ЕТИКЕТИ ЗА ОДЕСА

С художника Колчев обикаляхме изнервени около големия, петцветен Хайделберг в печатница „Образование и наука“.  Беше петък и минаваше 15 часа, а тепърва чакахме качване на машината със 100000 етикети за зеленчукови консерви. Етикетите трябваше да заминат утре със самолет до Бургас и оттам – с руски кораб за Одеса, където вече ги очакваха бурканчетата с туршии. Сложна логистика.

От високия таван на производственото помещение се носеха безгрижните трели на канарчета и чинки. Птичките не знаеха що е дневна светлина и слънце, но на сърчицата им бе леко и безгрижно. Нашите сърца бяха тревожни и свити като на ранени сърнички. Лошо ни се пишеше, ако изпуснем кораба. Сделката беше голяма и важна за нашия възложител, тясно свързан с Мултигруп и Илийката Павлов.

Старши-печатарят Любо въобще не вдигаше темпото, преспокойно си гледаше работата и следеше за отличното качество на плакатите, които вървяха сега. Те рекламираха българската писменост от средните векове. Колчев гледаше начумерен готовата продукция.

• Кой ще ти чете Презвитери и Черноризци днес? Хората не четат Ремарк и Ман, та камо ли Средновековието… Грешни пари са това! Ама БАН нали има държавен бюджет – ядосваше се на дългия тираж художникът.
• Със сигурност това е някакъв голям западен проект, Момчиле – обясних аз. – С тия плакати филолозите ще обиколят България, ще правят презентации пред западняците и накрая ще има як банкет.
• Затова няма пари в държавата и сме на такъв хал! – отсече Колчев. Остатъците от коса по главата му стърчаха, завихрени от непрекъснатото разчесване.

Старши-печатарят Любо преспокойно вадеше лист след лист от редачния механизъм и с лупата проверяваше пасера. Хартията беше тънка и разтегляше, Любо коригираше с електронната клавиатура на пулта.

Още един час с Колчев дишахме на пресекулки и бродихме напушени напред-назад покрай огромната машина. Към 16,15 най-сетне дойде редът и на нашите етикети. Събирачката откара палето с плакатите да съхнат и взе да зарежда етикетната хартия.

• Какво се косите, бе! Ей сега халата ще глътне етикетчетата ви! Никакви грижи нямате! – бодро рече Любо. Зае се да прави началните настройки с клавиатурата. Машината нямаше скенер за плаките и той вършеше всичко на око.
• Дай повече интензивност – нареди нервно Колчев. – Искам етикетите да греят!
• Те ще греят, ама ако съдържанието на бурканчетата е скапано… –

промърмори Любо.

• Съдържанието е бижу! Лично съм го пробвал! А ти дай повече цвят! заповяда отново художникът. В очите му бе пламнал победоносен огън.

Любо махна на помощника в далечния край на машината да пуска. Тиражът тръгна. След известно време и пасерът бе направен. Машината наистина забухтя като хала. Колчев гледаше екзалтирано как готовият тираж се трупа и расте върху палето. Етикетите наистина грееха.

• С такова качество ще размажем конкуренцията! – изръмжа художникът. – Милиони етикети ще отпечатим! Това е златна мина! Нямат свършване консервите! Пазарът на братушките е неизчерпаем!

Любо ни наблюдаваше с тънка усмивка. И той бе доволен, че работното му време е към края си.

Скоро събирачката отвози и нашето пале да съхне. Успокоени, ние застанахме до него.

• Не разбирам какъв беше тоя ваш зор с етикетите – неочаквано рече Любо. – Какъв кораб ще гоните, като днес сме петък и работният ден приключи. Утре е събота и печатницата не работи. Кой и кога ще ви нареже тия 100 000 етикети?

И без да бърза, Любо навлече дънковото си яке, събра днешните вестници и си тръгна.

Художникът Колчев, стъписан, ме загледа втренчено. В очите му се бе появил безумен пламък.

