Асен Асенов е роден през 1956 г. в с. Лесново, Софийско. През 1961 г. семейството се премества в София. Основно образование Асен Асенов получава в 20. ОУ „Тодор Минков“ – София. Средно образование завършва в образцовата столична 22. гимназия „Г. С. Раковски“. През 1979 г. завършва с отличие икономика и социология във ВИИ „Карл Маркс“/днес УНСС/. Десетина години работи като главен икономист в ДСО „Българска захар”, „Про Софт”, издателство „Техника” и др.
През 1994 година Асен Асенов регистрира издателство „Мултипринт – София“, чийто управител е и до днес. Издателството има над 1000 публикувани заглавия от български и чужди автори.
През 2004 година излиза първата книга на Асен Асенов – стихосбирката „Дом на паметта”. Нашумява с романа-фентъзи в два тома „Принцът на вълшебните сънища” – 2013 г. През 2015 г. се появява стихосбирката „Да бъдеш – или не” в съавторство с поета Сергей Литвиненко. Следват сборникът с разкази „Пробуждане“ (2016), новелата „Дух“ (2017), полиграфическият дневник „Печатари“(2019 г.) и книгата с разкази „Промяната“(2021).
„Герои от училищния двор“ е книжка с разкази, отразяващи спомените на автора, свързани с 20. ОУ „Тодор Минков“. Тя е издадена в края на 2020 г. През 2025 г., с подкрепата на Министерството на културата, излиза сборникът с разкази „Камина“. В началото на 2026 г. Асен Асенов публикува обемисто социално-икономическо изследване – „Калейдоскоп на промяната“.
Разкази от Асен Асенов са публикувани в Украйна, Англия, САЩ и Канада. Асен Асенов е член на Съюза на българските писатели. През 2020 г. Управителният съвет на Съюза на българските писатели награждава писателя Асен Асенов с почетна грамота „За принос в съвременната българска литература“. Наградата му е връчена лично от председателя на Писателския съюз Боян Ангелов.
През юни 2025 г. Асен Асенов получава и награда от Конфедерация на българските културни организации в чужбина – почетна грамота „За принос към българската култура“. Грамотата му е връчена лично от президентката, г-жа Снежана Галчева.
КОШМАРИТЕ НА ПРЕХОДА
Писателят Пенко Динев постепенно навлизаше в нирванично настроение. Дали не беше започнал да прескача сатурновата дупка? След две седмици идваше датата на 47-мия му рожден ден. Динев бе готов да го отпразнува с капитален труд – може да се каже книгата на живота му. Приключил бе работата си по „Кошмарите на прехода“ – мемоарно издание от 500 страници. С подкрепата на семейството бяха направени графичното оформление, редакцията и коректурата. Приятели от СБХ изработиха и ефектна цветна корица – също подарък за предстоящия рожден ден.
Пенко лежеше на старото канапе в хола и разсеяно следеше футболен мач от националното първенство. На стадионче с проскубано тревно покритие, под погледите на петдесетина човекоподобни ултраси, вървеше свирепо ръгби. Зяпачите издаваха безспирни животински ревове. Пееха. На похабения телевизионен екран топката почти не се виждаше. Писателят дремеше, а в главата му се превъртаха всякакви варианти за издаване на готовата книга. Можеше да отиде при мастития издател Пачо Тонев и да му предложи PDF-ите. Тонев му беше и приятел, и голям почитател. Веднага щеше да пусне пилотен тираж от 200 бройки. Но според издателския договор Динев щеше да получи мизерните 10 екземпляра за близки и приятели. Останалите бройки Тонев щеше да продаде на цена 40 лв. парчето и след една година да направи допечатка. Писателят дори нямаше да разбере. Нямаше да разбере и за следващите допечатки на неговия уникален труд, който съдържаше сензационни епизоди из живота на известни политици, словоделци и културтрегери от последните 40 години. Друг вариант беше предварителното набиране на средства от живите герои на неговата книга – всеки да си заплати бъдещия екземпляр. По начало това бе възможно, но колко ли месеци трябваше да обикаля и да хлопа по вратите на писатели, дипломати и политици? И колко от тях щяха да дадат пари на юнашко доверие? Така на времето дебнеше и убеждаваше колегите си знаменитият писател Спаско Тонов. Успя да събере дребна сума и то от най-бедните поети. Заможните – главни редактори, притежатели на медии, чуждестранни кореспонденти и дори шефът на СБП – се покриха като къртове. Изчакаха хитро бай Спаско със заем да издаде дебелата „Картотека на поетите“ и да им я подари.
Изведнъж Пенко се стресна и се ококори. Коментаторът крещеше „го-о-ол“! Вкарал го бе незнаен туземец с шарени татуировки по тялото и много гел по главата, увенчана с рижав гребен. От екрана изригваха пламъци, дим и лава. Писателят отвърна отвратен глава и се загледа в чудната лунност на пейзажа през прозореца. Не след дълго усети, че го облазват мразовити тръпки. Пролетният хлад се просмукваше през черчеветата. Огромният радиатор под тях беше мъртвец. Не бе работил от началото на прехода. Пускането му се бе превърнало в невъзможен лукс. Пенко Динев се втренчи в социалистическото чугунено изделие. На какво му напомняше този стокилов топуз? Нещо се превъртя в паметта му, обзета от приспивна леност. Мярнаха му се паяжини, прах и мухъл – до болка позната картина. Усети досаден мозъчен гъдел – къде? Къде? Къде, по дяволите?
