РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Евелина БЕЛЧЕВА
Най-после, след година издателски перипетии, държа в ръцете си новата книга на проф. Антоанета Алипиева – едно задълбочено изследване, което дава своя принос в съвременния хуманитаристки дебат за колективния опит от близкото минало – темата за колективизацията и нейното отражение в литературата. Никога не съм могла да предположа, че темата за ТКЗС – една от най-жилавите исторически теми, оказали се трагични утопии на социалистическата идея и нейния постепен крах, може да бъде толкова интересна! Литературоведският разрез, подвлиянието на изчерпателна социология, чрез която реално случилото се се разкрива като човешки разкази и емоции.
Мъртъв е цял период от историята на българското село. В настоящето той може да бъде обект само на литературната археология. Но анализът на изследователката възкресява тези литературни „изкопаеми“ и селото се появява пред нас в ореола на носталгичен спомен от близкото минало. Краят на тази утопия бележи началото на 21 век с новите политически и идеологически лостове. Дискурсът тръгва от плакатните, почти „военизирани“ произведения от 40-те и 50-те години на миналия век, които като „юмрук“ отразяват агитационния характер на българската литература. За да стигне до днешния финал на селото, всяващ усещане за не по-малка драма от онази на насилието.
„Разказът за ТКЗС и неговото отражение в българската литература – пише в епилога изследователката, се оказва достоверен сюжет, съхранил истината за петдесетгодишен исторически период от 20. век. За съдбата населото ни, което е устояло толкова достолепно и в най-мрачните си периоди, особено между двете световни войни. Първият тежък удар върху него е насилствената колективизация и прогонването на хората по градовете. Вторият тежък юмрук е разкостването на социалистическата държава, ликвидирането на нейните селскостопански структури и връщането на ниви и гори на реалните собственици. Те обаче нямат вече връзка със земята, за тях селото е минало на родовете им. Така се стига до пустите и призрачни български села в последните тридесетина години, на които държавата е отказала всякаква помощ. И те чакат възкръсването си.“
На първо място прави впечатление изящната и стилна полиграфия на изд. „Аз-буки“. Отделните части на книгата са обособени прекрасно. Въпреки трудната за страниране, огромна, просто необозрима библиография, книгата е много добре оформена, с посочвания на източниците към всяка глава и накрая цялостна и подробна библиография, това си е просто библиографски труд по въпроса, който има своята отделна самостоятелна изследователска стойност и превръща книгата в безценен наръчник по темата. Единствената ми бележка е, че линковете към електронните издания не са дадени по най-добрия начин.
Започвам от епилога – от романа на Недялко Славов „Камбаната“ (2016), нашумял преди десетина години, който се превърна в трагичен епилог-обобщение на цялата тема. От ирония и „срам“ селото се превръща в болка. След падането на режима от някогашния селски свят са останали само „руини“, в които спят бездомни. В демократичния хаос споменът за някогашното общество е даже носталгичен. Селото е обезлюдено, приютило е само няколко старци – безпомощни сенки, чакащи смъртта си. Обезверени и самотни, забравени от бога.
Днешната картина на демократичното българско село е друга. То е „жив труп“. Къщите са едва оцелели или „празни“. Археология на един минал режим, който трябва да отиде в музея и на неговата територия да започне нов живот. Селото чака погребението си. Метафорите изграждат цялостен спектър на разрухата, в който вината справедливо пада върху „разрушения морал на българския преход, съвсем неподготвен за демокрация“.
„Камбаната“ е голяма прозаична метафора за смъртта на селото, такова, каквото го знаем от Йовков и Елин Пелин като наша традиционна култура от края на 19 и 20 век. Като извор на труд, добродетели, отдавна отишли в миналото, ритуали и празници. „Рухват не само въобразеното пространство на селото и митът за неговата фундаментална значимост в битието на българите – пише Антоанета Алипиева. – В буквалния смисъл на думата върху селото е нанесен социален и геополитически удар, благодарение на който след държавния преврат от 10.11.1989 година те бързо се превръщат в призрачни пространства на пустотата.“
Но сега поред – по хронология. Темата за селото и трудовия човек е позната и основна за българската литература отколе и много анализирана. Но тук подходът е друг – онова, което не е правено досега. Белетристиката на тази тема се използва и анализира като източник за социологията. Подобен подход ми направи впечатление и в книгата на авторката за жанра на дневника в българската литература: „Дневниците на българските писатели от втората половина на 20 век“, 2007 г. Занимавала съм се доста с дневниците, но да си призная, не съм била изкушена от такъв подход. Интересите ми са били насочени в други посоки. Но тук на живо виждам колко интересни резултати може да даде едно изследване на литературата от социологическа гледна точка.
