АНЖЕЛ ВАГЕНЩАЙН ЗА МИНАЛОТО И СЕГА

И така – Вие се оказвате сега –лятото на 2015 г.- сред малцината оцелели, които са воювали срещу капитализма, после сте негодували срещу тоталитарния социализъм, а сега озовали се отново в лоното на капитализма. Очаквате ли нов обрат – например завръщането на социализма?
– Като идеология и система от духовни ценности той никъде не е отишъл, за да очакваме завръщането му. Защото след християнството, на човечеството не е предложен друг далечен хоризонт за един морален и справедлив свят, освен социализма. Днешните му кризи са само ауфтакт в политическите практики, пренебрежим в сравнение с дълбоките сътресения и фундаментални корекции на изначалното християнство, неговите разцепления, ереси и иконоборства, по пътя му от относително примитивна иудейска и древносирийски ерес, до завършена философска, ценностна и властова система. Социализмът като философия и глобален обществено-политически проект носи в основата си духа на ранното християнство в главните му ценностни постулати – милост към бедните и страдащите, справедливост и солидарност, един нов и светъл път към Храма, налаган кога с мир и доброта, но кога и с меч. Но социализмът изключва като поощрителни или наказателни санкции наличието на отвъдни институции като Страшен съд, Рай и Ад. Всичко, и адът и раят, са тук, около нас – на земята! Но Триединството Бог-Син-Свети Дух, което опитаха да заместят с Маркс-Ленин-Сталин също не проработи и ни отдалечи от просветения атеизъм. Но както много от основополагащите нравствени ценности на християнството се споделят и от атеистите, така и съвременните развити капиталистически системи, оцелявайки, са били принудени да възприемат социални теории и практики, немислими в миналото, но изначално формулирани и наложени след тежки синдикални борби за възприемането на леви, социалистически в същината си политики.
Нека прибавя, че не само съвременният капитализъм се променя под влияния и натиск от страна на леви движения и синдикати, но и социализмът – все едно дали „реален” или теоретически – претърпява радикални корекции под влиянието на успешни практики във високоразвитите капиталистически системи. В този смисъл някога отхвърляната от теоретиците на социализма идея за конвергенция, сиреч за преливане на най-добрите и функционални практики на двете системи една в друга, както изглежда, вече е на път да формира обществено-политически и икономически държавни структури от подобен смесен тип. Най-ярък пример ат глобално значение за конвергенцията на социалистически и капиталистически елементи в единна система е съвременен Китай. Лично аз бях развълнуван от една друга проява на духовна конвергенция – когато Ево Моралес, ръководителят на Боливия, връчи на папа Франциск, бъдещ светец с подозрително лява настройка, едно дървено разпятие във формата на сърп и чук!
– Марксист или антифашист бяхте през 40-те години на ХХ век?
– Не намирам въпроса за коректно поставен. Защото марксизмът е по природа антифашистки. Друг е въпросът за практиките на антифашистките движения, особено в Европа през двайсетия век. Те са различни като генезис, практики и цели – от националистически и понякога дори антикомунистически национално-освободителни движения, до ясно профилирани леви, марксистки формирования, ръководени от комунистически и социалистически партии. Такава беше и българската Съпротива. Във формирането и действията на антифашисткия Отечествен фронт взеха участие и буржоазни партии, както и отделни политически дейци с възгледи, отдалечени, а в миналото дори враждебни на комунизма. Но въоръжения формат на ОФ (НОВА – Народоосвободителна въстаническа армия) като стратегия и тактики – сиреч партизанското ни движение, с цялата му структура от въоръжени формации до базови помощни организации от укриватели, снабдители, съмишленици и пр. се ръководеше изцяло от центровете на Комунистическата партия и се рекрутираше в огромното си болшинство от комунисти и ремсисти. На практика те поеха върху себе си главният удар на фашизма и дадоха безчислени жертви в тази неравна борба. Подобен „диптих” на Съпротивата – участие както на националистически, така и на паракомунистически формации, е типичен за почти всички антифашистки движения в Европа през Втората световна война. Особено ярък е примерът с полските съпротивителни движения Армия Людова и Армия Народова.
Насочването Ви към марксизма не беше ли причинено от обстоятелствата? Всъщност до каква степен познавахте тогава марксизма?
– Разбира се, марксизмът не се унаследява по полов път, той се поражда у всеки от обстоятелствата – семейни традиции, обществени настроения, жизнена среда. В моя случай цялата ни рода бе с леви убеждения, баща ми беше активен член на нелегалната Комунистическа партия. В ултралевия период на Партията се е числял към пловдивската „ВО” – военната организация на БКП, където е действал съвместно, а известно време и лежал в затвора с д-р Александър Пеев, по-късно разстреляния легендарен резидент на съветската разведка „Боевой”. Най-ранните си години прекарах във Франция, където семейството ни бе емигрирало по политически причини. Би било странно, ако и аз – свидетел на тайни срещи и нощен шепот, с цял полк близки роднини и семейни приятели из арести, затвори и лагери, не бях поел по родовата следа! А марксизмът като наука, а не като емоция, внушена от красивите и романтични митове за „Червените ескадрони”, познавах толкова, колкото днес религиозният богомолец, кланящ се на „чудотворни” икони и сакрални мощи, познава християнската теология и библистика или колкото депутат от съвременната парламентарна левица е наясно с „Капитала” на Маркс.
Днес остана ли нещо от марксизма у Вас?
– Да, разбира се! Остана убеждението, че марксисткият анализ на капитализма и марксистко-ленинските щрихи на едно некапиталистическо развитие на обществото, са фундаментално верни и до днес. А и убеждението на голяма част от Човечеството и на значителни среди от интелигенцията,че социализмът като кауза е хуманен и справедлив световноисторически изход от съвременните циклични кризи на капитализма продължава да се задълбочава и до днес. И че неговата звезда, помътена от идейни мъгли, порочни практики и предателства, отново ще блесне с пълна сила. Това е исторически проект, който не може току-така, след едни или други загубени избори, да бъде изтрит с ученическа гума като сбъркано домашно!
Чувствахте ли особено отношение към себе си – в личния живот, в писателските среди, в професионалните – като представител на еврейското малцинство в България?
– Разбира се, че го чувствах. Нали и аз, като милата ми майчица-инвалид, а и всичките ми близки, съм носил жълтата звезда на „позора” да си евреин? Нали съм бил в еврейски лагер за принудителен труд, от който избягах, за да премина при партизаните? Нали активната ми дейност на „терорист” завърши със смъртна присъда? А ако след Девети чувствах нерядко около себе си „санитарен” кордон, то бе далечен и неестествен за българските реалности отзвук от късния, антисемитски сталинизъм (Процесът срещу лекарите в Кремъл, предимно евреи – „убийците в бели престилки”, разстрелът на почти целия Еврейски антифашистки комитет в Москва, закриването на всички еврейски културни институции в СССР – театри, издателства, библиотеки и пр.), а и вероятно съм бил причисляван към идейно неукрепналите другари – „интелигентски” мърморковци, кривнали из залутаните сокаци на другомислието. Това е и едно възможно обяснение за периодическите случаи, когато въпреки щедрата подкрепа, оказана ми от колеги и приятели в Съюза на писателите, след преброяване на бюлетините се оказваше, че нямам дори минимален брой поддържащи гласове. Едва в наши дни стана ясна задкулисната изборна магия, при която едни са гласували, а други са брояли гласовете според изискванията и съображенията на началството.
Но това е дребен детайл от картината на времето, който обяснява само защо и аз, потомствен инат, никога, нито за минута не стъпих в прословутото кафе и ресторант на Съюза. Бях приет в писателската кохорта едва след Промяната, когато Кольо Георгиев, тогавашният му председател, с когото седяхме един до друг във Великото народно събрание, с учудване разбра, че не съм член на Съюза. Разбира се, със скорострелното ми приемане в литературната Светая Светих не се промени и на йота въртенето на Земята. Промениха се само палтото и шапката ми, които открих хвърлени и препикани в тоалетната чиния на сутеренния писателски ресторант, когато за първи път го посетих за рождения ден на Кольо, – вероятно един революционен акт на поборници за светла демокрация и като знак, че най-сетне съм допуснат във високите сфери на духовността, населени от нимфи и нежни поети.
Кой Ви насочи към киното – Партията или беше личен избор?
– Разбира се не партията, още по-малко под влияние на родата ми. Баща ми, както и целият ми род, бяха бедни тенекеджии, доста далеч от проблемите на кинодраматургията. Това беше, разбира се, преди всичко личен избор, жизнено предпочитание, или ако искате – вродена склонност към Словото. Какво друго могат да бъдат въобще изкуството и литературата? Те не се изучават и практикуват като дърводелството и животновъдството по зададени от правителството квоти. Въпреки, че за всяка успешна човешка дейност се искат склонности и дарование. А в случая – и киномания! Трябва да отдам дължимото за тази своя страст и на кварталните кина, които ни заразиха с тази екранна болест на века. Впрочем, за нея писах в своите „Драскулки от неолита”.
Първи професионален сценарист в историята на българското кино? Има ли история на българската сценаристика? Няма, разбира се, но питам за да се почувствате виновен и Вие за нейната липса…
– Казвате „Разбира се” но това от нищо не се разбира, а и никак не съм виновен, че не го знаете – история има, тя е издадена в студии и енциклопедии! Историята на българската кинодраматургия е неделима част от историята на нашето киноизкуство, защото без литературен сценарий, няма игрално кино. За съжаление – днес повече, отколкото в близкото минало – мястото и ролята на писателя в сътворяването на пълноценното филмово произведение са катастрофално подценени. Вече писах статия по този проблем – „Муха в супата” – за печалните резултати, до които доведе системното натикване на писателя в килера, след едно общо взето успешно развитие на националната ни кинематография. А днешното трето поколение кинематографисти едва ли знае нещо за ролята на цял полк значими писатели, които взеха активно и пряко участие при полагане основите на българското национално кино: Богомил Нонев, Павел Вежинов, Петър Караангов, Валери Петров, Орлин Василев, Николай Хайтов, Георги Мишев, Георги Данаилов и много, много други. Лично аз, както и моите колеги кинодраматурзи, нямаме вина за това, че българското самобитно кино – и не само то! – предаде и продаде самото себе си. Суетната шумотевица около стогодишнината му замаза, но не разкри причините, поради които киното ни страда от придобитата му сърдечна недостатъчност. Защото отдавна е ясно, че без добра, професионална литературна основа не може да има добро, професионално кино. Без пряко или косвено участие на значителни писатели и техни произведения не може да се твори значително киноизкуство!
Устната история на социализма в частта си за културата твърди, че е имало сблъсък между Вас и Николай Христозов кой да сътвори сценария за страшните години – 23-25-та. Наложило се е виждането, че Христозов е правилният човек. Така ли е? В какво е същността на спора? Имало е два успоредни сценария за това време ли, що ли?
– Първо, не познавам лично Николай Христозов и е нямало никакъв персонален сблъсък между нас. Неговият сценарий за телевизионен филм „По следите на безследно изчезналите” е посветен на жертвите от фашисткия терор след атентата в църквата „Света Неделя”, моят проект беше един опит за анализ на политическия климат в България след Деветоюнския преврат и разгрома на Септемврийското въстание; за умонастроенията в тогавашната все по-„олевяваща” в резултат от засилващия се военно-полицейски терор Комунистическа партия – довели до катастрофалното решение на ултралевия Военен център на БКП да извърши атентата с надеждата, че така ще смаже главата на звяра и ще преустанови вълната от жестоки репресии..
Действително, имаше някои пренеприятни интриги и опити сценарият ми да бъде сатанизиран като „антипартиен” и отпратен във фризера. Основания за подобно искане, отправено към Централния комитет на БКП, са очевидните несъответствия на сценария със заявлението на Георги Димитров на Лайпцигския процес, че атентатът е провокация на българската полиция. Но ние с режисьора Людмил Стайков, подкрепяни „зад паравана” от великолепния ни и ерудиран тогавашен генерален директор Павел Писарев, не се предадохме лесно, получихме подкрепа от значителни и добре информирани историци, анализирали думите на Димитров и причините, поради които той не е могъл на процеса да анализира действията на ултралевия елит на БКП и защо той се е подал на подобна провокация.
Мисля, че в нашия филм за първи път публично се изнася истината и само истината, колкото да е нееднозначна и горчива, за Атентата, за великите „грешници”, които го замислиха за да спасят Партията и загинали до последния със смъртта на храбрите. Но и без да снемаме от тях отговорността за последствията от обявеното от царя „извънредно положение” и кървавите репресии, които като вихрушка пометоха хиляди невинни. Не ни беше лесно да получим съгласие от висшите ни бонзи, но фактите повече не можеха да бъдат премълчавани или манипулирани. И въпреки всички интриги, филмът „Допълнение към Закона за защита на държавата” беше реализиран.
Във всеки случай телевизионната сага „По дирите на безследно изчезналите” е една хубава творба, друг поглед към българския фашизъм.
Всъщност събитията от това време – 1923-1925 си остават и до днес недоизяснени. Само липсата на достъп до руските архиви от съветския период ли е причината?
– Нищо подобно, случаят е напълно изяснен. Целият архив на българската секция на Коминтерна отдавна, още по съветско време, е предаден на нашия Институт по история на БКП и сега се намира в Държавния ни архив. Случаят е изяснен до най-малки подробности, с имена, документи, неоспорима фактография и лични показания на оцелели свидетели и съучастници. Има и доста солидни изследвания на историци по този случай, но за съжаление те не са популярни, а ние не правим достатъчно, за да стигне неподправената истина до обществото. Тя е известна и доказана, бедата е в премълчаването й. Премълчаване, удобно за антикомунистите, прикриващи зад атентата истината за безмилостния кървав „бял” терор, ръководен от ген. Вълков и неговите „шпиц-команди” – изначалният повод за Атентата. Удобно и за ония верни чада на Революцията, за които „партията е права дори и когато греши”. Между другото, Людмил Стайков получи заслужена похвала за майсторството си във „Време разделно”, но да сте видели „Допълнение към ЗЗД” на някой кино или телевизионен екран, реализиран от същия режисьор и на не по-лошо художествено равнище? Да добавя, че единият филм е посветен на далечни османлийски кървави насилия и кланета, вихрели се преди векове, а „Допълнението” е на животрептяща тема тъкмо днес, когато светът е белязан от настъплението на екстремистки терористични движения, и на дневен ред отново стои тревогата от разрастване на политическото, религиозно и битово насилие.
Но „Допълнение към Закона за защита на държава” си стои все така замразен и гниещ в киноархивите, непознат за две поколения зрители. И ще спорим ли още дали днес в България има явна или скрита цензура?!

