Банко П. БАНКОВ

На Димитър Паунов                                                                 

В разпъваното от слухове и очаквания навечерие на  ноемврийските промени, Драго и аз бяхме референти в Писателския съюз и обслужвахме на ниско равнище ревниво администрирания литературен процес.

Драго бе случил да го приемат в Съюза с първа белетристична книга, при конюнктурна кампания за набиране на млади дарования. Бе живял в Берлин и говореше перфектен немски, шофираше спортна „Ланча“, брат му от години работеше за чуждестранни компании в Африка, при днешната подозрителност туй ще е значело нещо. Източен като кастилски идалго, с презрителен профил, очила със златна рамка върху тесен нос и твърда брадичка. На „ти“ с модната мозаечна проза, каквато пишеше, с  тънкости в съвременната политика и моторите с вътрешно горене.  Мисълта му беше остра и безпощадна, с една дума или жест можеше да покаже дали брои някого за личност или за нищо. Софиянец до мозъка на костите, хладно ироничен, дори при контакти с високо началство.

Любил беше балерини, чиито крака в ниска поддръжка трябвало да докосват пода. (За неизкушени в балета ще поясня, че при ниска поддръжка партньорът е метнал на рамо Одета, Сванилда или каквато се полага по либрето, а дългите Ј крака висят надолу). Последната му любов беше стройна, експанзивна пианистка, тя записваше с дългосрочен договор интеграл от клавирните творби на Скрябин в Лондон, а Драго и майка му се грижеха за умно, засмяно бебе.

За безпартиен кандидат-член на Съюза като мен, референтското чиракуване означаваше работлива любезност, интелигентна отзивчивост, дано мина през ситото на тайните избори в Управителния съвет. Кандидат-писателите бяха много, членството носеше контрактации, включване в издателски планове, командировки в чужбина, жилища и звания. Представата за Съюза като ясла битуваше сред пишещи до последните години преди да рухне статуквото. Че и днес се мержелее на графомани. За партийно протежираните кандидати обаче ситото беше с едри дупки.

Ръководството обитаваше елегантна сграда в идеалния център на града, облицована с бял русенски камък. Закритият за навлеци стол-ресторант беше в сутерена; от стръмната стълба се откриваше салон, меко осветен с кремави плафониери. Гостуващи прогресивни знаменитости се подписваха върху стенно пано до барплота. Маса с белоснежна покривка и букет свежи рози в кристална ваза се пазеше за Председателя, розите се сменяха ежедневно. Дискретни сервитьори сновяха почтително, отнасяха се с разбиране към писателски прищевки и алкохолни издънки.

В киносалона на партера се прожектираха недостъпни за публична прожекция нашумели филми. В кафене-клуба се влизаше с пропуски, раздавани по усмотрение и проверявани непреклонно от плещест портиер с едро лице и фуражка със сърмена околожка. Одименото кафене беше уютно облицовано с ламперия; гости, раболепни кандидат-членове и изкушени играчи в литературната суета се сместваха около ниски масички, отрупани с чаши, сервитьорките не сварваха да раздигат. Навалицата шареше с погледи – кой от началниците и конкурентите пред кого е спрял, кого многозначително е  подминал. Заради тези блуждаещи погледи избягвах да се заседявам в заведения на творчески гилдии, събеседникът уж ти говори, а погледът му минава през теб като през стъкло, търси друго и другиго.

На мецанина  имаше богато хранилище с книги от български автори и периодика (истински ми е жал за попилените книги, не за изтеклото в грешна посока време).  До Синия салон за съвещания, украсен  с портрет на Ботев и натюрморти в землист колорит от художнички-писателски съпруги, квартируваха заместник-председателите. Повечето – бивши апаратчици,  дискретно зависими от битови привилегии и илюзии, че още артикулират управленски решения. Те ежедневно обсъждаха политически и културни слухове на чаша голяма водка, че и на повече.