Книгата е организирана основно в две части: Първата част, озаглавена „Между двете световни войни“ разглежда МИТОВЕ, ФЕТИШИ, ИКОНИ и ИЗОБРЕТЕНОТО ЩАСТИЕ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО СЕЛО. Тази глава е предхождана от подробно изследване на кооперативното дело между двете световни войни. Така социалистическият период е обрамчен от „преди“ и „след“, и това му придава логиката на времето.
Над тези установени митове се надгражда втората част, в която авторката навлиза в свои литературни води, разглеждайки драмата „мъртво вълнение“ чрез подробен анализ на книгите на Ивайло Петров „Мъртво вълнение“ и „Хайка за вълци“, които бяха своеобразен пробив в темата за колективизацията.
Историята на съпротивата, лагерите и горяните е разказана от книгата „Власт и съпротива“ на родения и живеещ в чужбина Илия Троянов, заради което имам известни резерви към книгата, и от Тодор Ризников в „Ловецът на диви патици“, претърпяла три издания (1965, 1979, 2012).
Отчаянието на малкия човек е изследвано проницателно чрез престъплението на героя на Радичков в разказа „Козя брада“. „Трагедия, продиктувана от безсилието пред историческите поврати“ – пише авторката. В своята безпомощност Исай убива с брадва бригадира, като отчаян жест на съпротива срещу ТКЗС и бюрокрацията. В очите на този толкова примитивен малък човек престъплението е мотивирано, но още повече смъртта е заслужена съдба за жертвата.
Процесът на „утаяване“ е илюстриран чрез разказите на Васил Попов в сборника „Корените“, 1967, разглеждани навремето от Светлозар Игов като потенциален роман, и „Вуцидей“ на Асен Христофоров. Насилието се е оттекло в отчуждение. Социалистическата власт е превърнала травмата от преживяното в политически инструмент. „Новият живот“ прониква постепенно в дълбочината на обществото, успокоява раните и къса пъпната връв със земята. Тя вече е „обща“ и в този смисъл индивидуално безразлична – много точно назовава този процес изследователката. Вторият разказ от „Корените“ – „Къщите“ е разгледан като метафора на паметта. Както казваше Светлозар Игов, едно от достойнствата на Васил Попов е „постоянното му удивление пред чудото на живота“.
„Вуцидей“ от Асен Христофоров – книгата, издадена в първото си издание със заглавие „Мацакурци“ (1958) и прекръстена през 1962 година на „Вуцидей“, е нов, вече утаен поглед към драмата на българското село. Делото на този автор е подробно разгледано от неговия специален изследовател Николай Аретов, когото Алипиева прилежно цитира.
Процесите на миграцията са сякаш кондензирани в императива „Селяни, умрете!“, изведен в заглавие от Георги Мишев, като трагичен лайтмотив на спомените на писателя. «Особено към днешна дата, началото на 21. век, селяните наистина умряха» – пише изследователката и подчертава, че този лозунг води корените си от насилствените ТКЗС; който през 70-те и 80-те години на 20 век съчинява градската мълва за примитивизма на селяните и изобретява „цивилизационния“ образ на гражданите.
В сравнително късно написаният роман на Георги Мишев „Патриархат“ (2015) се проследяват историческите причини за голямото пътуване от село Югла, вечният топос на Мишев, към града. В романа „Матриархат“ (2006) Мишев изследва промените в българското семейство. В резултат на миграцията в Югла са останали предимно жени. Болшинството от мъжете работят в града. Социологическият поглед извежда промените в социалните и ментални пространства на българското общество, настъпили след революционните промени в историческата логика на времето.