И какво се случи – българите в наскоро приключилото допитване харесват филмите сътворени по времето на социализма?
– Оставям коментара на зрителя – нека помисли, ако въобще все още има охота да мисли, гледайки наши филми и телевизионни сериали, слушайки песни или докато чете български романи. Но не бъдете наивни да вярвате сляпо на резултатите от ТВ „анкетата”, свързана със Стогодишнината – и те са плод на манипулация или още по-зле: на примитивни, механически пренесени от Запада телевизионни формати, превръщащи изкуството в конно състезание! Да не говорим за системното принизяване критериите на масовата култура, не без участието на вносните телевизионни недомислия – от „Биг брадърите” до всякакви „Сървайвъри”. Какво според Вас е по-хубаво – баница със спанак или „Тютюн”? „Ромео и Жулиета” или Деветата симфония? Как да сравниш една битова комедия със сериозна драма, един исторически филм със забавно криминале? Филм за деца и филм за възрастни? Безсмислено е да сравняваш Вазов със съвременника му Гео Милев или с разстреляния двайсет години по-късно Никола Вапцаров – всеки по своему е велик и несравним.
Някои предпочитат чалгата, други фолклора, а трети – Шопен. И всички са прави в своите предпочитания, и трите вида музика имат място в нашето битие. Затова категориите на това допитване трябваше да бъдат не една – „харесвам повече – не харесвам толкова”, а различни по жанрове и тематични насоки. Даже и холивудските „Оскари”, отдавна превърнати в доходоносно рекламно и суетно шоу, са класифицирани и се отсъждат не само за един филм, а и за всички съставки на филмовото произведение – режисура, сценарий, актьорско майсторство, музика, сценография и пр. И това решават специалисти, независимо от споровете и съмненията.в точността и обективността на решенията им. А не при допитване, организирано от определен телевизионен канал, който по никакъв начин не може да е дори относително универсален критерий за качество. А у нас и при едно много важно, но нарушено условие: без каквато и да е цензура или предварителен подбор!
Защо например не бе излъчен филмът „Последната дума” на Бинка Желязкова, за живота и съдбата политическите затворнички по време на фашизма? Авторката й е единствената българка, получила за този филм изключително престижната премия „Фемина”, лично връчена й от кралицата на Дания! Какво знае днешният зрител за това голямо произведение на българското киноизкуство? И това не е единственото премълчано филмово заглавие. Така че на това TV „допитване” видяхме филмите ни, завъртени като топчетата в националния спортен тотализатор: 6 от 49!
Как Партията ръководеше киното – разумно ще да е било, щом се родиха толкова шедьоври? Или хубавите филми тогава се раждаха въпреки мъдрото идеологическо ръководство?
– Различно. Понякога в едната ръка с морков, в другата с тояга. Според ветровете. Голяма, а може би и съзнателна грешка е днес така нареченият „комунизъм” да се разглежда „топтан”, като еднозначно и непроменливо във времето държавно и идеологическо устройство. Един е бил режимът в условията на тотална разруха, друг – да речем след втората половина на седемдесетте години от миналия век, когато хората се редяха на многогодишни опашки за коли, хладилници и апартаменти. Самата политическа реалност би могла да се сегментира на фази, а понякога и на революционни скокове. Не е еднакво времето на следвоенния сталинизъм, друго след Априлския пленум от 1956-та или след ХХ и ХХII конгреси на КПСС. Да не говорим за процесите през „Перестройката”, при засилващите се критики и съпротива сред интелектуалните кръгове, срещу тоталитарните командно-полицейски практики на властта. И киното има своите фази на развитие, различно е неговото положение и качество по време, когато филмите се снимаха в един изоставен тютюнев склад на ул. „Любен Каравелов”, друго – в новичкия ни Киноцентър в Бояна. Едно е да снимаш 5-6 филма годишно, друго – повече от 50, едната половина за неизброимия брой почти безплатни кина по градове и села, другата по поръчка на телевизията. Едно е да развиваш киноиндустрията с овехтяла, нерядко самоделна техника и една рота недоучили ентусиасти, друго е когато от специализираните висши учебни заведения на СССР, Чехия, Полша, а дори от Париж и Лондон, се завърна все по-нарастващата бригада от талантливи, обучени специалисти във всички творчески и технически области на сложното индустриално кинопроизводство; когато бяха внесени съвременни киноапаратури и модерна лаборатория, превърнали една локална работилница за филми в съвременна развита индустрия.
Фактът, че още, както се казва, не бяхме сдали военните си униформи след демобилизацията, когато правителството договори и изпрати първите петдесетина студенти по основните специалности на кинопроизводството в академиите на Москва и Ленинград, и още няколко хиляди по всички направления на икономиката, говори за наличието на далечни държавнически стратегии – нещо, което днес липсва на държавното ни управление, все едно от каква политическа сила е доминирано. И да не се правим на много мъдри и критични, когато осмиваме някои примитивни възгледи и решения на партийното ръководство през онези първи сиромашки години, когато пътувахме за Москва да се учим на филмово четмо и писмо, а хлябът и млякото в България бяха все още с купони и децата не знаеха какво е шоколад!
Имаше ли натиск каква да е тематиката на българските филми тогава?
– Не може да се нарече „натиск” изразеното предпочитание към съвременната тема, системата от „контрактации”, награди, премиални, звания и всякакъв род регламентирани и нерегламентирани поощрения, за да се насочи филмопроизводството в желаната от висшия партиен ешелон – не винаги най-просветената част от обществото! – посока. Понякога това даваше резултати, твърде често – не. И ние, творците, разбирахме нещо от съпротива на материала и в сравнение с днешното ни състояние бяхме изумително солидарни въпреки различните си политически и естетически възгледи. И доколкото беше възможно, изкуството и литературата ни с променлив успех преодоляваха насрещните ветрове и течения! Но къде на този свят, през коя епоха, духовността не се е съпротивлявала на догмите, на властовия или пазарния натиск, и не е воювала за собствена територия? И кога не е била готова да поеме рискове и удари, за да я защити?
С моя идеен събрат, германският кинорежисьор Конрад Волф, опитахме да развием тази тема в „Гоя или Трудният път на прозрението” – филмово повествование по романа на Лион Фойхтвангер за El Sordo, „Великият глух”, който изоставя удобната си кариера на дворцов художник, за да тръгне сред народа и сподели неговите мъки. Едва тогава, изоставяйки салонните си опуси, той създава великите си графични серии „Сънят на разума ражда чудовища” и „Бедствията на войната”.
Опитвам се да разбера и все не успявам защо никой не защити социализма у нас през 89-та? Смяната на социализма с капитализъм не се преживя като драма, а като облекчение сякаш…
– Далечните корени на жадуваната промяна у нас са идентични по време с „Пражката пролет” – носталгиите по един по-съвършен и демократичен социализъм, освободен от командно-полицейските си рефлекси, унаследени от ранните и примитивни представи за митичната „диктатура на пролетариата”. Нека подчертая, че първата филмова лястовица на тези стремления – много преди чехословашките и полските шедьоври – бе българска: забраненият тогава и непоказван и до днес филм „Животът си тече тихо”(„Партизани” ) на Христо Ганев и Бинка Желязкова, предизвикал и постановление на ЦК, и последващи репресии.
И защо мислите, че след събитията от 10 ноември 1989-та, никой не е защитил принципите и ценностите на социализма? За да си човъркат в носа ли във Великото народно събрание един до друг, в левите седалки на Парламента, до новия партиен ръководител Александър Лилов, седяха Валери Петров, Леда Милева, Стефан Продев, акад. Азаря Поликаров и още десетки стойностни творци и дейци от всички други области на нашето стопанско и духовно битие (с притеснение прибавям и себе си). Сигурно вече е окончателно ясно това, което ние вече бяхме усетили дори с кожата си – че социализмът в стария си, тоталитарен, командно-бюрократичен и еднополюсен модел е изчерпал напълно възможностите си; че сме претърпели поражение и във вярата си, че следващата фаза на общественото ни развитие ще е демократичният социализъм – оня, „с човешко лице”. Ясно бе, че процесите са поели по различна посока и че са ни нужни нови стратегии и радикално променени механизми на политическата борба. А и нов тип ръководство и архитектура на партийното строителство. Някъде успяхме, другаде се препънахме, продължаваме да се препъваме и досега. Но дори и в кръгова отбрана срещу зложелателите ни, никога малодушно не вдигнахме ръце за да се предадем – поне онези, които останаха верни на социалистическия идеал.
Не беше ли класическа „цветна революция” случилото се през 89-та?
– Беше по-скоро безцветна: хората знаеха какво повече не искат, но не знаеха какво искат. Това ни направи лесни за манипулация в очакване на Годо, който се появяваше ту като антикомунистически месия, ту като бивш цар или бъдещ спасител в ръжта. Демократичният социализъм не се състоя, но и свободното общество на благоденствието остана далеч отвъд хоризонта. „Цветните революции” и „Арабската пролет”, в основата си дело на американското агресивно военно лекомислие, не доведоха до очакваните от архитектите си резултати. Последваха кървави събития в арабския свят, ислямът се радикализира, а Украйна потъна в хаоса на гражданската война. „Цветните революции” многократно промениха изначалните си цветове, в ИДИЛ пред цветовете на една арабска пролет предпочетоха черния плащ на смъртта, а сред киевския „Десен сектор” отново се мярна уж позабравената свастика. Безкрайно прав се оказа неотдавна починалият „велик гражданин” Евгени Максимович Примаков в прозрението си, че както историческата практика доказа невъзможността да се изнася революция, така не може и демокрацията да бъде насилствено изнасяна – и двете трябва да се породят „отвътре”, от социалната зрялост и осъзнати потребности на обществото.
Чувствате ли се сега, четвърт век след 89-та, употребен, в ролята Ви на дисидент?
– Никога не съм бил дисидент в истинския смисъл на думата, сиреч враждебно настроен по принцип към социализма като изход от бедствията на капитализма. А по-скоро критичен към неговия опорочен прочит и практики. Ако имате предвид „закуската” ни с президента на Франция Франсоа Митеран във френското посолство, означавана от начинаещи млади журналистки като „дисидентска”, не забравяйте, че от 12 поканени деветима бяхме и останахме членове на БКП. А един от тях, Стефан Продев, по-късно стана основател и душа на вестник „Дума”. Значи другаде е закопано кучето! Бих определил болшинството от присъстващите на „закуската” като реформаторски настроени социалисти, далеч от каквито и да било носталгии към капитализма. Пък и не забравяйте, че самият Франсоа Митеран беше председател на Френската социалистическа партия – което донякъде обяснява личностните и идейни предпочитанията при подбора на поканените. Ние не бяхме „употребени” – за съжаление самата промяна беше злоупотребена!