По етажите се разполагаха: луксозен апартамент за Председателя с приемен салон, офис и личен санитарен възел, кабинети за секретарите по жанрове, партийно бюро, редакции на съюзни издания. Обсаждаха ги привилегировани или пренебрегвани автори и графомани, чак до тавана. Кипящото от суета княжество се оказа, че се е ширило в сградата без  документ за собственост. След като България я захванаха пак да строи капитализъм, наследник на предишен собственик, някогашен притежател на птицекланница и износител, съден за спекула по царско време, реституира сградата. Инвентарът и книжният фонд бяха разпилени.

***

Референтските ни задачи в последните години преди промените  бяха заредени с напрежение, винаги свръхсрочни, дето е думата от днес за вчера. Начаса се искаше лека кола да отведе превъзнасян номенклатурен критик до писателски дом в Ситняково или Хисаря – там ще пише доклад откъм правилната позиция за априлска литературна дискусия.

Търсехме посред лято кожух за взискваща дебела писателница от Старый Оскол. Тя подчертаваше, че гостува по СИВ-овска тематика и настояваше да се удължи срока за престоя Ј; съответно – да се субсидира.

Съчинявахме според случая похвални юбилейни адреси във второ лице множествено число или некролози за деветдесет и кусур годишни основатели на писателския Съюз, дебютирали в словесността с пътеписи за излет до Погановския манастир, Лакатник, или с наръчник по конска сбруя за кавалеристи-школници. Някои с толкова и останали.

Сформирахме журита за местни и национални конкурси за поезия, пиеси и киносценарии; съставяхме под диктовка инфарктни списъци с протежирани или пренебрегвани кандидат-съюзни членове. Имаше постоянна кандидат-писателка, възрастна актриса, написала някога си пиеса; на тайните избори в Управителния съвет не получи нито един глас, дори от лицемерните си поръчители. След всеки избор началниците, диктували списъците, ни оставяха да се оправяме с папки, набъбващи от жалби и доноси.

Последна идея на ръководството беше да организира литературни „десанти“. Изтъкнати писатели да се срещат с провинциалната творческа интелигенция, за да я идентифицират като обект на държавна грижа и културна политика. Що завист събуждаха критериите кой колко е изтъкнат; към културните екипи редовно се прилепваха десантчици от администрацията с косвено отношение към рими и фабули и пряко – към гощавките, издънващи бюджетите на местните администрации.

Но, както бе казал покойният вече Голям печенег (така титулуваха изтъкнат белетрист и драматург от Северозапада, на когото властта даваше и разрешаваше много,  за да представя пред света културните Ј претенции), най-важно за една литературна тъкачница е да се чува тракане. Той икономисваше разяснението – строго контролирано тракане, тъй като тъкачницата беше на щедра бюджетна субсидия.

Кампанийните инициативи, лансирани от Председателя и отчитани като успешна тухла в културния градеж, приключваха с протоколен обед или вечеря в стол-ресторанта. Благоволението да те поканят на трапезата, беше подсказка за възможно административно, а оттам – и творческо възземане. Върху снежнобялата покривка на запазената маса мъглееха леденостудени чаши с перлена гроздова, бакърено тъмнееха бутилки уиски, салати и ордьоври цъфтяха като екзотични корали. Всичко се поднасяше изискано,  до специалитета – десерт на името на Председателя, състоеше се той от палачинка, крем-карамел и сладолед. Конкурираше мелбата, наречена на знаменитата някога оперна звезда Нели Мелба.

За цялото това потребителско удобство, за ресторанта, партерния кафене-клуб, за аперитивите, разнасяни на табличка по етажите и крепенето  по стълбите на прехвърлили мярката литературни класици, се грижеше чичо, нека го наречем, Герасим. Възнисък, коремест мъж на години, белокос, червендалест, лицето му издаваше достойна готовност да получи спешно нареждане и хитра убеденост, че и най-причудливото хрумване ще бъде изпълнено точ в точ. Привидно тромав, пък пъргав, облечен официално в студ и пек в черен костюм с жилетка, поизторбен на коленете,  винаги в бяла риза с яка, впита във врата и вързана на плосък възел вратовръзка.