По този повод Антоанета Алипиева обръща внимание и на тежкия битов проблем по време на социализма – жителството, което отпадна по закон на Желю Желев малко след настъпването на демокрацията. Гражданите бяха закрепостени към местата, където са родени, трябваше там да живеят и там да умрат. Колко нещастни бракове бяха сключени на тази основа – за да се получи заветното жителство, което единственото даваше право да се работи в града или в столицата.
Обратната страна на темата за Матриархата през 60-те и 70-те г. е темата за Селянина с колелото – мъжете, които са изоставили своя черен селски труд, който ги превръща в мъже с тежест, със социално и човешко значение. Оставили „мъжките работи“ в ръцете на жените, те търсят себе си в града, който ги травмира с непознати и непосилни за тях изисквания. Амбивалентният образ на „Селянина с колелото“ е също рожба на Георги Мишев – хибридният образ на преселения селянин, неуспяващ все още да се изтръгне от селските си корени, Йордан е конвертиралият се човек – от селянин в работник.
Йордан, „селянинът с колелото“, безподобно превъплътен във филма с едноименното заглавие, от Георги Георгиев – Гец, снове между селото и града. Станал е работник, но е останал селянин. Отиване и връщане са траекториите, запечатани в българското битие на хиляди хора от 60-те и 70-те години на 20 век. Нескончаем процес, разстроил идентичността и на селската, и на градската култура. „Колелото“ е метафора – пише авторката, междинна форма между леката кола и конската каруца. Символ на междинния период между патриархалността и модерното време, между селото и града.
Авторката изследва и раждането на номенклатурата: „Тези връщащи се постоянно в селото „граждани“ са едната част на медала. Другата възможност на социализма е истински граждани да бъдат командировани или назначавани на ръководни постове в селската администрация, включително и в ТКЗС. Още в междувоенната литература виждаме как работническата класа влиза в селото, търсейки съжителството между пролетариата и бедните селски слоеве. По време на социализма ръководната роля на държавата и комунистическата партия изковава номенклатура, която участва в управлението на селската администрация. Това са партийни секретари, управленци на ТКЗС, бригадири. Все хора, част от които са с градски произход. Така, във фолклора на социализма, се появява образът на „чантаджията“. Човек, който „надзирава“, ревизира, наказва провинилите се в ТКЗС, но сам няма нито познания за селския труд, нито сърце за него.“
„Чантаджиите“ ще ги видим навсякъде – у Ивайло Петров, Васил Попов, но най-вече у Георги Мишев. Завършеният образ на „чантаджията“ Георги Мишев представя в „Преброяване на дивите зайци“ (1978), който помним предимно от едноименния филм на режисьора Едуард Захариев с актьора Ицхак Финци. Държавните служители – статистиците, идват с лека кола в селото. Целта на инспекцията е да установят броя на полезния дивеч на територията на окръга. Същността на метафората е находчива ирония за състоянието на социалистическото селско стопанство.
В повестта „Отдалечаване“ (1973) Г. Мишев отново разработва темата за миграцията. Нейният финал е горестен: Йордан слуша песен, която е далеч от автентичната селска чувствителност. И песента е развалена от нахлуващия градски свят. Ясно е – градът поглъща селото и накрая ще го погълне изцяло.
„Вилните зони“ на социализма“ е най-интересната част от книгата, проникновен анализ, който се чете с не по-малко удоволствие от самите произведения. С едно допълнение: тук може да се разгледа и филмът „Вилна зона“, отново на Едуард Захариев, по повестта на Георги Мишев, който е безспорно кинематографично постижение и един от гротесковите шедьоври на българското кино, особено с изпълнението на прекрасни актьори като Катя Паскалева, Ицхак Финци, Наум Шопов.
Повестта „Вилна зона“ е разгледана като роман, който енциклопедично представя визията на социалистическите вилни зони, микромодел на новия хибриден манталитет, даден в сборния образ на някогашния стопанин текезесар. Виладжиите са микс от селото и града, селото вече е придобило образ на вила, а градът е новото самочувствие, което иска да стъпче „селското“ като непрестижно, просташко и срамно.