Академик Сендов наскоро се разбъбри, че закачките около „Кристал” били организирани от американците. А организаторите на митинга през 89-та бяха ли организирани по същия начин? Тук тезите са поне две – едната твърди, че едва ли не Маркус Волф е дошъл в София, за да проконтролира нещата. Писателят Георги Мишев последен формулира тази теза в спомените си. А другата теза твърди, че тогавашните ви настойници са били с отвъдокеански произход. Вие трета теза ли ще изложите?

– Не съм сигурен в информацията на моя добър приятел акад. Сендов за американските организатори на случая „Кристал”. А тогава какво да кажем за кристалните „случаи”, проснали се по едно и също време през два континента – от Берлинската стена до площад „Тянанмън” в Пекин? Явно бе, че онзи тоталитарен модел на социализма отдавна вече буксува, че сме претърпели поражение в Студената война и че радикалните промени както в практиките, така и в стратегиите на социализма са неизбежни.
Разбира се, не изключвам и американско побутване за досрутване разклатените темели на сградата, но по този въпрос питайте привържениците на конспиративните теории. Лично аз предпочитам българските поговорки, че каквото сам си сториш, друг не може да ти го стори. И каквото си си надробил – това ще сърбаш!
Що се отнася до твърдението на Георги Мишев, мога само да изкажа съжалението си, че е дрънкал и писал подобни глупости. По времето, когато в моето жилище на ул. Московска обсъждахме проблема кога и как да организираме първия митинг в подкрепа на промяната (впрочем, началната инициатива дойде от трима членове на БКП!), генерал-полковник Маркус Волф, отдавна вече пенсиониран, макар и с почести, поради политически несъгласия и с ръководството на ГДР, и с Михаил Горбачов, свързани с някои недопустими според „Миша” компромиси при преговорите с канцлера Хелмут Кол. През онези драматични дни на „Промяната” един от най-високопоставените и дълбоко законспирирани ръководители на социалистическото разузнаване, „Човекът без лице” според западните медии, се намира не на ул. Московска в София, а в неутрална Виена със съпругата си Андреа. Там той отказва примамливото предложение на ЦРУ да замине инкогнито със семейството си на работа в Щатите и преговаря със западногерманските власти да се предаде на австрийско-немската граница при условие, че ще има публичен съдебен процес. Процесът се състоя в Дюселдорф и в края на краищата, след вълнуващи обрати, великият разузнавач Маркус Волф – „Миша”, убедително защитен от своя западен колега и противник от времето на Студената война Ханс-Дитрих Геншер, бе обявен от съда за невинен.
Толкоз по случая „Волф”, кои са участвали в подготовката на митинга пред катедралата „Александър Невски” и работа ли е на един от най-висшите ръководители на социалистическото разузнаване да вари кафета на ул. Московска в София! А жалко, че Георги Мишев, когото всички ние в киното горещо подкрепяхме „в минуту жизни трудную” и считахме за свой приятел и съмишленик, пише глупости, вместо да брои дивите зайци на нашето печално съвремие!
Имахте ли отношения с Държавна сигурност? За КГБ, ЩАЗИ и МОСАД няма да питам.
– По-добре и не питайте. Аз нямах отношения с ДС, те имаха отношение към мен. Неотдавна от Комисията по досиетата ми предадоха един диск с осем дебели тома записи от шестте микрофона, вградени за подслушване на разговорите в дома ми – жилище на един потомствен комунист, някогашен член на щаба на партизански отряд, осъден на смърт за участие в Съпротивата. Това е само моята частица от всеобхватната „Операция Родопи”, която е трябвало да опази социализма от социалистите. И която подсказва защо онзи тоталитарен модел на социализма с микрофон под картина от Найден Петков беше обречен.
За атмосферата на онова време и все по-изострящата се конфронтация на творческите кръгове с официалната политика в областта на културата, в която неправомерно се намесваха органите на Държавна сигурност, добре е да се надзърне в протоколите на бурните конгреси на творческите дейци, предимно на писателите и филмовите дейци в средата на март 1989-а година, шест месеца преди драматичната промяна. Позволявам си да приложа онази извадка от протокола, в която е записано моето слово на конгреса на филмовите дейци (снето неотдавна от фонозаписа на радио София). Предлагам го, не защото е уникално – така мислеха мнозина от дейците на лявата култура, а защото отразява създалите се и все по-изострящи се отношения между власти и творческа интелигенция.(Прибавям запис от споменатото слово. Можете по Ваше усмотрение да поместите извадки или да го публикувате изцяло. Нямам претенции за авторски права върху мисли, които мнозина споделяха, но малцина изразяваха гласно.

КОНГРЕС НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ДЕЙЦИ

14 – 15 МАРТ 1989

Запис от словото на Анжел Вагенщайн
(Българско национално радио)
Времето, в което живеем днес е действително разделно, време на драматичен избор на позиция за всеки един от нас и за нацията, за партията и за социализма. Нашият четвърти конгрес е в това време. И от позицията на всеки от нас ще зависи дали великото начинание, означено като преустройство ще добие значенията на нова велика революция или отново ще преживеем за кой ли път нов девети термидор на крушенията. Не мога да се освободя от чувството, че всички ние седим на голяма железопътна гара и още не знаем точно кой влак да хванем. А само един единствен води във вярната посока. И ако го изпуснем, ако той профучи покрай нас, това ще е последният влак, последният ни шанс за този век. А следователно и за моето поколение. Няма алтернатива, няма влакове в други посоки, които да водят към същата цел.

И защо да крием? На подобна междинна гара, седнало на сиромашкото си куфарче, объркано и поуплашено е и българското кино. Един от пътниците, не най-важният, не от първа класа, но не и от онези пасажери без значение, които ако изпуснат влака, никой няма да забележи отсъствието му. А иска ми се всички да забележат присъствието на киното ни в битките за преустройство, защото всяка революция е битка, окоп и барикада, а не козметичен салон за пребоядисване на косите. Битка, окоп и барикада трябва да стане и нашето кино, възбудено и честно, разумно, отговорно, отказващо всякаква форма на колаборационизъм с чужди идеи, но и с измамата, маскирана със своя собствена революционна фразеология. Всякакво съглашателство със социалната лъжа и демагогия, с конформизма, националистическото патриотарство, битовия фашизъм, застоя, догматизма – кино, изострящо сетивата на зрителя срещу фалшификацията или симулацията на преустройство. Защото всички тези злини от по-стари и по-нови времена, ще бъдат предлагани на пазара, не се съмнявайте в това, но в нова, по-привлекателна опаковка.

Говорейки това се сещам за едно друго време на възбуда и велики надежди, на нови енергии и храбри предначертания, когато бе формулирана забележителната априлска концепция на партията. Това бе преди 33 години. Справедливо е днес да й се отдаде заслуженото, щото тя промени климата на страната и в голяма степен съдбата на мнозина от нас. Но бихме разпилели лекомислено и недалновидно този политически капитал от поуки, полезен опит и горчиви уроци, ако за тази концепция продължим да говорим само като за възходяща линия, без чупки, криволици и залутани отклонения, само в радостни суперлативи под музикалното оформление на победни фанфари – нещо превърнало се за някои в професия, която те заченаха в далечната 56-та и успяха да натрупат трудов стаж за пенсия с гарантирани ордени за кръгли годишнини. А април 56-та бе зов за борба и стратегия на тази борба, а не покана за банкет.

В битките, които последваха, бяха постигнати и значителни, необратими победи, ала вкусихме и от горчивото питие на пораженията. Здрави сили на обновлението извършиха тогава чудесни пробиви, някои от които се докоснаха до териториите на днешното преустройство, но често се оказваха разкъсани и обкръжени, а в тила вражески командоси, преоблечени в априлски униформи безчинстваха, като успяха да нанесат трудно възстановими вреди. И драмата не беше в това, че по автобусите и почивните станции, постепенно и тихичко отново се появиха портретчетата на Сталин, отново се разнесе далечната трупна миризма на култ, а в загубената вяра, в настъпващото равнодушие и отчуждение, а зейналите нравствени вакууми мигновено се запълниха с нечувана бюрокрация и корупция, морално разграждане на нацията и естествено с носталгия по „чистите” Сталински времена.

Дълго време съзнателно или не, успехи на априлската концепция и явления, напълно противоречащи й, се поднасяха както се казва в един кюп, топтан. Надявам се, че нашата историография и анализът на тези времена ще ги дистанцират и разграничат, ще отсеят налепите, ще очистят закона от закононарушенията, евангелието от неговия дяволски прочит. Но сега, веднага, незабавно, е съдбовно важно да се разучат механизмите – кадрови, идейни, методологически и психологически, вътрешно-партийни и международни, които допринасяха за тъй бързото ерозиране на такава една забележителна програма, каквато тогава според мен, нямаше никоя друга социалистическа страна.

