МОТИВИРУС

 

 

Всеки, който ме познава, знае, че през последните двадесетина години, освен всичко друго, пиша и басни. Байки, казано на чешки. И много от тях са басномонолози. Издал съм цяла книга с басномонолози, готвя и друга. Това са изповеди от името на съществуващи и несъществуващи субекти – предмети, философски категории и абстрактни понятия, като например: Монолог  на Интереса, на Въздуха под налягане, на Плуга на Историята, на Яйцето, на Унижението, на Горчивия опит… Които субекти сами разкриват своята същност и правят за себе си житейски и философски обобщения.

Така се заех да напиша и монолог за него, Монолог на вируса. Разбира се, имах предвид актуалния, коронавируса covid 19.

Вече го пишех, когато чух гласа му. Беше много ядосан:

– Откъде накъде пишеш от мое име? – попита ме троснато той. – Нима ме познаваш? Нима си ме срещал? Та целият свят не знае кой съм?

Докато се усетя, докато разбера кой ми говори, имаше продължителна пауза, но добре че той се представи. Звучеше уверено и заплашително. А аз – неволно, оправдателно:

– Но всеки ден слушам постоянно за тебе. И от свои и от чужди – сигурно съм го казал с треперещ глас.

– Това не значи нищо. Както виждаш, светът е безпомощен. Та ти ли..

Беше неловко и  глупаво да разговарям с невидимия, но вече беше късно, бях се хванал.

– Безпомощен, защото никой още не е посмял да те опише, – не се предавах, – но писателят, с неговото въображение… Както знаеш, редица световни открития са били предварително родени във въображението на писатели: Жул Верн, Джордж Оруел, Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Хърбърт Уелс, Станислав Лем, Карел Чапек… Щом науката не успява, нека опита въображението… – чувствах, че набирам увереност.

– Това за писателите не мога да го отрека – съгласи се той. – Но с мене случаят е друг, аз съм самосъздаден, – сякаш доби още по-голяма увереност невидимият.

– Самосъздаден е само Господ – не се предавах обаче и аз.

– Моята позната – Чумата ми е разказвала какво някога е писано за нея. Как са я увековечили. Дори някой си Бокачо си позволил да се весели за нейна сметка. Но това не значи, че и аз трябва да бъда литературен герой. Не го искам… Запомни го! Не го искам!

Чувствах, как вече ме обзема страх от него. И инстинктивно усещах, че ще се съобразя с думите му. Знаех защо не го виждам. Защото наистина беше невидим. Микроскопичен. Нещо повече – супер микроскопичен. Защото, казват, минавал и през маските. Защитавали от него само пластмасовите шлемове. Но това означаваше, че е силен, че притежава своеобразна, всепроникваща сила. И както беше невидим…

Невидим, и все пак го гледах отвсякъде. Показваха го от всичките екрани, вестници, антиреклами и откъде ли още не. Овален, със смукала като антени. Смукала или духала, не знам, но огнемети, огнехвъргачки, които можеха да запалят най-страшния пожар. Вътре в организма – понякога неугасим и смъртоносен.

Не го виждах, а ми се привиждаше от всяка повърхност. Не смеех да докосна вратата на автобуса, на магазина, дръжката на собствената си врата вкъщи. Да си избера плод от щанда.

Доядя ме и ме достраша още повече от това невидимо, микроскопично чудовище, което властваше над всичко и над всички.

– Но ти превръщаш света в затвор – не се сдържах да изкарам яда си. – Остави старите, те са преживели много, могат всичко, пък и вече са пътници. Но младите… Не ходят на работа. Мнозина от тях дори я загубиха. Затварят се предприятия. Изчезват професии. Внуците ни не посещават училище. Изостават. Хората не само не се срещат, а се отвръщат един от друг. Страхът, неведом и зловещ, дебне отвсякъде. Загубихме вкус към всичко. Как си го позволяваш? Защо е всичко това?

Последва злокобно мълчание.

