АТАНАС ИЛИЕВ

(01.12.1893 – 9.02.1985)

Атанас Илиеев е роден  в Стара Загора, в семейството на просветния деец Атанас Илиев. Следва философия в Русия, Швейцария и Франция. Довършва образованието си в  Софийския университет  през 1918 г. По-късно  специализира психология във Виена. Учителства в София. В периода 1925 – 1927 г. е член на литературния кръг „Стрелец“. Сътрудничи в издаването на „Натурфилософска библиотека“ и на списанията „Българска мисъл“, „Златорог“, вестник „Литературен глас“. От 1937 г. е преподавател в Софийския университет, а от 1943 г.  е доцент в Скопския университет, след това е избран и за негов ректор. Професор по етика и естетика в Софийския университет „Св. Клмент Охридски“ (1944 – 1962).

ЗАНЯТИЯ С ЕСТЕТИКА И СРЕЩИ С МИХАИЛ АРНАУДОВ

Заниманията ми с естетиката бяха значително стимулирани от труда на проф. Михаил Арнаудов „Психология на литературното творчество“. Основното ядро от идеи, застъпени в този труд, бе включено в лекциите на Арнаудов под същото заглавие, които бях слушал още като студент в Софийския университет. След завръщането ми от Виена този труд бе излязъл в ново издание като брой от т. нар. „Университетска библиотека“, който прочетох и внимателно проучих. Този труд съдържа огромен материал, който може да се използува и при разглеждане на въпросите от естетиката. Още като студент бях живо заинтересуван от метода на научно изследване, следван от Арнаудов. Арнаудов изхождаше от изказванията иа самите творци за начина, по който творят. Съпоставяйки тези изказвания, той извличаше общото между тях по разглежданите въпроси. Теоретическите изводи тук се правят въз основа на самата художествена практика, а когато има противоречия между тях, се дава думата и на двете страни, завежда се драматичен спор между тях и най-после се стига до крайния извод. Всичко това придава особена живост на изучаваната материя, възбужда активно очакване и предразполага към самостойна размисъл у читателите на труда.

По пътя на това изследване авторът често се натъква и на общи въпроси из областта на естетиката. Без да отбягва тези въпроси, той и тук проявява предпазливост в разрешаването им. Така той открива поле за размисъл и у онези читатели, които се занимават с философия. Той имаше предимство пред преподавателя по естетика, когото бях слушал като студент – д-р Кръстев, който се придържаше безкритично към естетиката на Конрад Ланге, според която същността на изкуството е съзнателната самоизмама, т. е. игра, при която възприемащият произведението на изкуството се поддава на илюзия, че изобразеното в произведението е действителност, но не забравя напълно, че съзнателно се е поддал на тази илюзия. По-късно ми попадна на ръка друг труд на Арнаудов – „Увод в литературната наука“, в който се излагат почти всички естетически теории, които се изучават в западните университети, но ни една от тях не се сочи като изчерпваща въпроса за същността на изкуството. Правеше ми впечатление, че Арнаудов не разглеждаше нашумялата по онова време психоаналитическа естетика, на която аз бях посветил критична студия. По-късно разбрах, че тази естетика изобщо не може да се разглежда по метода, следван в Арнаудовата „Психология на литературното творчество“, защото ни един значителен автор на художествени произведения не се е изказал в нейна полза. Едва в новото издание на този труд се споменава за психоаналитичната теория, като се изтъква нейната едностранчивост: в нея се използват отделни случаи от творчество на автори с патологични наклонности и от тях неправилно се извежда същността на здравото изкуство (като неизбежно отреагиране на подтиснати патологични влечения).

