АНЕЛИЯ ЯНКОВСКА – СЕНГАЛЕВИЧ
стихотворения
ГРАНИЦА
Между небето и водата спирам –
сама трескá от дух, душа и плът.
Изтласква ме вълна подир вълната
в предначертан от ветровете път.
Морето е прозрачно като изповед.
Жълтее с дъно набраздено
и приютява слънчевата мрежа,
а в нея − сянката ми уловена…
Докато плувам в разтопено злато,
в искрящо-синьо,
в сребърна глазура,
тежи по миглите солта, но виждам:
перце от чайка като мен се щура.
Духът ми тържествува, а душата
по навик пак във себе си се вглежда.
Убежище е мокрото ми тяло
с отложената за брега надежда.
Не сме на място с туй перце в морето.
Безбрежието хоризонтът спира.
Това ми казва тази раковина,
която до ухото си допирам.
МОЛИТВА
Зад ъгъла, на малко столче, седи и проси –
тъй спретната и достолепна я мернах косо.
Крепи с ръка плаката си от пет икони.
Пустеят в обедния зной: площад, балкони,
градът за малко онемял без хорска врява…
Бе тъкмо време да деля зърно от плява.
Поспрях наблизо и видях, че тя не трепва,
Но нещо се пропука в мен, та чак се сепнах.
Съзрях лицето ѝ – сияйно, в молитва спряло.
Небето в празните очи бе огледално.
„За милосърдие е час!“ – си рекох бледна.
Тя, сляпата, се молеше за нас, за да прогледнем
НОЩЕН ПЕЙЗАЖ
Припламва алено небето настигнато от своя залез
преди да изтече напълно в пролуката от светлина.
Отново шапка-невидимка ще си нахлупи планината.
Градът под нея ще мъждука в очакване на утринта.
Той каменната си утроба в неясни сенки ще разпръсне.
Ще се смали поне привидно загледан в слепите стъкла.
Стаен, асфалтово безличен,
нощта на дребно ще отмерва.
По него ще полепва юли с потаен мирис на липа.
И време е да спи човекът в удобната си плът загърнат
или до късно да се взира в разголената си душа.
Дали насън, дали наяве към своя ден да се обърне.
Да се намира, да се губи очи в очи със съвестта.
Градът въздишката му дебне.
Притулва погледа му светъл.
На рамото си го люлее нощта с несбъднат звездопад.
Навярно до полуда влюбен ще търси себе си човекът.
Ще го спаси една светулка или отронена сълза.
ДАР ЗА СТОПАНИНА
Дългокоса и неразпъпила под дланта на южняка зелен,
все сънувах денем и нощем онзи, който ще бъде до мен,
във чиито очи ще се вглеждам и ще пее в душата ми кос.
Появи се. Сноп клонки оряза. Ще намине по сенокос.
Връхлетя ме дъждът, пекна слънце, зашумена изправих снага.
Цветове и пчели, малко зрънце, летни тайни… Но кой разгада
Как за него към пътя се взирах и потрепвах при всеки нов звук?
Иде той! До сърцето ми спира. Оплеви. Пак за кратко е тук.
Есента ми го връща накрая – всеки грозд нежно в коша реди.
Моят дар е приел. Вече зная: бях лоза, вместо вино преди!
С част от мене сега си отива. Съпровождам го като берекет.
Нека виното ми отпива на тежка сватба, на кръщене…
Нека има за лек, за разтуха! Да си спомня все празнични дни!
Да почерпи, северняк щом задуха, и на помена да не скърби.
МОНОЛОГ НА ЕДНА ЕВА
Позна ли ме? Изваяна съм просто:
парченце кост, облечено във плът.
Поток слова: стаени, нежни, остри –
утеха и горчилка за из път.
Тръстикова, сумрачна и крайбрежна –
бял гребен за насрещни ветрове…
Молитвена искрица за надежда.
Сълза, която с времето расте.
Проклятие или благословия?
До тебе съм – за зло или добро.
Позна ли ме? В усмивката се крия
и в болката на твоето ребро.
ТАЙНА
На В.А.
За лунните цветя ми каза…
Да бродя нощем колко мразя!
Завеса дръпнало небето,
затворено за всеки, бдеше!
Болезнено у мен гърмеше
море от бездна невидима.
За лунните цветя ми каза…
Черупките на миди газя.
Наметнала червено було,
надвеси се луна сияйна,
а после – медна и потайна
в обкова от сребро застина.
За лунните цветя ми каза…
Едва ли късче спомен пазя.
Седефеното ръбче само
на лунната пътека вдясно
прелива огледално ясно –
току със теб да се размина.
За лунните цветя ми каза…
И никому не ги показах.
СЪНОВИДЕНИЕ
Навярно тръгнало от рая
в съня ми бял дърво сияе.
Трепти с цвета на бяло злато
с въздишката на всеки вятър.
И аз съм тук, съвсем наблизо –
прозрачна, безтелесна мисъл.
Превръщам се полека в притча
с полуусмивка от горчилки.
Адам тук няма нищо общо
и Ева ми е непозната.
Каква ти ябълка! Дървото
смирено пуснало е корен
И като символ на молитва
нагоре се стреми, нагоре…
А аз към себе си се връщам.
Обличам дрехите от кожа.
Събирам трескаво делата.
Затяга примката змията.
Надолу тегли ме, надолу,
където се върти земята…
Каква ирония! В безкрая
дървото се завръща в рая.
СЪТВОРЕНИЕ
Беше приказно. Беше зелено.
Май дъхтеше на чернозем.
И покълваше в мен устремено
и тържествено новият ден.
Всяка болка и грижа премахна.
Сила пролетна ме осени.
Сякаш някаква тайна отгатнах –
станах просто гнездо от лъчи.
Бях унесена. Бях упоена.
Бях пазителка на красота.
И скривалище бях, от което
ще започне отново света.
ЖИВА ВОДА
Водата на река Йордан, която
с Богоявлението още диша,
отново и отново е свидетел −
обръща се назад веднъж годишно.
Предава ни благодатта, водата,
завинаги в единствено кръщение
и, осенена от Светия Дух,
ни брани и в беди и в нападения.
Водата, от молитви напоена,
в рода ни древен векове живее.
И няма да се свърши, щом я търсим.
Водата жива с жаждата по нея!
АЛПИНИСТ
В памет на Асен Татарчев
В очите му трепти зора, докоснала планинско било.
Уж тук и с нас е, но долавям, че нещо друго му е мило,
което властно го зове и го превръща във загадка –
така не му е по сърце пътеката, досадно гладка…
Той дребните ни страхове посреща с тъничка насмешка,
ала изпаднеш ли в беда, ще ти помогне по човешки.
Над пропасти и върхове би те пренесъл с орлов мах.
Един откъснат еделвайс е непростимият му грях.
И знам, че както е на път, е писано да се помине –
притиснат до планинска гръд и стоплен от една лавина.