– За да ми зададеш този въпрос. Точно затова. За да си зададеш този въпрос – чух след малко. И той продължи: За да се спреш. Да осъзнаеш какво си имал. Какво имаш. Какво все още имаш. Да се смириш, Човеко! Защото мнозина по света го нямат.

– Чакай, не си справедлив. Защото сега го отнемаш тъкмо ти. Отнемаш го на целия свят.

– Остави света. Огледай се около себе си. В собствената си страна в последните десетилетия.

Не съсипахте ли успешното си селско стопанство. Не съборихте ли оборите. Не изклахте ли стоката. Не прогонихте ли селяните по градовете. Та чак и в чужбина.  Не затворихте ли печеливши предприятия. Не ги ли разпродадохте на безценица. Не окрадоха ли машините им. Не излъгахте ли народа с фалшива приватизация. Не фалирахте ли изкуствено куп банки. Не изнесоха ли банкерите им, оставете настрана бандитите, милиарди в чужбина, и сега си ги харчат спокойно, докато пенсионери-висшисти ровят в кофите за боклук. Не беше ли и това ограбване на хората. Не се ли крадат дори дарения. Дори и сега – дарения за деца и за болни. Не знам дали ти би сложил въпросителни на тези купища въпроси. Аз не слагам. Защото това са реторични, или, казано ясно, не са въпроси.

И пак настана онази тишина. Защото поне аз го очаквах да продължи. Докато усетих, че е решил, че е казал достатъчно.

– Чакай, чакай, Това е жестоко – наруших мълчанието почти шепнешком.

– Може да е жестоко, но е вярно. И не мога да чакам  – повишаваше тона си той. – Трябва да се спре. Не виждаш ли, че се самоизяждате. Каква е тази безумна алчност.

Не можех да кажа нищо. Бях съгласен.

Но той сякаш усети, че мога да си помисля друго, да го приема по друг начин, че се прави на съдник, и уточни:

– Не ме разбирай погрешно. Не се изживявам като въздаващ възмездие. Не наказвам. Само карам всички да се замислят как живеят. И защо живеят така. Трябва ли нещо да променят в живота си.

– И така да е, пак си жесток. Накара да страдат толкова хора…

– Да страдат, или да помислят как подреждат ценностите си? И трябва ли да ги преподредят?

– Едно нещо мога да ти призная наистина – казах аз. – Че ти създаде мобилизация, мотивираност. Мотивира човека. Мотивира света. Това бяхме изгубили всички – мотивацията си. Затова и те нарекох Мотивирус.

– Казваш, че съм жесток, но в същото време самият аз се възхищавам с каква всеотдайност се борят с мене. Нищо, че са ми противници и искат да ме унищожат. Възхищавам се от лекари, които работят денонощно, без да се прибират в семействата си. От лаборантите, които са забравили работното си време. От полицаите  и пожарникарите, чиито дежурства са безкрайни. От онези които се  преустроиха и се специализираха да шият костюми и маски, изобретиха шлемове… От безкористните дарители…

И още нещо: съчувствам, и гледам да избягвам както възрастните, които така панически се боят, така и младите, които не се боят, но все пак не се целуват в парка, както преди.

Аз мълчах, а той попита:

– Е, сега как мислиш, познаваш ли ме? Можеш ли да пишеш за мене? Да ме представяш само като страшен? Ще бъдеш ли справедлив?

Бях онемял. Не очаквах такъв обрат, това му признание. И кой знае как намерих кураж, извадих глас да го попитам:

– Все пак, ще ни оставиш ли на мира?

– От вас зависи. А ако държиш наистина да ти кажа какво мисля, след всичко, което изредих, заключи той, мисля че е по-добре да свикнем един с друг, да си живеем заедно. Да се научим да живеем заедно.

– Не! Не! Не… –  извиках, сякаш се събуждах от кошмарен сън.

Изчаках да продължи. Но това бяха последните му думи. Явно вече го нямаше.

Ами ако го имаше…

 

Април 2020

София