Проф. дфн Валери СТЕФАНОВ
За книгата на Ангел Симеонов „Цветя от моята душа”, София, 2021, УИ „Св. Климент Охридски”
ГЛАСЪТ НА ДУШАТА
Реките на детството не си приличат с реките на залеза.
Но са същите.
Не е трудно да се разбере, че ние сме тези, които носят боите, с които оцветяваме различните сезони на живота си – искрящо зелено, слънчево жълто, задушаващо сиво, мрак…
В едно технологично, динамично и прагматично време интимните разговори с белия лист изглеждат повече или по-малко анахронични. Писането на поезия е ранно вдъхновение, което с годините и грижите се смалява и сякаш неизбежно пресъхва.
Така е, защото човекът е склонен да занемарява емоциите си, да загърбва метафоричния потенциал на езика. Той бърза да остарее, за да почне да жали по младостта.
Така и не успява да разбере, че отвъд ситуативните цветове на младостта, зрелостта и старостта има универсални състояния на творящия и непреклонен в усърдието си човешки дух.
Книгата на Ангел Симеонов е създадена от съхраненото доверие в експресивната мощ на езика, от едно по чудо оцеляло сантиментално светоусещане. Неговите стихове диалогизират с близки и далечни хора, с природата и всемира. Те споделят надежди и тревоги, рисуват различни душевни пейзажи.
Множество носталгични съзерцания през неочаквани процепи в делника.
Усети за недоустроеното според мярата на красотата и етиката общностно битие.
Вероятно тъкмо тази натежала от емоции диалогичност прави стиховете „цветя” за другите. Тя ги превръща в песни – съкровени думи, способни да въздействат върху богатия спектър на сетивността.
За да претвориш в музика тези текстове, да ги интерпретираш в конвенциите на музикалния език, трябва внимателно да ги прочетеш. Точно това са направили повечето от хората, които са пресътворили част от стиховете в песни – композитори, аранжьори, изпълнители. Творби, които не само се четат, но и се пеят – търсят отзив както в сферата на интимното споделяне, така и сред широката публичност.
В стихотворенията на Ангел Симеонов има много инвенции, но и реминисценции – препратки към образния, стилов и проблемен фонд на националната литературна традиция. Тази нейна своеобразна „цитатност” я превръща в посредник. Тя свързва различни етапи от развитието на българското поетическо слово, за да ги преосмисли и поднесе като „цветя” на информационно претоварения днешен читател. През вечните теми за любовта, тъгата, раздялата…, той е призован да преоткрие изоставени, периферни кътчета от самия себе си. Да „надникне” в собствената си изнемощяла от тревоги и мними изкушения емоционалност.
„Цветя от моята душа” е концептуално замислена и изпълнена книга. Тя е композирана и графически оформена като своеобразна среща на различни изкуства – на поетическото слово с живописта. Нейният образен свят се допълва от многобройни живописни изображения – картини на едни от най-талантливите български художници. Чрез тях са потърсени и открити визуални аналози на сюжетите и настроенията в поетическите текстове. Картините, които са част от колекцията на автора, съща са знаци на душата, доколкото една колекция е концептуална цялост – най-често несъзнаван дълбинен психологически портрет на самия колекционер.
Така още веднъж се потвърждават и обогатяват търсените внушения – „цветя” са стихотворенията, „цветя” са песните, направени по тях, пластично образни „цветя” са картините, привлечени като диалогични партньори.
„Животът бавно отминава, / отплава – лодка от брега” е казано в стихотворението „Живот”. Но има жестове, които задържат лодката-живот, позволяват да й се насладим, да я осмислим.
Една книга, потопена в реката на равносметките, носталгиите, житейските поуки, бащинските завети…
Книга, родена от творческото усърдие на човек, описал неизбежното сиво небе, но съумял да види и неговата усмивка.
Из книгата „Цветя от моята душа“ (Стихове и песни)
Ангел Симеонов
ЦВЕТЯ ОТ МОЯТА ДУША
По вятъра изпратих ти писмо,
откъснат лист от моята душа.
Получи ли го ти, не знам,
или потъна в мислите ти, там,
където чувства, спомени ведно
гаснат в мрачна самота?
По облака изпратих ти сълза,
отронена от моята душа –
дъждовно огнено небе,
от бури, мълнии разбито,
небе с угаснали звезди
и с черни облаци покрито…
По залеза изпратих ти луна
с разпуснати в тъма коси.
Тя с бледолунна светлина
изгря във твоите очи.
Припев:
По изгрева изпратих ти цветя –
букет от слънчеви лъчи,
цветя от моята душа,
в която слънцето си ти!
ДУШАТА МИ
Душата ми е пламък,
а тялото от восък се топи…
Но аз съм свещ от камък,
свещ, която не гори,
лъч – стрела в опънат лък,
пронизал мрачни бъднини.
Душата ми е скитница в пустиня,
изгубена сред пясъчно море.
Тя скитала е дълго през годините,
обрулена от бурни ветрове.
Припев:
А аз съм само миг от времето
и песъчинка от пустинята.
Обречен съм да нося бремето –
душа на самота робиня.
Душата ми е пламък
и тялото от восък се топи…
Сърцето твърдо – камък,
изстинал в горест и тъги…
СКИТНИКЪТ
Скитник беден цял живот се скитал.
Бил млад, но бързо остарял.
Той никога завист не изпитал.
Любов какво е – също не разбрал.
Самотен седнал той във парка,
във късна есен с паднали листа,
и в старата му шапка на земята
една монета светела едва.
Припев:
Скитникът до днес е още в парка –
без обич, ласка, топлина…
С протегната ръка той още чака
да спре при него любовта.