• Без етикетите полковникът от Мултигруп ще ни убие – дрезгаво произнесе другарят ми.

Това беше самата истина. Шефът на фирма БВК, полковникът от службите Николов, не цепеше басма. Фирмата беше креатура на бандитската Мултигруп. Стоеше на входа и на изхода на консервната промишленост. От едната страна захранваше със суровини, от другата страна – пласираше готовата продукция. Без етикетите бурканчетата с туршии в Одеса ставаха безсмислени. Извадих трескаво мобилния си телефон да звъня на директора на печатницата. В същия момент, като по поръчка, той се появи в дъното на цеха. Облечен в моден сив костюм и с резедава вратовръзка, Валери Караджинов се упъти с елегантна походка към нас.  Мина ми през ума, че с чара и визията си този Валери спокойно можеше да бъде избран за министър на образованието. Директорът ни се усмихна отдалеч и, приближавайки, бодро ни поздрави:

• Как е момчета? Свършихме ли работа навреме? – и направи жест, който недвусмислено показваше как етикетите ни за нула време са минали през Хайделберга.
• Валери, загубени сме – със свито и пресъхнало гърло изграчих аз. – Няма кой да нареже етикетите. Утре следобед кораб трябва да ги отвози за Одеса… Мутрите ще ни ликвидират…

Сияещото лице на Валери Караджинов не помръкна. Извади златист мобилен телефон и се отдръпна малко. Набра един номер и проведе кратък разговор. После набра друг номер. Усмивката му взе да се топи. Без резултат набра още два номера. Стана вече сериозен и се замисли. Пак вдигна телефона. След този разговор очите му светнаха. Приближи:

• Нямате проблеми, господа младежи! Утре в печатницата ще има хора. Един резач – Митята – ще бъде тук в десет часа и за един час ще опраска всичко!

Валери Караджинов вдигна ръка – не искаше да му благодарим. Обърна се кръгом като военен и се отдалечи с елегантната си походка.

• Спасени сме – въздъхна дълбоко Колчев. По високото му чело бяха избили ситни капчици пот. – Тия в БВК не се шегуват…
• Момчиле, спи спокойно тази нощ. Нещата са под контрол – добавих авторитетно аз.

В съботата с Момчил Колчев в добро настроение към 10 часа чакахме пред ножа в книговезкия цех.

• Твоят приятел Валери няма цена! Трябва да го позлатим тоя човек! Без него нямаше да извадим топката от мрежата! – бърбореше доволно художникът. Вече виждаше как предаваме кашоните с нарязаните етикети на летището.

В 10,05 до ножа изникна Митята – дребен, слабичък човек със зачервени от недоспиване очи. Облечен бе в защитно облекло, май работеше като охрана на някой пропуск.

• Това ли е за рязане? – смутолеви човечецът. – Много, бе! И все бръмбазлъци…

При последната фраза Колчев се наежи. Митята взе с два пръста един лист от палето и го плъзна на плота на ножа. С дълга метална линия започна да мери и да пресмята. Завъртя листа на 90 градуса и пак замери. Завъртя го на още 90 градуса и продължи да мърда устни в разбираеми само за него си сметки. С художника напрегнато следяхме манипулациите му. Митята повъртя още някое време листа и отпусна ръце. Погледна ни безпомощно с недоспалите си очи.

• Няма да стане тая работа – въздъхна печално той. – Такива работи не съм рязал никога… Рязал съм само хартия на две – за зареждане на машината. Това е тъмна Индия, не е за мен…

Колчев пристъпи към човечеца, надвеси се като алозавър над него:

• Ей… – изръмжа свирепо двуметровият ми приятел – теб ще срежем на две, ако не започнеш веднага да действаш. Или се стегни, или…
• Чакайте, бе хора! – вдигна късите си ръчички дребният. – Тия неща са за Стоянчо. Той се оправя с такива бръмбазлъци за рязане. Сега ще му звънна да дойде.
• Сядай на пейката и да не си мръднал оттук, бръмбазлък – с режещ глас заповяда Колчев. – Ще го видим и твоят Стоянчо. Мисли му!