Действителен израз на политическо мъжество и лична честност бе неотдавнашната констатация, че априлската линия е изчерпала своите възможности. Но кога ги е изчерпала? В деня на публикуването на тази констатация, или месец преди това, или 10 години преди това? И действала ли е тя с еднаква ефективност навсякъде, във всички материални и духовни сфери на нашето социалистическо битие?

Не се наемам да говоря за други сектори освен за киното, но смятам това за важно. В киното априлската линия задейства най-бързо и най-ефикасно от всички изкуства. Начело на обновителния процес застанаха преди всичко социалисти, появиха се филми, които бяха първите лястовици, предтечи на пролетта не само за нашия, българския екран, но и въобще за социалистическото кино. Уви, процесът трая кратко. Той бе разтъпкан, премазан, носителите му унизени. Кой извърши това? Внимавайте! Тези, които трябваше да проведат априлската линия! Внимавайте: извършиха го лицемерни кариеристи, уж угрижени за идейната чистота, извършиха го страхливи партийни бюрократи, уж угрижени събитията да не излязат от контрол. И пак внимавайте! Извършиха го накратко сталинисти, натоварени да проведат десталинизацията. Четвърт век по-късно това е важен урок, ако искаме да разчетем посланията му с честни очи.

С вътрешния взор аз я виждам, аз я помня онази редица от така наречени отговорни другари, които не отговаряха за нищо и чийто край се губи в мъглата на паметта ми. Те поучават, те нареждат, те заплашват, те забраняват, те указват, те знаят всичко за изкуството, те знаят точно какво трябва то да бъде, как трябва то да се създава, какво изкуство иска народът, какво не иска партията. Един по един те отминават в небитието, премествани и размествани в лабиринтите на властта. И с крачка напред идва на фокус следващият невежа, и той угрижен, и той заплашва и поучава, преди да бъде изпратен в яйцедобива или в чужбина. Те знаеха всички думи от българския речник, освен една: „Доверие”. Те мислеха, че държат под контрол доверието на хората, а разстреляха доверието в партията.

Това не са упражнения по история и психология на Промяната, това са моите страхове, това са призраците, които проскърцват нощем по тавана ми, за да знам, че те са тук, че те очакват своя час. Аз съм убеден противник на отмъщението. Преустройството ще бъде извършено от нас, от хората на тази страна, такива, каквито са. Няма откъде да внесем по-добри, нито по първо, нито по второ направление. Аз знам, че не бива да бъде пускан от бутилката духът за разчистване на сметки, хъсове или квитове за стари обиди. Той не може после да бъде лесно върнат обратно. Но не съм и за всеблагото мормонско всеопрощение. Имам предвид не отделни личности, не отделна субективна вина, а принцип, който ако е грешен трябва да бъде наистина заклеймен. Нека говорим за покойници, така е по-леко. Не знам дали Зошченко или Ана Ахматова, Шостакович, Ахмадулина, Вавилов или Майерхолд биха били много щастливи ако Берия и Жданов с искрени сълзи на разкаяние се заемат с преустройството или десталинизацията в сферата на изкуството.
(ръкопляскания)
Моля, нека е друг! Моля, нека е с чисти ръце! И нека знае, че е свършило времето на безотговорността. Отговорен е не само съдията, издал несправедлива присъда, отговорен е и палачът, който я е изпълнил!
Господ Бог е създал за хората и праведните дела, но и грешките, и греховете. Ала замазването им, затриването на следите, това е дело на Сатаната. Защото можеш да съгрешиш и с най-добри намерения, но съзнателното затриване на следите на прегрешението изисква хладния ум на професионален престъпник. Не бих желал да бъда обучаван в преустройство и демокрация от хора, склонни не да разкриват, а да замазват пороците на нашето общество, не бих искал те да определят на колко капки свобода имам право днес и колко лъжички информационна кашичка няма да навредят на душевното ми здраве!

И в киното – нашата любов, нашият живот и нашата съдба, нашата надежда и нашите крушения, няма кой вместо нас да извърши преустройството, няма кой вместо нас да понесе отговорността. А отговорността е голяма, защото промяната във всички сфери ще забуксува, а мечтаният светъл път към един нов, демократичен, хуманен социализъм отново ще се залута и загуби в кьорсокаците на застоя, ако политическата и икономическата реформа не бъдат съпътствани или дори предшествани от нравствено преустройство на личността с нова скала на личностните ценности, с нови значения на понятията за лично достойнство, за свобода на личността, за свобода на убежденията. И тук думата има Негово Величество Изкуството. Думата има светлият екран в тъмната стая, от който трябва да струят истина, разум, доброта, любов към ближния, милосърдие и чувството на огромна, боговдъхновена грижа на всеки поотделно за общността и на общността за всеки поотделно.

Изкуството може да се развива и процъфтява само в условията на свобода. Свобода без „но” и без „обаче”, безусловната свобода, която бе на устните на онези другари, пролели кръвта си по друмищата на България, онази думичка „свобода”, която е над лъвчето на зеленото знаме на Левски.
Свобода без условия, уговорки и заклинания! Свобода, неделима от разума, от отговорността и Закона!

Затова се обръщам към нашите най-висши ръководители: не ни пазете от свободата! Ние сме разумни и отговорни люде. Никой няма монопол за любов към народа, родината и партията, за отговорност към идеите на социализма. Всички – и вие, и ние – сме равни пред законите и пред съвестта си!

Обръщам се към нашите ръководители: Ние се нуждаем от разумни закони, които не ограничават, а защитават свободата на творчеството. Създайте, моля ви, добри закони, които да ни бранят срещу всякакъв вид преследвания и репресии – явни и тайни – за изказани мнения, за критика, несъгласия, другомислие. Обявете вън от закона и за престъпление срещу човечеството и цивилизацията преследването или унищожаването на самото художествено произведение. То може да има един-единствен съдник – публичната дискусия и публичната критика!

Обръщам се към ръководителите на едно министерство: Изкуството, другари, не е ваша стихия. В изкуството работят социалисти и безпартийни, които обичат родината си не по-малко от вас, разбират интересите й и могат да ги бранят достойно. Употребете щита и меча на революцията другаде, където са действително нужни. Ние каним вашите хора да продължават да идват на нашите събрания или прожекции. Но просто като наши приятели и гости, за повишаване на квалификацията…
(Ръкопляскания)

Нека сте добре дошли, защото българските кинематографисти не са врагове на народа си, нито ваши врагове! Не вярвайте, скъпи другари от това министерство, на злоумишлени манипулации, защото ви заблуждават. Не от чехословашкото кино започнаха събитията в Чехословакия през 1968 г., не от него! А от времената, когато съидейниците на Берия разстреляха Слански и другарите му, и с това разстреляха вярата в социализма. За тези престъпления не киното е виновно: не обвинявайте термометъра затова, че болният има температура! Не чупете барометрите, ако те предвещават разрушителен ураган!

Обръщам се и към тези, от които това зависи: отворете архивите, другари! Това е жизнено важно за изкуството и литературата. Важно е за самата същина на социализма. И нека тихият заговорнически шепот се превърне в обикновена, спокойна, пълна гласност. Не ни пазете от самите нас! Защото тогава кой да ви опази от самите вас?