Повестта е разгледана като гротесково продължение на Елин-Пелиновата и Караславовата тема за престъплението в името на земята. Малкият човек, обикновеният човек в контекста на социализма, изпитва нужда от сигурността, която дава собствеността. Това е българската представа за благополучие. Корените на собственическата култура са в основата на „Вилна зона“, портрет на късното социалистическо общество, преди самата разруха.
Така се ражда „червената буржоазия“ – символ на ръководната върхушка при социализма. Кой не знае, че в хотел „Рила“ и в магазините на „Кореком“ имаха право да пазаруват определени хора и техните чада, стоки, които ние гледахме като „невидели“, че там се приготвяше храна за овластените на срамно ниски цени… Да припомням ли карикатурата на Бешков „Червената буржоазия“, в която той визира Караславов и съпругата му Мариола, новите герои на социалистическото време. Лумпенизирани, гротесково подражание на непознат за тях стил на живот и поведение.
Във „Вилна зона“ вилният парцел събира съседско и роднинско общество по повод заминаването на момчето в казармата – тъй наречената новобранска вечер. Този тип събитие се появява в началото на 60-те и запълва социалистическата празничност до промените. „Ражда се нова празнична система, внедрена и в градовете. Новобранската вечер ползва традиции още от Освобождението насам, но по време на социализма подобен тип събития са толерирани и насърча вани от властта, буквално внедрени в бита, защото те всъщност помагат на идеологията и здравината на обществото (Пимпирева, 2008). Новобранският ритуал получава силно разгърната форма, започнала първо от тесен семеен кръги разширила се до солидни сбирки и гощавания на роднини, съседи, приятели, познати. До дарявания на участниците и подаръци от гостите, музика и танци. С една дума, новобранските вечери ползват еклектични детайли от сватби, кръщенета, плюс нови орнаменти, в пълен синхрон с идеологическите норми на обществото.“
В повестта „Черен влак се композира“ същите герои от „Вилна зона“ вече са дочакали демокрацията. Някогашният им покровител, другарят Недев, e вече изкукуригал… Откакто жена му замина за Залцбург да гледа внучето, тоя човек е друг…“
В днешно време българското село и за обществото, и за литературата и културата ни е вече затворена страница. Но носталгията е голяма, защото векове наред върху неговия гръб са отглеждани, възпитавани и изхранвани поколения – пише авторката.
„Отчуждението“ се изживява особено силно от авторите от 70-те години, които лично са изпитали невъзвръщаемостта на процесите, като Георги Мишев с неговата повест „Отчуждение“. Сборникът с разкази „Село без кучета“ от Борислав Бойчев (1982) представлява опит селото да се съхрани като неизменна константа, като един завършен идиличен свят, организиран от хармония, етнография и философия. Свят без бъдеще в 21. век. При Марин Георгиев българското село до 70-те г. бележи своя завършек – завършен етап, отпратен в паметта, както при Елин Пелин през 40-те години. По всичко се вижда, че идват нови времена… Старите митове търпят крах, но нови още не са се появили.
Не се появи голямо литературно произведение по темата за Голямата екскурзия на българските турци през 1989 година, която е огромен резервоар на човешки трагедии. Киното изпревари в това отношение. Това изселване още повече опустошава селото с изоставените и продадени на безценица имоти на прокудените, със загубата на работна ръка. По време на настъпилите демократични промени селската ни индустрия попада под напора на нови геополитически планове, които разрушават традиционните измерения на този тип българска култура.
Крещяща тема, която плаче за обговаряне, е темата за обезлюдяването на България до 6 милиона, според последните статистически проучвания, и преместването на големи маси от специалисти и млади хора в чужбина, изтичането на умове и най-вече на младите хора като „генетичен фонд“. Децата, родени в чужбина не разбират родния за родителите им език и вече губят българското си самосъзнание…
Оказва се, че социалистическото ТКЗС е огромна тема. Плакатните произведения са само декоративни орнаменти на доктрината. Но по-нататък животът предлага множество сюжетни линии, които в посочения социологико-литературен ъгъл могат да дадат богат изследователски материал. Това в голяма степен е постигнато в новата книга на Антоанета Алипиева.
