Из „Дубльор за Ада”, 2019, „Български писател”
Пътят
Не всяка есен е метафора на раздяла,
не всяка пролет означава възход.
Дори свещ да запаля или леден да те целуна,
ще ми трябва поне глътка любов…
Каквото и да кажа, ти чуваш друг език:
на кожата ми – цъфнал кактус,
и шепота на слънчогледите,
и лятото, което се съблича.
Недей изрича думите банални –
родените един за друг говорят през съня.
Те нищичко един за друг не знаят,
но, солено-сладки, веригите от страст звънят.
Под мраморните стъпала на времето
все някога избива мътната вода.
Не чувам още тътена болезнен,
но никнат мравките на старостта.
По моста на ръцете ти вървя
и в пещера от аромати се загубвам.
Но в този сюрреалистичен свят
слънце и вода не трябват за духа ми влюбен.
Мечтата често е затвор на връх,
през който оковани борове надничат.
А пътят свършва изведнъж –
и цяла планина от минало е вече ничия…
Сцена от локва
В локвата кал заблестява
само едно ценно нещо –
слънчевото отражение на лицето ти.
Пипалата на раздялата го оплитат,
крясък на врани ме ослепява,
вървя в тресавището на съмнението
и не се обръщам – буря нашепва страх.
Това не е кал, а сън от бъдещето.
Гадателка не ми трябва,
за да счупя кристалната измама –
животът не е материя,
а духът все повече ни предава,
каменно небе се свлича,
думите треперят още по-голи,
а обратната страна на душата
никога няма да намери
своето истинско тяло,
без да дублира себе си
в последната дъждовна сълза
от измислицата любов.
Ego
Преди да изсъхне цветето,
целуни го с една твоя сълза.
Преди да накажеш себе си с омраза,
кажи някому две нежни думи.
Преди да погалиш детето си,
попитай ръката защо удря чуждото.
Преди да се барикадираш в самота,
чуй гласовете на щастливите хора.
Защото само несъществуващата музика
от форми, знаци, мисли и желания
ще те предпази от атавистичния порив
да бъдеш нещо повече от другите,
като смачкаш цветето
с калните си обувки.
Тя
Облечена само с воал настроение,
тя влиза при тебе и сяда на пода!
Очите ѝ сякаш са лунни пътеки –
далечни и диви, но никога подли.
Ръцете ѝ нищо не искат от здрача –
сгъстен и притихнал мечтател,
но твоите стъпки почти я разплакват.
Налей ѝ шампанско в целувката-чаша,
а после легни до онази метафора,
която ти сам сътвори от фрагменти.
Когато обгръщаш душата ѝ амфора,
преди всичко повярвай на себе си.
Плащаница
С каквото и да храниш тялото,
още толкова ще му трябва надежда.
Както реката без брегове,
извираща от всемира,
те учи да пееш.
С каквото и да тровиш душата си,
не забравяй паметта на водата,
в чиято синя магичност
изчезва омразата.
С каквото и да възпираш егото,
довери се на шепота,
с който вълните на Дунав
измиват всяко прегрешение.
С каквото и да мамиш любовта,
или пред нея да коленичиш,
само бистрата изворна тишина –
край върбите на родна земя –
е достойната плащаница…