Стаичката му с прозорче към шахта-отдушник бе на междинна  площадка между партерното кафене и мецанина. Оттук чичо Герасим следеше изкъсо всички доставки и командваше авторитетно персонала си, така че покривките под неначенатите ордьоври  да са снежнобели, касите с питиета да подсигурят и най-масовия запой, продуктите да са първа преснота и обслужването – почтително.

Драго бе споменавал, че чичо Герасим е кадър с минало, работил с години по заведения на Слънчев бряг, шлифовал тънкости по обслужване на силните на деня и чужденци с дълбоки джобове. Имал да замита петна в биографията си, членувал бил в Националния легион, интерниран бил в  лагер заради непремерени думи по адрес на правешката династия. Национализирани му били три магазина на улица „Жданов“, апартамент на булевард „Георги Димитров“ и вила в Чамкория. В казино на Слънчев бряг впечатлил с маниер един от бившите Председатели, той му ходатайствал да се прибере в София, назначил го за салонен управител, помогнал да му освободят слугинска стая и кухненски бокс в национализирания му петстаен апартамент.

По повод майския празник на просветата и културата, писателското братство традиционно бе удостоявано със звания, ордени и медали, според таланта и други неофициални показатели. Големите награди се връчваха държавно, средните – от Председателя и заместниците му в Синия салон, а медалите трета степен и почетните значки ги оставяха в кашончета при нас, референтите, да ги раздадем по секции – на редови белетристи, драматурзи и така нататък.

Драго и аз звъняхме по телефони, връчвахме на отличените каквото им се полагаше с импровизирано приветствие. Кой дошъл да го декорираме, кой – не. Имаше възрастни творци, обидени от третата степен и бронза, претендираха за повече. Оставаха ни по пет-шест парчета от всеки орден и знак, да се чудиш в кое чекмедже да ги потулиш, за да не те погне началството.

Седяхме с Драго в малък кабинет, гледащ към задни дворове, пред купчини медали, звезди и червени орденски книжки. Зад открехнатия прозорец сивееха олющени калкани на жилищни сгради, раиран чаршаф се издуваше бавно като корабно платно, опъваше въже, окачено на макари над дълбок сенчест двор. Влезе чичо Герасим да търси някого или нещо си.

Будните му присвити очи под прошарени вежди претеглиха бързешком купчинките лъскав метал пред нас, като да бяхме крупиета пред игрална маса.

– Как живеете, другари референти? – осведоми се той.

– Раздаваме ордени, но няма кандидати – отвърна Драго.

Чичо Герасим помълча, съобразявайки нещо, после предложи:

– Защо не дадете един и на мен?

– А орденската книжка на чие име? На буля ми Стефка?! – предупреди Драго. Колежката Стефка завеждаше личен състав и се намекваше, че е полковник.

– Вие не берете грижа за книжката. Аз, като си забода едно такова медалче на ревера, ще ми свърши работа преди някой да отвори уста за буля ви.

– Избирай! – предложи щедро Драго. Умееше да действа със замах  при внезапности, шапка му свалях за това.

И чичо Герасим си избра един хубав орден трета степен с копринена орденска лентичка в бяло, зелено и червено. Пусна го внимателно в горния джоб на черния си костюм и се оттегли по етажите, да компенсира с отличието петна от непредпазливи думи и национализирани недвижимости по „Жданов“ и „Георги Димитров“. Съществуването без документи беше му станало начин на живот.

Двете столични улици отново са „Пиротска“ и „Княгиня Мария Луиза“, магазините по тях са реституирани и носят доходи на собствениците си, но собствениците най-вероятно са други. Човек е сиамски близнак с времето си, харесвате се или не, трябва някак  да се погодите.

Другото е донкихотщина. Но пък е красиво да си мислиш как с щит и копие и ти можеш да се понесеш срещу мелниците.