Ерата на нямото кино завърши. Бих искал да вярвам, че е завършила и ерата на немия кинематографист. А самото ни кино трябва да бъде плът от плътта на гласността, този велик инструмент на демокрацията. Неотдавна част от присъстващите тук чухме едно заявление – че в България гласност подобна на съветската няма и няма и да има. Забележете: няма и да има. Значи во веки вечная. Чувство за единение с вечността, достойна за Далай Лама! Бе ни съобщено още, че нашата гласност ще е дирижирана. Естествено е да попитаме кои ще са диригентите? Кой ще е тоя Караян на гласността?
(Ръкопляскания)
И още ни се каза, че тук положението няма да бъде изпуснато от контрол. Кое положение, другари? Какво положение е създадено в България и кои са заинтересуваните да го създадат? И като става дума за контрол, не е толкова важно кои ще бъдат контрольорите, колкото това, какви гаранции има страната ни, че самите контрольори няма отново да излязат от контрол!
(Ръкопляскания.)
… Че самият контрол няма отново да се превърне в безконтролна намеса, опекунство, надзор, безконтролно потъпкване на основните принципи на човешкото достойнство, на свободата и демокрацията. И нека не искат от нас да бъдем послушни и винаги съгласни с висшестоящите. Нали вече всички се досетихме колко драматично сме се препънали в кадровата си политика като обявявахме своите за чужди – защото като честни люде не се съгласяваха с всяка глупост, а чуждите за свои, защото хитро и лицеприятно се преструваха, че се съгласяват с абсолютно всичко. Такива „свои момчета” – кариеристите, подмазвачите и лицемерите не са „наши момчета”! Пазете преустройството от тях, не от нас!
Хумусът се образува бавно. Векове са нужни, за да се натрупат няколко сантиметра плодородна почва. Само за минути тя може да бъде изгребана от безотговорен багерист, за да остане върху гръдта на земята рана, която лесно не зараства. И националното изкуство трупа бавно своя плодороден хумус от таланти и традиции. Той е лесно раним и изисква нежните грижи на градинар, а не грубите зъби на багера. Нека помним това и като градинари да отглеждаме утрешния ден на българското социалистическо кино. Това е онази талантлива кинематографска младеж, която ще прекрачи отвъд нашия век. Ще го прекрачи без нас. За да премине в 21 век с чистото, талантливо, свободно изкуство на утрешна демократична социалистическа България.

Благодаря за вниманието!

(Снето от фонозапис. Изпратено от БНР на: Петък, 2012, Август 17 10:18:13 EEST)