А по алеята, прегърнати, вървели
във този ден момиче и момче.
Подминали го те, а той останал
със молещи, протегнати ръце.
Тогава скитникът злочест заплакал –
за първи път в живота си разбрал,
че не монети, а любов е чакал,
не я дочакал, тъй и остарял…
ЧАША ПАСТИС
Танцуваше среднощен бриз
със закъснялата луна.
Пианото с последен бис
притихна в синя тишина.
И колко мисли и мечти
потънаха във тази чаша!
С леда стопиха се в пастис
и в спомените избеляха…
А времето – дамоклев меч
разсече моето сега –
на минало, в забрава веч
и бъдеще, обречено в тъга.
Припев:
Останах с чашата пастис.
Останах с бледата луна.
Останах сам, отронен лист,
попарен в есенна слана.
Останах сам със чашата пастис…
ЗАКОТВЕНИ МЕЧТИ
Пред празните чаши, до дъно изпити,
сред пушек и облаци дим,
на дървени маси, във тъмното скрити,
пият моряците джин.
Припев:
През океани и бурни морета
всеки от тях е преплувал
и под звездите на чужди небета
е плакал, мечтал и будувал.
Сега са си вкъщи, в мрачната кръчма,
бленувана в нощи несретни,
а пред очите им – корабни мачти
потъват във спомени сетни…
Часовете минават, но никой не става,
животът им сякаш закотвен е тук.
Те пеят и песента им остава
тихо да гасне без стон и без звук.
Припев:
През океани и бурни морета
всеки от тях е преплувал
и под звездите на чужди небета
е плакал, мечтал и будувал.
ДЕТСКИ СПОМЕНИ
Безпътен, вятърът подгони
вълни разбудени в морето.
А над безбрежните простори
изгревът очи отвори
и взор отправи надалеко.
И литна утро златно, бяло,
на чайките с крилете леки.
Мъгла повдигна наметало
над бряг скалист и пуст навеки.
И бяла лодка в тишината
детски спомени пробуди
с морен трепет на веслата,
притихнал в шепот изумруден.
Припев:
И като в сън, две стъпки боси
оставят в пясъка следи,
във спомените ми вървят сами
назад в години златокоси
през детството и моите мечти…
КАКВО НЕ БИХ ТИ ДАЛ?
Какво не бих ти дал за да останеш? –
Дори очите, със които те видях;
дори сърцето, със което те обикнах;
дори живота, който разпилях!
Какво не бих ти дал да ме докоснеш
със поглед в здрача теменужен
и с тихи стъпки тихо да приседнеш
под пламналия залез с вятър южен?
Какво не бих ти дал да не забравиш
онези плахо гаснещи звезди
и с тях в душата огън да запалиш –
да хвърля искри, вечно да гори?
Припев:
Да изгори душите ни, и двете,
и цвете да поникне в пепелта.
Красива роза то да стане сетне –
цветето на любовта!
ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!
Божествен взор небето озари,
прогледна с пролетни лъчи.
Запяха птици – ангели добри.
Възкръсналият Син се възвиси –
с Отца и със Светия дух един.
Да бъде светлина – Амин!
Венецът трънен засия,
разцъфна във безброй цветя
с усмивката на пролетта –
мечти в очите на деца –
Божествен дар от Бог един,
да бъде вечно в нас – Амин!
Припев:
А истината – тя е свята.
Тя грее вечно над Земята
и в очите на децата,
и в душите, и в сърцата,
за да бъде Бог един –
и Отец, и Дух, и Син – Амин!
Истината е искрата –
тя от Кръста свети в мрака
и разпалва светлината
във душите и сърцата!
24-и МАЙ
Две сенки – черно-бели, вечни,
нарисувани във детската душа,
дошли по пътища далечни
със буквите, от „А“ до „Я“.
Апостолите Кирил и Методий
пребродили славянските земи,
но тук посяли семената
на вярата и светлината
и станали за нас свети.
И по пътища трънливи
в сърцата си със тях вървим,
и славим святото им име –
народ сме с дух непобедим…
На паметника им – цветя,
във града хилядолетен,
и сред люлякова тишина
деца с усмихнати лица
огряват празник многоцветен…
СОФИЯ, МОЯ СЪДБА!
Притихнали стъпки, залез огрява
на Витоша бели скали
и слънце зад Люлин лъчи приютява,
на север Балканът мълчи.
Той помни копита на конници бодри,
и стъпки на горди бойци,
и кървави битки, руини вековни,
градени с милиони съдби.
Притихнали стъпки, оттука понесли,
Христовата вяра навред,
понесли искрата по пътища тесни
в градове и паланки безчет.
Притихнали стъпки вървят по „Раковски“,
по „Ботев“ – последен трамвай.
На „Витошка“ спускат коси златокоси
влюбени лампи безкрай…
Припев:
София моя, моя съдба,
и Вяра, Надежда, Любов,
във бялата утрин грееш сега
младостта си във изгрева нов.
ОБИЧАМ ТЕ!
Часовникът ми спря –
дали да го навия,
или да оставя времето да спре,
та спомена за тебе да изтрие
и мъката от моето сърце?
Остана лист, откъснат от тетрадка,
откакто още бе дете –
писмо по детски писано, накратко,
със избелели думи само две…
Сега жена си, плитките ги няма
и вече си с разпуснати коси,
и думите, написани преди години,
сега едва ли помниш ти.
„Обичам те!“ написа ми –
не отговорих, но видях в очите ти сълзи…
Сега е късно вече, а писмото пак отворих
и душата още ме боли…
Припев:
И днес застанал бих пред всички хора
с протегнати към теб ръце,
и бих повтарял дълго без умора:
„Обичам те, обичам те, дете!“
