ЗИМНИ ЩУРЦИ

Цветана с мъка отвори тежката врата, чадърът в едната ръка и чантата в другата я спираха, после вратата се върна и я блъсна, тя залитна. Изведнъж затвореният чадър се отвори и закачи очилата Ј, които хвръкнаха чак до бара. Тя затвори чадъра, пристъпи и се наведе за тях –  трудно, въпреки че беше отслабнала доста, коленете все така не я слушаха. Докато се изправяше, си помисли колко ли смешна изглежда, после си каза, че няма кой да Ј се присмее, всички са по-зле от нея… В този момент видя, че е сама.

– Добър ден – каза Анчето зад бара. – Заповядайте.

Не ме помни, помисли си Цветана, сигурно много съм се променила, макар че на тая възраст закъде да се променя човек, на шейсет и седем нищо не се променя, само силата отслабва и дава път на отчаянието, а нейната сила си беше с нея, затова замина, затова се махна, защото усети, че се разпада, че изчезва, че се превръща в нещо, което не е. Петте месеца, които прекара при сестра си, посвети основно на това да мисли. Мислеше какъв е бил животът Ј, какъв е сега и какъв иска да е.

Малкото кафене беше празно. Всяка неделя сутрин идваха да пият кафе и седяха до някое време след обяд. Анчето не ги гонеше, не им правеше забележка, че понякога си носят я шишенце домашна ракия, я кекс или баница – черпеха и нея, а тя се забавляваше със старческите им трепети. Беше преди две-три години, срещнаха се на тържество в пенсионерския клуб, някои от тях се познаваха от преди, но подновиха връзките и започнаха да идват на кафе тук. Бяха интелигентни хора, останали сами – кой разведен, кой овдовял. Споделяха си грижи и спомени, разказваха за децата си. Никола се открояваше не само заради ръста си, имаше някакъв магнетизъм у него – дали защото пееше красиво и сърцато, дали заради китарата, дали заради мекия поглед и незабележимия тик на дясното око. Цветана го знаеше от едно време, сестра Ј беше приятелка с жена му, кимваха си при среща на улицата и толкова. Едва тук го видя какъвто е. Първия път, когато решиха да си направят забава, той дойде с китарата. Как само пееше, господи! От оная вечер Цветана запомни песента за полските щурчета. Другите не я знаеха, така че не припяваха, само танцуваха, а тя седеше и го гледаше омагьосана, той също я гледаше и примигваше с дясното си око. После засвири стари шлагери, останалите подпяваха, по-скоро се надвикваха, бяха пийнали и се кикотеха за разни си техни работи.

Никола беше душата на компанията. Всички го чакаха, всички питаха за него. Цветана беше весела жена, от опита си с мъжете знаеше, че те харесват активните и провокативните, а и на тази възраст превземките и преструвките – ах, аз не съм такава! – са само загуба на време. Мислеше си, че и тя е душата на компанията, всички я харесваха и я ухажваха, един Божо дори направо Ј предложи да се оженят, имал всичко, нямало да Ј липсва нищо, а и вилата на село е съвсем готова за живеене, така че където тя поиска – там. Цветана само се усмихна. Беше сигурна, че е въпрос на време да се съберат с Никола. Не си го представяше в детайли, но го виждаше как я изпраща, как разговарят по пътя, после той я пита ще му направи ли един чай, защото е съвсем замръзнал, тя – кога?, а той – сега! и се качват в уютния Ј апартамент, където последното, което правят, е чай…

Но седмиците минаваха, това с чая си оставаше само в нейната глава, срещите в кафенето бяха говорилня, в която се повтаряха едни и същи неща. И тогава Катерина получи инсулт. Това стресна малката общност, дъщеря Ј пристигна на другия ден и ги завари около леглото в болницата. Цветана беше донесла кекс, разкошния пухкав кекс, който само тя умееше да прави и който всички обожаваха. Навън валеше мокър сняг и в кафенето дойдоха двама-трима, някой каза, че в това време сигурно никой друг няма да дойде, а друг каза, че може да си имат работа хората, ето Никола е отишъл с дъщерята на Катерина да намерят майстор, който да махне праговете, за да може инвалидната количка да се движи безпрепятствено из цялата къща. Чашата с кафе застина в ръката на Цветана.

Връщаше се назад в месеците, откакто сърцето Ј закопня за него и виждаше неща, които не беше видяла. Не беше извън играта, непрекъснато някой звънеше, търсеха я, също и Никола, но не беше това. Дори когато бяха само двамата, Цветана усещаше, че не е този интересът, който искаше да предизвика. А сега това с Катерина направо я сряза. Опитваше се да открие знаци, че между тях се е случило нещо, понякога ги намираше, друг път – не. Никола беше еднакво близък и еднакво отдалечен от всички. Един следобед тя го помоли да я изпрати и директно го покани у тях, а той директно Ј отказа и това я разби. Така реши да иде при сестра си. Искаше да се отдалечи, за да осмисли и разбере всичко, това, разбира се, беше лъжа, но тя се вкопчи в нея и не допускаше другото. А другото беше, че ще се опита да провокира интереса му, като изчезне, нека Никола усети колко му липсва, нека той също закопнее за нея. При сестра си усилено се грижеше за здравето и външния си вид – разходки, движение, домашна козметика, изтъня и се поизправи, боядиса се в един тон по-светло.

И ето я сега, свежа и нова в кафенето, където освен барманката и нея, нямаше жива душа – в часа, в който обикновено пиеха вторите си кафета или каквото там. Представяше си как влиза, как в началото не я забелязват, защото е толкова прекрасно променена, после някой я познава, всички скачат да я посрещнат, целуват я и я прегръщат, казват колко им е липсвала, а Никола остава последен, когато другите я пускат, я взима в обятията си и я притиска силно, сърцето Ј ще изхвръкне, усеща, че и неговото бие в същия ритъм, после тихо прошепва в ухото Ј – няма да те пускам повече никъде.

Анчето донесе билков чай с два резена лимон. Цветана го изпи, после стана, чадърът в едната ръка, чантата в другата… Гледаше си в краката и стъпваше внимателно, затова едва в последния момент видя огледалото, което се изпречи срещу нея. От него я гледаше руса бабичка с размазан грим под очилата и още по-размазано оранжево червило. Цветана я изгледа равнодушно и излезе на улицата.