*******

За първи път в историята на българската литература в периода 44-89 – та тя бе системно обгрижвана. Това форма на контрол ли беше?
– Механизми за контрол върху изкуствата и техните дейци винаги е имало – все едно дали този контрол е упражнявано от крале или приближената до тях аристокрация, от султани, емири, феодали, църква, партия, държава или чрез сложни пазарни механизми .Казано е, че който плаща, той поръчва музиката. Не е нужно да си отрежеш ухото, за да за да изразиш протеста си срещу подобен контрол – сто години след смъртта ти, чукчето на „Сотби” ще упражни своя контрол ако не върху творчеството ти със задна дата, то върху неговата парична стойност днес.. Проблемът е друг:доколко контролът не излиза от контрол и не се превръща в груба намеса в самия процес на творчеството. При такава намеса Ел Греко напуска Рим и отива в по-толерантното, макар и също католическо Толедо,.а Франсиско де Гоя плюе на Инквизицията и на екстрите да си придворен художник на Техни католически величества. И тръгва, глух и непознат, сред народа, за да открие и за себе си, че сънят на разума ражда чудовища.
И тъй, интелигентният или да го наречем „деликатен” контрол, под каквато и форма да се изявява, не трябва да допуска сън на разума. А това се е случвало у нас във всички възможни варианти и идеологически мимикрии. Годините 44-89-та, както вече казах, не е едно монолитно време, в него се вместват и ранният революционен, но нерядко примитивен ентусиазъм – от съня на разума до цялата гама от властови чудовища, от „Свири, хармонико, свири” до „Хайка за вълци”, от всепризнатия Борис Ангелушев през отринатия пролетарски художник Александър Жендов, та чак до пловдивските художници-майни – и недолюбвани и обгрижвани от властта.в една понякога смехотворна, понякога драматична едновременност.
Във всеки случай, независимо от понякога доста грубите форми на контрол, натиск, забрани и предупредително размахване на пръст, но и на щедри поощрения – както и да го усукваме! – това е време на разцвет.на литературата и изкуствата. Защото те парадоксално процъфтяват именно в сложните времена на насрещни ветрове и команден примитивизъм. И тъкмо съпротивата вдъхва необикновена и експресивна сила на изкуствата, превръщат ги в художествена кауза, пораждат художествени групи и школи..
Що се отнася до нееднозначната съпричастност на социалистическата власт, с редуващи се климатични промени, нека за справедливост споменем дори само Националния дворец на културата – един от трите най-импозантни културни центрове в света – като знак от Властта, особено по времето на Людмила Живкова, за подадена към творците ръка.
Но нито този дворец, нито новите стотици кина, новите опери, драматични театри, симфонични оркестри и фолклорни групи в Столицата и провинцията, и въобще този безспорен разцвет на масовата култура, не замъгли всенародния стрес и униние, за който така често хленчат в десния печат, че банани е имало само по Коледа!.
Как преценявате ролята, мястото и значението на Съюза на българските писатели във вашия живот? А в националния ни живот?
– Не знам, вече Ви казах причините, поради които не съм бил приет в императорската кохорта на СБП до промяната на 10 ноември. Затова не ме питайте повече за организация в която не съм членувал.
Вие сте сред хората, които са преживели времето на социализма – от първия до последния му ден – защо не се опитахте да го разкажете?
– Точно това споделих с Вас на тема ръководене на процесите в творчеството. И в ЦК хиляда пъти пряко или косвено чрез свои емисари ни задаваха въпроса защо пишем за това, а не за еди-какво си, което в момента е било по-желано от тях.. Сякаш се стараеха да ни държат ръката – като мама, когато пишех първите си „а” и „б”.
Когато навремето се обърнах към Института по история на БКП с молба да ми предоставят някои съхранявани при тях документи от архива на Коминтерна, свързани с атентата в черквата „Св. Неделя” през 1925 г., директорът Д. Е. деликатно ми отказа: „Защо ще си губиш времето с тези неща, ще ти предоставя документи за толкова много героични дела на партията!” И тъй нищо, нито листче или какъвто и да било документ за Атентата така и не ми бе дадено да погледна .Ето, това е опит да ти държат ръката, за да се отучиш да пишеш това, което ти е на сърце, а да слушаш възрастните как да пишеш правилно.
Един съвет от мен: никога не питайте писателя и художника защо е писал или рисувал това, а не онова! Както казват шопите – „Он си знае”.
Предполагам, че вече осъзнавате коя е била най-голямата Ви грешка след 89-та – че не сте написали история на кинематографията ни по време на социализма. Защо не го сторихте?
– Историята на българското кино е написана изцяло или на разгънати тематични части от мнозина добросъвестни изследователи на киното. Издадена е и много добра българска „Филмова Енциклопедия А-Я”, където ще намерите информация за всички български филми и техните създатели.. Просто ги потърсете и разлистете, за да се убедите, че българската филмография, както и историята на световното кино, са старателно, изобилно и професионално изследвани и публикувани у нас!
Защо романите Ви публикувани след 89-та не бяха разбрани, прочетени, нито пък оценени?
– Защо мислите така? ”Петокнижието” отначало претърпя в едно българско издателство три издания, а в следващото не знам колко са до днес. Същият роман, в театрален прочит, бе поставен от полския режисьор Войчек Кобжинки в Народния театър „Иван Вазов”. По „Преди края на света”(„Далеч от Толедо”) бе заснет филм – копродукция между България, Германия и Гърция. „Сбогом, Шанхай” все пак тръгна от българските издания, за да поеме по света и попътно да получи Европейската награда за литература „Жан Моне”. Да спрем до тук, за да не се задавим от самохвалство!
Всъщност тези Ваши романи кога са писани? Подозирам, че техните замисли са твърде раншни…
– Това е вярно само за „Петокнижието”. Всичко друго съм писал след Промяната, когато киното се денационализира, Киноцентърът бе продаден под тезгяха, а аз по сто и една причини преминах от кинодраматургията в комшийския жанр – белетристиката., която по специфика е най-близо до екранния разказ. Киното, подобно на мастилото, прозиращо от обратната страна на листа, си личи във всеки мой роман. Това впрочем отбеляза не един литературен наблюдател, а в едно литературно издание от Сан Франсиско бе отбелязано: „Като четеш този роман („Сбогом, Шанхай”), имаш чувството, че гледаш филм от златните години на Холивуд”. Мерси за комплимента!
Убеден съм, че ако романът Ви „Петокнижие Исаково” бе сътворен от френскоезичен автор щеше непременно да получи „Гонкур” Тази творба е един шедьовър в жанра. Считате ли я за най-силната си творба?
– За „Гонкур” не съм сигурен, но благодаря и на Вас за комплимента. За „Петокнижието” го получих и от мнозина литературни критици по света, и най-изобилно от Съединените Щати. Ще премълча оценките, но парадоксално най-разпространен, с най-големи тиражи, е не романа „Петокнижие Исааково”, а „Далеч от Толедо, който получи серия награди, включително от парижката Сорбона .и стана повод за две международни литературни събития – едното в Пловдив, второто в Париж, под егидата на испанското посолство и Юнеско. „Далеч от Толедо” (в някои чужди издания „Аврам Къркача”) се радва и на най.-широко разпространение, вероятно поради това, че испанският й издател държи ексклузивните права за цяла испаноезична Америка – от Мексико до Аржентина и Перу – цял субконтинент!
„Сбогом, Шанхай”, както изглежда, е най-универсален, защото разказва за един почти непознат отрязък от Втората световна война – еврейското гето в Хонкю, дистрикт Шанхай.. Що се отнася до моята самопреценка кой роман считам за най-сполучлив, ще цитирам названието на една американска антивоенна пиеса: „Всички са мои деца”. Нека критиката и читателите избират – Chacun a son gout!
В романите си разказвате историите задължително на евреи. Ще Ви попитат: е, а защо тогава те да са част от българската литература? Само защото авторът им е роден в пределите на България и е живял в нея?
