АТАНАС ГЕЛЕВ /БИОГРАФИЯ + РАЗКАЗ

ХАЗЯЙКАТА

Родил съм се почти в средата на на миналия век. Заради зимна буря, това е станало в Родопите, град Мадан. Съдба! Може би това е причината да обожавам тази планина. Бил съм на няколко месеца, когато ме пренасят обратно в София. Там, в продължение на 25 години, живея почти в центъра на града, до площад „Възраждане“. Имам бечълър (бившото ПИС „Аврам Стоянов“) и мастер (НАТФИЗ) образование. Работил съм в БНТ повече от 25 години. В САЩ съм работил за CMTV, BiT, както и като таксиметров шофьор, в строителството и контрактор към FEDEX . Хоби са ми четене на книги, гледане на филми, слушане на музика, както и готвенето. Да пиша започнах случайно, в момент на депресия. Така открих, че мога да се спася от нея.  

Както винаги, обядвахме в Бургас – седяхме около маса, разположена, както винаги, на тротоара, поглъщахме храната си и разглеждахме движещите се по улицата хора. Лятото беше в разгара си и, разбира се, пълно с летовници – цяло стълпотворение. Отвсякъде се носеше глъчка на говорещи за разни мазила жени, плачещи за сладолед деца и обсъждащи резултатите от олимпиадата мъже. И всичко това на различни езици – български, полски, чешки, немски. Имаше хора с кожа, все още като мляко, а други с тен като на спасител от „Слънчев бряг”. Някои дори вече бяха успели да получат и рани от изгарянията си. Но въпреки това всички бяха с усмихнати и ведри лица – доволни, отпочинали.

Тръгнахме отново на път, до Царево имахме поне още около час път. По шосето също имаше много коли – едни пристигаха и просто летяха да стигнат възможно най-бързо до мечтания плаж. Имаше и такива, които се движеха доста по-бавно, може би отпуската им вече беше свършила и сега с нежелание и тъга по изживяното през последните две – три седмици, се разделяха с морето.

В градчето пристигнахме в ранния следобед и веднага се отправихме към познатата ни от няколко години къща с китната градинка и дебелата сянка под асмата на  беседката. Още щом завихме, зад ъгъла видяхме малката превита женска фигура. Тя, баба Кера, както винаги, си седеше на прага на портата. Беше облечена в същата черна груба шаячна пола, както си я помнехме от предишната, че и по-предишната година, със същата черна блуза и черни вълнени чорапи. Черната тензухена забрадка довършваше тоалета ѝ. Черно, като казвам, е силно казано. От многото пране, слънцето, а и многото години, те бяха добили тъмносив цвят, цвят на пепел. Седеше тя, подпряла с ръце главата си и разглеждаше минаващите пред къщата ѝ курортисти. Седеше и се радваше заедно с тях за хубавата им почивка, лятното слънце, топлата морска вода. А те я отминаваха, без да забележат нея, седящатата там самотна женица.

Още не бяхме наближили и тя ни видя. И отведнъж се преобрази. В очите ѝ светнаха радостни пламъчета, стана и тръгна да ни посрещне. Прегърна ни, целуна ни. Очите ѝ дори се навлажниха. После ни помогна да разтоварим и да пренесем багажа в стаята. След като се настанихме, направихме кафе и поканихме и нея. Седнахме и тримата под беседката. Дадохме ѝ и скромни подаръци – кашмирен шал и малко портмоне.  Тя пък ни каза, че още вчера изгонила предишните курортисти, защото искала стаята хубаво да се проветри. Измела, измила, изчистила и от сутринта седяла тук и ни чакала. После ни се похвали с новите придобивки.  През пролета сина ѝ сложил газов бойлер, направил и лятна кухня. А от началото на сезона започнал да работи като управител на почивната станция на някакъв завод.

Побъбрихме още малко и отидохме да си отпочинем от пътя.

Вечерта, когато седнахме да вечеряме,  тя дойде при нас и ни донесе диня. Беше ходила чак до бостана, от другата страна на залива. Ние пък ѝ дадохме от нашата храна. Отначало леко се дърпаше, но на края прие и седна на масата при нас. И така беше почти всяка вечер. Тя ни носеше пресни плодове и зеленчуци, ние пък си я гощавахме с каквото имаме. За тези двадесетина дни, той, синът ѝ, си дойде два или три пъти, колкото да види дали майка му няма проблеми с почиващите и пак се връщаше в почивната станция.