Митята се подчини с наведена глава, седна и се зае да телефонира. Ние обикаляхме наоколо, чупейки пръсти. Сега наистина съдбата ни висеше на косъм.

След половин час в цеха се появи висок, строен човек с голяма кожена чанта в ръка. Като видя пребледнелия и омърлушен Митя, подвикна му:

• Какво си го закършил бе, брато?

Обърна се весело към нас:

• Момчета, само това ли е за цепене? Косачът си идва с косата, резачът си идва с инструментите!

Очите на Колчев вече бяха на път да изскочат от орбитите от напрежение. Стоянчо спокойно извади от чантата няколко ръчки и сечива, зае се с опитни движения да настройва огромния прав нож. Съблече си якето и си плю на дланите. Погледът ми неволно се спря на колана му – за първи път виждах истински колан от змийска кожа. Уникат! Смушках Колчев и само с поглед и повдигане на веждите го фиксирах върху необичайния каиш. Колчев се поотпусна малко, изцъка с език. А резачът подвикна на Митята, който още си бе глътнал езика от страх:

• Айде бе, брато – както съм те учил! Взимай от палето и хвърляй на ножа колкото можеш! Аз ще изчуквам и подравнявам.

Митята взе едно малко тесте и го плъзна по плота.

• Много си лабав, бе! Не си закусвал тая сутрин! Седай да почиваш! – нареди с властен глас Стоянчо и се зае да трупа тежки взятки под резеца. С дървено трупче изчукваше и подравняваше. Взе металната линия и замери набързо в няколко посоки. После се зае и доста време борави с електронната клавиатура. Накрая натисна едно копче и се отдръпна малко. Машинарията на ножа изхърка, разнесоха се тежки звуци от размествания и намествания на чаркове. И изведнъж резецът се спусна сам и отряза като бръснач първата лента етикети. Колчев подскочи и се загледа в среза ужасен. Но всичко бе прецизно, на място. А ножът продължи да работи сам, отцепвайки вярно и точно следващите ленти. Когато спря, Стоянчо хлъзна дебелата пачка под 90 градуса и пак натисна копчето. Ножът зафраска отново и за минута-две приключи, окончателно оформяйки купчинките с етикети.
• Айде, бе, какво чакате – весело ни подвикна Стоянчо. – Подреждайте ги в кашоните, няма да съм ви и събирачка! Митя, ти разтваряй кашоните.

С Колчев стреснати се разтичахме да изпълним нарежданията му. Още половин час продължихме така – ножът режеше, ние редяхме в кашоните купчинките етикети и лепяхме тиксото.

За час рязането приключи и готовата продукция бе кашонирана. Платих на Стянчо с добра премия и, все така усмихнат, в добро настроение, той подбра Митята и двамата си тръгнаха. С Колчев седнахме за малко да се даврандисваме на пейката. Остатъците от коса стърчаха завихрени върху главата му, а в очите му още прехвърчаха светкавици. Въздъхнах и наведох глава..

• Не съм вярвал… Не съм вярвал, че може да има такова нещо… изхриптя Колчев. – Ние не можехме да му насмогнем…
• И аз съм съсипан, Момчиле – признах си на свой ред. – Приборите отдавна се правят с електроника и програми, но идват в България без закупени инструкции, без документация. А нашите фирми не дават и пари за обучение на персонала в Германия. Затова и повечето резачи не ползват вълшебствата и благините на софтуера. Работят само с бутона за спускането на резеца. А видя, че и огромният Хайделберг е внесен без скенер за плаките. Пак икономия…
• Без скенер е… – въздъхна художникът. – И Любо си взе премията за това, че го замества…

Надигнахме се с Момчил и се поразкършихме. Хванахме дръжките на палетната количка и я затеглихме към рампата. Днес нямаше общи работници, но тях поне можехме да заместим. До летището имахме 10-на минути път с баничарката. Логистиката на етикетите до Одеса бе осигурена.