– А защо мислите, че е „задължително”, а не свободен тематичен избор? Този романен триптих просто има за основна тема съдбата на евреите в Европа.през ХХ век. Друг български автор би могъл да напише за съдбата на индианците при Конкистата, за арменците при Геноцида или, да речем, в защита на танцуващите мечки. И всички тези литературни произведения, каквато и да е тематична им насоченост, ще са част от националната ни книжовност. Един американец например написа „Марсиански хроники”, един поляк „Соларис”, а двама ленинградчани „Трудно е да си бог” .И все пак авторите на трите шедьовъра на космическата фантастика не са марсианци, а граждани на своите земни държави и творбите им – част от националната литература на тези държави. Интересно към коя национална литература бихте причислили „Алиса в страната на чудесата”?
По времето на социализма имаше цензура. Това е безспорно. А не Ви ли се струва, че днес в литературата ни има много по-всеобхватна, даже бих казал, тотална цензура?
– От въпроса Ви прозира желаният отговор, но няма да го получите. Не виждам особена разлика между тогава и сега. Или ако има разлики, те няма да са в полза на онова „тогава”, във времена на неоспорвано право на литературни и медийни партийни инквизитори, които дори по телефона упражняваха безумен, неприкрит и твърде често неграмотен контрол върху явленията в изкуството и литературата. И все пак трябва да се предпазим от еднозначни оценки – казах вече, че реалният социализъм е преживял различни етапи и промени, а животът винаги е по-сложен от схемите, които опитваме да му наложим.. Нещастието е, че вместо обещаната свобода на творчеството нито тогава е имало, нито сега има официална цензурна институция. Няма и отговорен за решенията си цензор, а подборът или забраните са резултат от безличното и безотговорно съобразяване с изразените или предполагаеми желания на началството, с „линията” на съответната медия и контролиращите я.политически и финансови наши или чуждестранни собственици.. А понякога цензурните рецидиви не са налагани, а са от страх за хляба или пък лична инициатива, внушаване на собствени критерии и политически възгледи.
Някога, при социализма, забраняваха текстове или цели произведения, защото така било наредено „отгоре”. Кои персонално бяха тези безлични цензори „отгоре” не се знаеше., за да им поискаш разяснение, защото можеше да се касае и за недоразумение или неразбиране, да протестираш или поспориш. Затова Христо Ганев веднъж публично предложи да подпишем колективно искане до правителството да бъде възстановена официалната институция „Цензура”, с определени по закон цензори, както е било в буржоазна България..Някои се учудиха от предложението на този храбър и принципен човек, но който тогава искаше да разбере, добре го разбра. Защото неговият филм „Животът си тече тихо” беше забранен „отгоре”, както и моите „Звезди”. Кой точно ги е забранил и кой носеше лична отговорност за подобно глупашко решение така и не се разбра. Защото дори и Тодор Живков понякога – искрено или на ужким – се учудваше, макар и със закъснение, за подобни безлични решения. Така например той се „учуди” със закъснение, че същият този бивш партизанин Христов Ганев и живият класик Валери Петров, тези „наши момчета”, са не само изключени от партията, но и уволнени от Киноцентъра. Така че и по-рано климатичните катастрофи не само не са били по-меки, а дори значително по-екстремни – с поледици и помитащи лавини.. И на онова сложно време – тъкмо в името на социалистическия идеал – трябва да се гледа с честни очи. Или както казваше Иля Еренбург „не украсявайте бичовете с теменужки”!
Как функционираше СБП по време на социализма, според Вас? И защо никой от дългогодишните членове на СБП не се опита да анализира работата, успехите и неуспехите на Съюза по времето на социализма?
– Не зная – казах вече, че не съм бил член на Съюза.
Очернени, оклеветени са почти всички писатели от периода на социализма. Това какво е ? Аз съм убеден, че това бе част от „психоисторическата война” срещу България, а Вие как преценявате този печален факт?
– Не съм сигурен в това твърдение, намирам го за доста крайно. Най-хубавите книги от онова време се четат, а и немалко от най-доброто се преиздава и сега, най-успешните филми вървят по телевизионните канали, най-хубавите песни продължават да се пеят – а текстовете им навремето са писани от писатели, нали? Разбира се, има и доста изключения, продиктувани или от днешните пазарни критерии, или от политически и конюнктурни нагласи, а нерядко и от променения вкус на новите поколения. И тогава, както и сега, както при всички времена и епохи, „вечните” произведения на изкуството не се търкалят на път и под път. И в по-добри светове от нашия има дори велики романи, които вече почти не се четат, и велика музика, която се слуша все по-рядко, и не толкова „забранени”, колкото забравени автори. Лошо е когато това ни се случва още приживе! .И в толерантна Франция, която не е променила радикално системата си както това се случи при нас, в обществените библиотеки има книги, които отдавна никой не потърсва и автори, за които младите не са и чували. Докато дълбинната национална култура, националният дух, са константи, които лесно не се променят в резултат от спечелени или загубени парламентарни избори..
Не съм срещал друга изпълнена с толкова хумор и смях мемоарна книга, като вашите Драскулки от неолита – „Преди края на света”. Преживяното като повод да се посмеем?
– Не дръзвам да коригирам дядо Карл от Трир, обявен за човека на Хилядолетието, който твърди, че трагичното в Историята се повтаря, но като комедия. Така може да е най-често, но си мисля, че понякога повторението никак не е смешно, а още по-трагично. Дори заради това, че човечеството не умъдрява и май не е в състояние да си вземе поука от миналото си, като изживява всяко повторение на спектакъла като премиера.
Що се отнася до „Драскулките” и „Петокнижието”, усмивката е просто за кураж и често пъти е прикритие на тъгата.или по скоро на изконната еврейска меланхолия. И оня цигулар на Марк Шагал, който свири на покрива, според мен го прави не от радост, а от меланхолия. Затова евреите от гетата навремето спонтанно са формирали този духовен щит от песни, танци и весели „хохми”, вграден в техния живот и битови ритуали, с който те тъжно са се надсмивали над другите, но преди всичко над самите себе си. Не само тъгата, но и смехът е самопознание и самоосъзнаване. – дори напук на еврейския ревнив и отмъстителен Бог, който е загубил вяра в себе си, защото е напълно лишен от чувство за хумор. Как да не загубиш самоуважение, ако престанеш да се смееш над собствените си гафове и недомислия? Затова някъде в писанията си нарекох загубилия вяра в себе си Йехова „Главен атеист на всемира”. Във всеки случай пред Него, ако Го има, предпочитам великия тъжно-смешен Чаплин. Мисля, че той е най-близък по дух до това еврейско отношение към живота, въпреки, че Чарлс Спенсер Чаплин не се е родил евреин, което си е негов късмет.
Вашата версия за съдбата на Гешев след 44-та? Един разкавач на устната ни история, Петър Япов, твърди, че Гешев е заминал за Америка…
– Нямам версия. Писах, че за последно го видях в ранното утро на Девети на гаровия площад в Пловдив, да си проправя път с колата през люшнатата под червените знамена тълпа. По-късно дочух, че е бил застигнат и убит в близкото село Куклен, според други същото се е случило на турската граница. Бог с ним, за да не употребя по-автентичния, но вулгарен руски израз! Във всеки случай, щом са подушени следите дори на дълбоко укрилия се в Южна Америка сатанински доктор Йозеф Менгеле, а хората на Мосад са успели да издирят и измъкнат потъналия в неизвестност Адолф Айхман, за да бъде съден и обесен в Израел, странно е нищо повече да не се чуе за специалиста по разкриване на комунистически конспирации Никола Гешев. А може би и никой да не е потърсил тази дребна цаца в сравнение с укрилите се хиляди нацистките акули!
Тема за литературоведите би следвало да бъде ролята на вица в романа Ви „Петокнижие Исааково”. Това е успешен и твърде любопитен, успешен, експеримент. Вицът, струва ми се, би могъл да се дефинира като съвършен, къс, разказ. Откъде се породи тази Ваша любов към вица?