Една вечер нашата хазайка седна до нас на масата с лимонадено шише с домашна ракия. И за първи път започна да ни разказва за живота си. Как се преселила тук с родителите си, бягайки от турците, как се оженила, как след това мъжът й се самоубил, защото фалирал магазинът му, как останала сама с две деца – сираци на ръце. След това за пожара, когато изгорял целият град – тогава разположен от другата страна на залива, как построила с ей тези две ръце къщата – сама, само с една пенсийка. После като пораснал синът ѝ, пратила го да се учи в София. Дъщеря ѝ пък се омъжила и отишла да живее чак  във Варна и тя пак останала сама. Изучил се синът й и се върнал в малкото градче. Започнал работа в корабостроителницата. Но сега вече друга тъга я мъчела. Той вече бил преминал в четирийсетте, а все още ходил сам, ерген. Дали някога ще се порадва на внуци? А и с тази почивна станция – непрекъснато е там, на работа. Наистина, идва си от време на време, но за много кратко и пак обратно. И тя отново е сама. Както разказваше, изведнъж стана и влезе в стаичката си.

Времето ни за почивка, както винаги, изтече бързо и трябваше да си тръгваме обратно. На изпроводяк, тя ни набра хубав голям букет цветя от градинката си и ни изля менче с вода пред колата.

На следващата година се опитахме да си запазим стая пак там, както през предишните години, затова и се обадихме по телефона още в края на пролета. Той, синът ѝ, започна нещо да го усуква – бил дал цялата къща на туристическа агенция, не знаел дали ще може да ни помогне и тям подобни. Затова, когато лятото дойде и ние пак се отправихме на път към топлото море, отидохме първо при нашата стара познайница. И тя си седеше и ни чакаше пак там, на прага на портата си. Обаче забелязахме, че сега изглежда някакси доста  по-състарена. Влачеше леко единия си крак, придържаше някакси и лявата си ръка. Погледът ѝ беше леко помътнял. Пак си седнахме, там, под беседката, на хладина. Веднага забелязах, че там, в малкото дворче има нещо ново – бебешка количка. Бабичката ни каза, че това е внучето ѝ – било само на месец. Разказа ни още, че няколко дни след като сме си отишли, както си била на бостана и… изведнъж се намерила в болницата. През зимата пък паднала по стълбите и си счупила ръката. После? После синът ѝ се оженил и, когато се родило бебето, тя трябвало да се премести в новата си стая. Изправи се и ни покани да ни я покаже. Минавайки покрай количката, хвърли скрит поглед към младенеца, поглед, пълен с нежност и обич, понечи да вдигне ръка, за да го погали, но се сепна, огледа се и отмина. Заведе ни зад къщата. Там, отзад, до лятната кухня, имаше нова пристройка, със стая, голяма колкото почти само за едно легло. Вътре беше пълен сумрак. Е, там, в ъгъла, имаше едно мъничко прозорче – голямо колкото носна кърпа. А самото легло беше застлано със стари черги. Над него имаше малка поличка с витринка. Вътре се виждаха шалчето и малкото портмоненце. Като проследи погледът ми, тя каза, че поискала от сина си, когато Господ я приберел при себе си, в ковчега ѝ да сложат и тези неща. За тогава ги пазела.

Трите седмици отлетяха бързо и ни се сториха като само една. Бяхме си намерили квартира другаде и от време на време минавахме да се видим със старата ни хазяйка.

Тази година времето беше прекрасно, морето тихо, водата топла. Срещнахме се и с приятели, танцувахме, пяхме, веселихме се. Имаше попчета, сафриди, раци, миди, че и много студена бира. Вечерните разходки често преминаваха в нощно къпане. Събрахме и доста тен за зимата. Просто почивахме.

В деня, когато трябваше да си тръгнем, минахме и покрай бившата ни квартира. Взехме си “довиждане” с милата ни хазяйка. Прегърнахме се, целунахме. Тя, горката, се разплака. Ние също.

След около две години, по една от централните улици на града ни, случайно видях сина на старата ни хазяйка. Не му се обадих. Страх ме беше да го попитам за милата баба Кера!