В този труд наистина става дума за несъзнание, с какъвто термин си служат психоаналитиците, но този термин тук се употребява не в смисъл на подтиснати чувства и желания, в какъвто смисъл го употребява Фройд, а в много по-широк смисъл, в какъвто го употребява видният съветски психолог С. Л. Рубинщайн, който в капиталното си съчинение „Битие и съзнание“ изтъква, че „границата на това, което човек съзнава, и това, което се изплъзва от съзнанието му, е текуща, изменчива, динамична“ (стр. 277). Онова, което не се съзнава в творческия процес, според Арнаудов също е временно несъзнавано, а не по начало такова (стр. 271). В същия труд става дума и за освободителното лечебно въздействие на изкуството, но това въздействие тук се отнася не само до подтиснати чувства и желания, а до всичко онова, което е свързано с мъчителни чувства. По този повод е цитирано двустишието във Базовото стихотворенне: „и песните като сълзи жежки скръбта услаждат, мъките церят“.

В годините между двете световни войни Арнаудов беше много зает с научната си работа. Минавайки край сладкарницата, в която се събирахме, той се отбиваше за няколко минути, оглеждаше се и, ако намираше този, когото диреше, разменяше с него няколко думи и след това изчезваше надолу по улица „Раковски“ към дома си. Понякога се загубваше за няколко седмици. Ние знаехме, че през това време той привършва някой научен труд в усамотение на вилата си в Своге. При тази негова заетост нямах възможност да разговарям с него надълго по въпросите, застъпени в книгата му, която проучвах заедно с написаната от него биография на Яворов, която излезе под наслов „Психография на Яворов“. Тази психография особено ме интересуваше, защото знаех за близките отношения на автора към Яворов и пламенната му защита от враговете му след сполетялото го нещастие. Нямах възможност с него да разговарям и по политически въпроси, но ясно си спомням, че когато бе оповестено за изгарянето от хитлеристите на книгите, писани от автора с неарийски произход, той насаме в кабинета си ми каза: „Пазил ни господ от такава напаст“, а когато фашизмът стигна и до нас, и започна гонението на евреите, той ми каза по повод на току-що излязлата моя книга върху бергсонизма: „Блазе ви на куража.“ Смятам, че тези негови изказвания в мое присъствие са изразявали вътрешното му отношение към въпросните събития.

По-късно ми се удаде случай да разговарям с него при спокойна обстановка – във вилата на Писателския съюз в Хисаря. Той бе бодър, с удивителна памет и с умението си да разказва увлекателно, както разказваше и за творчеството на големите творци. Летовниците го замолваха да им разказва за историята на Хисаря и като настояваха да продължи разказа си, му задаваха най-различни въпроси. Той преминаваше от историята към археологията, след това към началото ѝ, към пътувания на археолози с научни цели, към списанията им и пр. Оказа се, че неговата огромна ерудиция по специалността, която преподаваше някога в университета, се придружава от друга не по-малка ерудиция и по науки, които стоят далеч от специалността му. Летовниците го слушаха прехласнати и не го оставяха да се оттегли спокойно в стаята си, за да продължи занятията си по темата, която го занимаваше в личните му научни занятия. Но трудът по психология на акад. Арнаудов според мене има стойност не само като дава решение на разглежданите въпроси, но и с това, че описвайки противоречивите възгледи по известни нерешени още въпроси, нарежда фактите, които са цитирани за и против известно решение в такъв ред, че дава възможност на читателя да продължи сам подхванатите разсъждения и да стигне до съответното решение. Той дава своеобразно „перспективно решение на повдигнатите въпроси“, което проблясва като „скрита в него светлина“. Акад. Арнаудов, без да се ангажира с окончателно решение на такива въпроси, дава факти, които подсказват накъде то трябва да се дири. „Психологията на литературното творчество“ изобщо според мене е дадена от акад. Арнаудов като жанр на психологическо изследване. Без да включва нови проблеми и нови заглавия на отделните си глави, тя подбужда към размисъл, който води към такива проблеми. Смятам, че всеки, който у нас се занимава с въпросите на естетиката, не трябва да се счита достатъчно подготвен към такива занятия, ако не е проучил веднъж и дваж този научен труд, без да остава до решенията, които са дадени от автора на разглежданите въпроси. Този труд по-късно бе преведен и на руски език и бе посрещнат с интерес от съветските литературоведи.