Из „Дубльор за Ада”, 2019, „Български писател”

 

Пътят

 

Не всяка есен е метафора на раздяла,

не всяка пролет означава възход.

Дори свещ да запаля или леден да те целуна,

ще ми трябва поне глътка любов…

 

Каквото и да кажа, ти чуваш друг език:

на кожата ми – цъфнал кактус,

и шепота на слънчогледите,

и лятото, което се съблича.

 

Недей изрича думите банални –

родените един за друг говорят през съня.

Те нищичко един за друг не знаят,

но, солено-сладки, веригите от страст звънят.

 

Под мраморните стъпала на времето

все някога избива мътната вода.

Не чувам още тътена болезнен,

но никнат мравките на старостта.

 

По моста на ръцете ти вървя

и в пещера от аромати се загубвам.

Но в този сюрреалистичен свят

слънце и вода не трябват за духа ми влюбен.

 

Мечтата често е затвор на връх,

през който оковани борове надничат.

А пътят свършва изведнъж –

и цяла планина от минало е вече ничия…

 

 

 

 

 

 

Сцена от локва

 

В локвата кал заблестява

само едно ценно нещо –

слънчевото отражение на лицето ти.

Пипалата на раздялата го оплитат,

крясък на врани ме ослепява,

вървя в тресавището на съмнението

и не се обръщам – буря нашепва страх.

Това не е кал, а сън от бъдещето.

Гадателка не ми трябва,

за да счупя кристалната измама –

животът не е материя,

а духът все повече ни предава,

каменно небе се свлича,

думите треперят още по-голи,

а обратната страна на душата

никога няма да намери

своето истинско тяло,

без да дублира себе си

в последната дъждовна сълза

от измислицата любов.

 

 

Ego

 

Преди да изсъхне цветето,

целуни го с една твоя сълза.

Преди да накажеш себе си с омраза,

кажи някому две нежни думи.

Преди да погалиш детето си,

попитай ръката защо удря чуждото.

 

Преди да се барикадираш в самота,

чуй гласовете на щастливите хора.

Защото само несъществуващата музика

от форми, знаци, мисли и желания

ще те предпази от атавистичния порив

да бъдеш нещо повече от другите,

като смачкаш цветето

с калните си обувки.

 

Тя

 

Облечена само с воал настроение,

тя влиза при тебе и сяда на пода!

Очите ѝ сякаш са лунни пътеки –

далечни и диви, но никога подли.

Ръцете ѝ нищо не искат от здрача –

сгъстен и притихнал мечтател,

но твоите стъпки почти я разплакват.

Налей ѝ шампанско в целувката-чаша,

а после легни до онази метафора,

която ти сам сътвори от фрагменти.

Когато обгръщаш душата ѝ амфора,

преди всичко повярвай на себе си.

 

 

Плащаница

 

С каквото и да храниш тялото,

още толкова ще му трябва надежда.

Както реката без брегове,

извираща от всемира,

те учи да пееш.

 

С каквото и да тровиш душата си,

не забравяй паметта на водата,

в чиято синя магичност

изчезва омразата.

 

С каквото и да възпираш егото,

довери се на шепота,

с който вълните на Дунав

измиват всяко прегрешение.

 

С каквото и да мамиш любовта,

или пред нея да коленичиш,

само бистрата изворна тишина –

край върбите на родна земя –

е достойната плащаница…