Пенко Динев подскочи от дивана. Ами да, разбира се, да! В гаража! В левия ъгъл на гаража вече почти тридесет години береше прах огромен демонтиран радиатор. „Еврика! Спасен съм!“ – възрадва се наум писателят. Креативният му мозък веднага свърза и сътвори собствен, независим издателски план. От печатаря Бебо Ремъка той знаеше, че 50 броя от неговата книга могат да се направят за 360 лева на черно. Очакваше „Вторични суровини“ да му дадат за радиатора 260 лева. Останалите щеше да изпроси авансово за рождения ден от трите си деца – по 33 лв. на дете. Всичко се връзваше блестящо. Ако успее да продаде успешно поне 40 книги сигурно ще вземе за тях от книжарите 600 лв. С тях при Бебо Ремъка ще поръча още 50 бройки и така – докато пазарът поема. Можеше и някое левче да се спастри за морето!
На следващата сутрин съпругата на Пенко, Мими, се зарадва като го видя бодър и позитивен. Приготви му обичайната закуска от картофено пюре с повечко вода и по-малко мляко. Писателят изгълта кашата набързо и навлече стар анцуг и окъсан пуловер. Завъртя по мобифона номера на монтьорчето Бобчо, но никой не се обади. „Бил е нощна“ – реши Пенко. Разбърза се да действа сам.
Припали 40-годишната „Лада 2401“ в гаража и направи маневра, за да я обърне с багажника към драгоценния радиатор. Някакви тухли му се мярнаха под мивката. Пенко на часа измисли план. Позиционира тухлите и с кози крак успя да повдигне и подкачи върху тях последователно двата края на радиатора. Запъна се отново с козия крак и с огромно усилие го гътна към основата на багажника. „Ладата“ подскочи на задни гуми като пришпорена. „Ще издържиш, скъпа, три апартамента сме пренесли с теб!“ – окуражи я писателят.
Половината работа беше свършена. Оставаше един последен, решителен напън. А в базата на „Вторични суровини“ хамалите щяха сами да си разтоварят токмака. Пенко Динев мина между стената и климналия върху багажника радиатор, плю си на ръцете. Опря гръб в тухлите, наведе се и вкопчи пръсти в чугунените ребра. Пое въздух, напрегна се и напъна с все сила да повдигне желязото. Радиаторът не помръдна, но нещо изпука в гръбнака на писателя. Жестока болка го прониза, коленете му омекнаха и той рухна назад в ъгъла. Притъмня му, взе да губи съзнание. Опипом потърси да се залови за нещо и набара една бутилка с антифриз от соцвремената. Спонтанно я отвори и изля съдържанието ѝ върху главата си. Хладната течност го поосвести. Сети се да потърси в джоба си мобифона. Разтреперан звънна на последния номер от бързото избиране. Отсреща вдигна Бобчо монтьорчето.
– Бобчо, братко, спасявай ме! Умирам в гаража! – с последни сили програчи писателят.
След няколко минути Бобчо вече оглеждаше озадачен ситуацията в полумрака. Отгатна намеренията на комшията си, който простенваше болезнено в ъгъла. Наля вода в една прашна бирена бутилка от „Светло пиво“, даде му да пие.
– Бай Пенко, защо бе? До 30 лв. ли я докара? Да си прецакаш кръста, да завъдиш дискова херния!
Писателят го погледна опулен изпод паяжините.
– Що, бе, Бобчо, не се ли връзва на 160? – простена през зъби Пенко.
– Кой те излъга, бе комшу? – удиви се монтьорчето. – Тридесет стотинки е килото на чугуна… Без пари е…
Тлъст черен паяк кърпеше работливо мрежата си над главата на Пенко. Бобчо внимателно придърпа съседа да се изправи. Писателят застана на крака, присвит като ченгел.
– Секнал си се, бай Пенко, бая Милгама ти трябва, за да се оправиш – компетентно, като препатил, отсъди монтьорчето.
– Бобчо, братко, закарай ме със „Ситроенчето“ си до JP-то в XX-то ДКЦ. Ще вземем направление направо за ядрено-магнитен резонанс.
Монтьорчето изгледа със съжаление писателя.
– Няма такъв филм, бате, т.е. медицинска пътека няма… Резониращата тръба в УМБАЛ-ите струва 460 лева – от джоба ти. Но можеш да подадеш лична молба до министъра.
„Чакай от умрял писмо… То цялата държава е умряла!“
Писателят пое парчето ръждив винкел, което Бобчо му подаде. Закуцука мъчително превит. Един стар социалистически радиатор го бе победил и довършил. А кога социализмът щеше да победи отново? И бензинът да е 10 стотинки, бирата да е 20 стотинки, книгите да се продават в гигантски тиражи по 85 стотинки, а авторските хонорари да са по 8000 лева? Но Пенко, който беше върл антикомунист, отпъди тези идиотски мисли. Върна се към варианта за хонорар от издателя Пачо Тонев – десетина бройки от собствената му книга „Кошмарите на прехода“. Закашля се, изплю тухлен прахоляк и се прихвана по-здраво за Бобчо.