ПРАШКА
Когато съм безпомощна да сторя
от камъните мъртви – живи хора,
от грубата житейска слепота –
шестмилиарден храм на нежността,
от черното, виреещо в душите –
червен балон, към слънцето политнал;
когато съм безпомощна в нощта
и детските сълзи да пресуша –
тогава си припомням за Давид,
за Голиат, непобедим на вид,
и с упоритост, може би хлапашка,
все пак опъвам смешната си прашка.
ВЪПРОСИ
Запитах се – обидена и гневна:
От телетата в телчарника,
от свинете във свинарника
и от рибите в рибарника,
и от змиите в змиярника –
човекът по какво се различава?
По смешния си телешки възторг,
когато му подхвърлят пост висок?
По свинските си лъскави очички,
натъпче ли се повече от всички?
По рибешката си уста, зашита
пред онзи, който плюе по звездите?
По змийската си гъвкавост, с която
с отровно зъбче драска по мечтата?
…Забравям отговорите. Мълчете!
Пред мен едно дете полива цвете.
ВЛЮБЕНИ ТРЪСТИКИ
Кратко ли беше? Безкрайно? Прашинката време
никой от моята шепа не може да вземе.
В нея за миг се превръща безликата стая
в малък, но прелестно точен модел на безкрая
и се полюшват във него две умни тръстики.
Бучица захар горчи на върха на езика.
Вижда ли някой стени, и страни, и тела?
Само две умни тръстики, преплели стебла
в здраво въже, във което духът да се вкопчи,
щом пустота го затисне със каменна плоча.
ЗАДУХ
Досада ли е то или умора,
или и двете, смесени със трето –
горчилката, пролазваща нагоре,
към гърлото – или сърцето?
Когато някой ден, почти случаен,
от сутринта в очите залютява,
и въздухът боли необичайно,
и цветният прашец те задушава.
И ти се струва, че си сам, в пустиня –
в космичния въртоп на самотата,
че цялата ти обич е слугиня
на някой скъп за тебе неприятел.
Че задухата, над града преляла,
със лепнеща усмивка ще прегърне
непротивящото се твое тяло –
и няма повече да ти го върне.
СЕВЕР
Какво са стиховете – всичките,
сто пъти четени, обичани,
пред тази вечер с дъх на чай,
пред полупразния трамвай,
пред туй смъдене във очите –
аха, сълза да потече…
Пред непознатото момче –
ушанка, а под нея свят
непоправимо непознат.
Дърво в стъклото, сняг и кал.
Жена, тревога, студ и жал.
КЪЩАТА
Пътят – камък, стръмнина, безкрайност.
Армия от борове. Покой.
Облак прах. Треви със цвят на тайна.
Пътят – към звезда ли води той?
Но достигнал билото, се скърши.
Ауспухът задъхан изпухтя.
И пред нас изгря внезапно къща.
Странна съборетина в цветя,
увенчана с бурен и коприва.
За да не умре от самота,
тя едно поточе бе главила
да й свири в жегите с уста.
Със стени от тухли, кал и клечки.
С пръстен под и покрив разлюлян.
Без врати, прозорци… Да не пречат,
хвръкне ли из нея нечий блян.
БАЛАДА
Като клонче и лист бяхме близки,
любими мой,
Ала вятърът вече ме вика,
любими мой.
Зъл, безкотвен във пустите нощи,
любими мой,
Ти с невинни очи ще ме търсиш,
любими мой.
Падат мигове смутни и парят,
любими мой.
По-добре бе на въглен да стана,
любими мой.
Ала другият вече ме вика, сили нямам,
любими мой.
Аз съм чужда, щастлива, пияна.
Прости ми,
любими мой.
УЧАСТ
Не се срамя от този кръст:
да бъда тиха и почтена.
Сестра на цялата вселена,
премерила с тревите ръст.
Когато всичко не върви –
да ободрявам до припадък.
Сред поголовния упадък
да храня детските глави
с надеждите и същината
на притчите за светлината
и по-честити бъднини.
За хаотичните ни дни,
за времето с превит гръбнак,
за още войнстващия мрак –
това е моята разплата.