– С хумора, вплетен в повествованието за трагичната съдба на Исаак Блуменфелд и на „мястечкото” Колодец, за мое суетно удовлетворение са се занимали литературни критици и наблюдатели в специализирани списания и обзорни литературни медии от Европа до Щатите. Затова нека избегнем самооценките! Ще повторя само, че хуморът и особено самоосмиването е типична защита на слабия и унизения, а и морален катарзис – личен и публичен. Еврейската мъдра смешка, „хохмата”, е и колективен лек срещу смазващата тъга, тя вдъхва самочувствие на едно унизено малцинство, обкръжено от нерядко враждебен свят. А самоиронията – изпреварващ удар, когато си готов да се надсмееш над себе си преди това да е сторил украинският антисемит! Еврейският виц е добронамерен, дори когато е остър и сатиричен, той не е насочен толкова към чуждите, колкото към своите. Нали помните Гогол: ”На кого се смеете, господа? На себе си се смеете!”.
Нека Ви разкажа една типична еврейска „хохма”, като пример за онова преливане на хумора в жизнена мъдрост, която не е за пренебрегване и в днешна България:
„Известно е, че на съботния ден, шабат, на евреина не е разрешено да докосва пари, като нещо нечисто и дяволско. Та в някакво еврейско „мястечко”, в очакване на свещения шабат, равинът Бен Цви пийвал чай с седемте посветени – мъдрите и справедливи старци, с които управлявал градчето. По една време в стаята панически се втурнал дребният търговец Аарон и задъхано рекъл:
– Ай-ай, какъв ужас, раби! Когато затворих дюкянчето и хукнах да вложа парите от оборота в банката, тя вече беше затворила. И сега в мен останаха 300 рубли! Какво да ги правя, раби, като знам, че да държиш пари в шабатния ден е смъртен грях? И вас питам, мъдри старци! Ай-ай, какъв ужас, дайте съвет!
Засмял се равинът, бръкнал в джобчето на жилетката и извадил ключе. Отключил синагогалната каса и рекъл:
– Няма вход без изход, брате. Ето, остави парите в касата и ела в понеделник да си ги прибереш. Правилно ли предлагам, добри старци?
– От устата ти мъдрост говори! – единодушни били всички.
Успокоил се търговецът Аарон, оставил парите на съхранение в синагогалната каса, а рано в понеделник отново наминал при равина, докато той пиел сутрешния си чай със седемте мъдри старци.
– Добро утро! Дойдох за парите си, раби!
– Кои пари? – учудил се равинът.
– Онези 300 рубли, раби, които ти оставих на съхранение в навечерието на Шабат.
– Ти да си ми оставял пари? Не помня такова нещо.
– Но как така, ребе! Тези уважаеми старци са свидетели, че ти оставих 300 рубли!
– Така ли? Значи съвсем съм изкуфял. Добри старци, да ми е оставял Аарон някакви пари?
– Глупости говори! Той да ти е оставял пари? Не помним такова нещо!
– Лъже като циганин! Кога е имал 300 рубли на куп?!
– Или е сънувал нещо! – един през друг възкликнали мъдрите старци
Аарон, плувнал в пот,объркано се заоглеждал:
–Но как така, ребе… Всички бяхте тук, пиехте чай…
– Успокой се, синко, че сме пили – пили сме. Добри старци, хайде излезте да се поразходите малко, оставете ни да се разберем с Ааарон.
И когато старците излезли, равинът бръкнал в джобчето си, извадил ключето и отключил касата:
– Ето ти парите, синко. И бягай да отвориш дюкяна!
– Ами…ами за какво беше цялата тази комедия? – попитал Аарон
– Исках, синко, и ти да видиш с какви хора управлявам градчето!
*
Впрочем и аз, като правоверен евреин, се отклоних от магистралата на разговора, за да дам пример за еврейска смешка от онези отдавна отминали украински времена, които нямат нищо общо с нашето българско съвремие, нали?.
А що се отнася до оценките за романа „Петокнижие Исааково”, нека за тях се погрижат критиците, ако този застрашен биологичен вид не е напълно изчезнал от нашите простори.
Отказ от политиката ли ще препоръчате на писателите у нас днес? Макар че както казвате по друг повод чрез свой герой – ако ти не се интересуваш от политиката, тя ще се заинтересува от теб… Къде е златното сечение, ако изобщо има такова.
– Литературата и изкуствата отразяват представите ни за света – такъв, какъвто е или какъвто бихме искали да бъде. И това също е политика. А и какво друго може да е изкуството, освен нашите представи за нещата от живота? Но не съм сигурен във възможностите на изкуството да променя света и хората в него според представите си – натоварваме художника с непосилна задача. И дано той не повярва в мита за своето духовно всемогъщество! В един свой роман цитирах мъдрата китайска поговорка за тръстиките в езерото, които се полюшват и си мислят, че те правят вятъра.
Защо убиха литературната критика у нас? Защото не се полага такава „екстра” на колонизираните народи ли? Дали защото поредните Господари най-вярно оценяват литературните творби на подопечното си народонаселение?
– Кой я е убил? А не се ли касае в повечето случаи за самоубийство – един от горчивите плодове на апатията, на придобития синдром на автоцензурата, на навика ни да си имаме „Господари” не само на ефира, и те да решават и оценяват вместо нас кое е добро и кое не толкова? Пък и особено държим оценителите ни, особено ако са ни похвалили, да не са местни, а да живеят на запад от Калотина. Не страдаме ли все още от една изконна, нашенска болест – все някой друг да ни е виновен за сполетелите ни беди..Както казваше Радой Ралин, няма друг народ, който така да се гордее с робството си.. И с него да обясняваме всичките си беди. Така вината за изоставането ни във високите технологии предпочитаме да носим не ние, а вероятно османското владичество. Виновен за всичко е кога капитализмът, кога световният империализъм, кога климатичните аномалии, сега – онова обществено устройство отпреди четвърт век, доста неуко наречено „комунизъм”. А ако не се сещаме кого да обвиним, на денонощно дежурство са бившите ченгета от ДС .
Та питате защо сега нямаме истинска литературна критика. Знам ли? Питайте Сюлейман паша.
Анжел Вагенщайн! Сега накъде?
– Накъде ли? Веднъж през обозримото минало, при някакъв спор за младежта и културата, предложих на един от шефовете на Западногерманския първи ТВ канал ARD д-р Петер Пехел да организираме съвместно със „София-прес” една телевизионна анкета сред младежите из коридорите на два университета – Кьолнския и Софийския. Да попитаме младите в Кьолн какво знаят за немския литературен класик Томас Ман и какво са чели от него. Тук Пехел се засмя: „А в София ще питаме какво знаят за Иван Вазов ли?”. Не, казах. „Какво знаете за Томас Ман и какво сте чели от него”. Немският телевизионен шеф се замисли и не се реши на подобен „референдум”. Вероятно се досещаше, че Кьолн ще загуби.. Ако днес се направи подобно допитване на младежите из коридорите на Софийския университет, ще загубим ние, и не само при въпроса за Томас Ман, а твърде вероятно и за Иван Вазов .А една международна анкета неотдавна установи, че българските хлапета на 15-годишна възраст са най-неграмотните в Европейския съюз. Така че не ме питайте сега накъде. Във всеки случай не винаги натам, накъдето ни се иска!
Реката на живота тече и вчерашната й вода не е днешната. Трябва да свикнем с този природен закон, за да престанем да се тюхкаме и живеем със спомени. Защото никога националната ни мемоаристика не се е развивала така интензивно като днес. От османлийски кланета до лагера „Белене”, от почти безплатните ни почивки на море до обществения транспорт за 5 стотинки. От добрия „бай Тошо” до зловещите, всесилни и до днес ченгета от ДС. И тъмните векове са имали своите светли страници, и християнството помни не само светостта на Апостолите си, но и Инквизицията, и Вартоломеевите си нощи. Нека не ги тикаме непрекъснато в носа на хората! Известно ли ви е, че чумата, която покоси половината население на Европа, ознаменува краят на Средновековието и даде началният тласък на Ренесанса!
И при днешните ни сътресения Земята не е спряла да се върти. Не знам дали ще продължи да се върти по законите на Галилео Галилей или според прогнозите на Георги Димитров, но горе главата – животът продължава и „писаното от философи и поети ще се сбъдне”!

Разговора води Стоян Вълев.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post Вечер, посветена на поета Петър Андасаров
Next post 73 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