търсим по-акварелно кътче. В един закътан фиорд видяхме на късата пясъчна ивица до древните скали една саката жена. Стъписахме се и тихо я наблюдавахме с какви неимоверни усилия влизаше до коленете във водата. Спряхме се при нея да й помагаме. После дойде синът й да я прибере. А тя вече знаеше, че сме тръгнали на автостоп, че ще рисуваме акварели, че нямаме близки в Несебър. Като си тръгнаха, тя прошепна нещо на сина си и той се заинати да нощуваме у тях. Това объркваше нашите намерения да бъдем скитници. Дума да не става!, отсече Ицо. А пък аз гледах  очите на жената. Напълниха се със сълзи. Стиснах Ицо по лакътя и му прошепнах: – Да вървим с тях! Може да са ни късмет!

Пред къщата им – калдъръмено дворче. Сред него – голяма амфора. Страшно си падам по амфорите. В тяхното тяло шепнат акварелно древни гласове. Грабнахме албумите и започнахме да скицираме, докато мрак загърна амфората. Гостиха ни. Снахата, любезна красива жена. Казах й: – Ти си тракийка! А тя: – Не, гъркиня съм! Няма значение! Липа, така се казваше, ни заведе в една от стаите, даде ни ключа и каза: – Както ви харесва, тъй се разполагайте!

Обикаляхме крайбрежната огърлица на вечерния Несебър. Бях в нежно настроение. И пиеска си разиграхме:

Ицо: Ние сме ловци на светлини!

Аз:   Суфльорка съм в древния театър.

Ицо: Бъди Антигона!

Аз: Не, искам Електра!

Мраморните колони се събудиха от вековен сън. Из каменните руини на църквата над древния амфитеатър бухаше зловещо бухал.

– Майната ти! – провикна му се Ицо.

Бяхме омагьосани и омагьосано се любихме на пясъка…

На другия ден правихме скици на църквите, на крепостната стена, на лодките, на вятърната мелница. В подножието й попаднахме на наркомани. Едвам се чупихме от тях. Купихме си цигари и коняк. Решихме да се усамотим в дървеното скеле на вятърната мелница. Изпушихме цигарите, изпихме коняка. Гълъб и гълъбица имаха гнездо и голишарчета някъде под покрива. Мило акварелно съжителство! Ицо реши да слезе за цигари и още коняк. Спирах го. Беше по здрач. Обеща ми веднага да се върне. Приспа ми се и откъртих. Колко съм спала не знам, но когато се събудих беше тропическа нощ. Лиани от светлини, ненаситни туземци, тимпани, дива музика, еротичен екстаз… А Ицо го нямаше… Морето гузно подплисваше вълни. Дори плътта ми под ноктите тъгуваше. Ицо бълнуваше кораби, далечни морета, околосветски пътешествия. Нощта беше голяма и топла. Ако Ицо е избягал, за да пътешества, майната му!..

– В него ли остана ключодържателят с двете сребърни рибки? – вметнах, ей така, и аз не знам защо. Ружа не реагира на моя въпрос и продължи:

– В залива бяха пуснали котва светлините на Слънчев бряг. Един кораб приличаше в здрача на голяма шоколадена торта със запалени свещи върху нея. Разсъмна се. Чайките тревожно грачеха в залива около вятърната мелница. Чаках Ицо до 10 часа. После слязох. Нямах пукната пара. Кръстосах на шир и на длъж града, но Ицо го нямаше никъде. Беше ми чоглаво, тъпо, отчаяно… Не ми беше до акварелно къпане, до акварелни рисунки, до акварелен живот…  Тогава Ви звъннах по GSM-а.

Едва сега Ружа се разплака. Излезе на терасата. Оставих я сама навън. Исках да внеса  ведрина с нещо, ведрина и благост. Не, не с думи. Отворих бурканче сладко от смокини. Имах във фризера кутия със сладолед. Налях по чашка питие. Повиках момичето. Слънцето беше изпило сълзите му.

– О, любимият ми десерт!

– Наздраве!

–  Наздраве! Не съм пила метакса. Подхождат си по вкус с този десерт.

–  И сега какво ще правим? – попитах внимателно.

–   Искам още днес да си дръгна за Казанлък!

–  Ще видим, ако няма удобен влак, ще те изпратя с някои от автобусите за София, които минават през Казанлък.

– Умеете да бъдете покровител! Не зная как ще мога да Ви се отплатя…

– Нарисувай ми един акварел – вятърната мелница на фона на Несебърския залив. Ще ми го подариш при следващото си акварелно пътешествие до тук –  пошегувах се.

След като изпратих момичето, веднага отидох в Районното полицейско управление. Справката ме ужаси – намерили трупа на едно момче. По тялото му имало следи от физическо насилие. В дрехите на удавника открили само един ключодържател с две сребърни рибки. Дадох показания. Всъщност толкова много и толкова малко знаех за момчето. На следващия ден позвъних на Ружа. Гласът й звучеше ведро:

– Слушам Ви.

– Случайно научих от мой познат, че Ицо наистина е отплавал с един кораб. И…

– Какво е името на кораба? – прекъсна ме момичето.

След малка пауза импровизирах:

• „Фата Моргана”.

Седнах на пейка в кварталната градина, мислейки за лъжата. Човек  понякога си служи с нея, уж от хуманни съображения. Аз излъгах от жал.

Спомних си, че когато изпращах Ружа на автогарата, ни в клин, ни в ръкав тя ме  запита:

– Ти страхуваш ли се?

– От кое? От какво?

– От света?

Почудих се какво да й отговоря, а тя настоя:

– Кажи!

– Да, страх ме е от това, че светът край нас не е устроен по акварелен сюжет…