АНАСТАС ГЕЛЕВ

Родил съм се почти в средата на на миналия век. Заради зимна буря, това е станало в Родопите, град Мадан. Съдба! Може би това е причината да обожавам тази планина. Бил съм на няколко месеца, когато ме пренасят обратно в София. Там, в продължение на 25 години, живея почти в центъра на града, до площад Възраждане. Имам бечълър (бившото ПИС „Аврам Стоянов“) и мастер (НАТФИЗ) образование. Работил съм в БНТ повече от 25 години. В САЩ съм работил за CMTV, BiT, както и като таксиметров шофоьр, в строителството и контрактор към FEDEX. Хоби са ми четене на книги, гледане на филми, слушане на музика, както и готвенето. Да пиша започнах случайно, в момент на депресия. Така открих, че мога да се спася от нея.  

ЩО Е БЛАГОДАРНОСТТА.

Е-де. Поспрете се за малко. Чувате ли ме? Да! Спрете! Нека и аз да кажа, да споделя нещо с вас. А така. Благодаря! Ето, вече от почти един час ви слушам да се оплаквате, как никога не ви се отблагодаряват, че никой не ви отвръща със същото когато помогнете някому, как това, как онова.

Сега нека ви разкажа случка, за която напълно бях забравил. Сетих се за нея точно сега, слушайки вашите вайкания. Това ми се случи преди около година. С един приятел трябваше да се срещнем на една бензиностанция. Той ми се обади и ми каза, че ще закъснее малко. Добре, рекох, паркирах в страни от сградата на бензиностанцията и зачаках. Унесен в някаква песен от радиото, не усетих, как някакъв мъж се бе приближил до колата ми. Стреснах се от почукването му на прозореца. Открехнах го малко и той с притеснение ме помоли да му услужа с едно пени. Аз, по принцип, не давам пари на просяци. Храна, вода, кафе – да. Но пари никога! Я ще си купи наркотик, я нещо друго. И ако се очисти? Не, не давам! Та бях го взех за поредния просяк, но бръкнах в джобчето за монети, взех няколко, подадох му ги, но той отказа, взе само една, благодари ми и тръгна нанякъде. А аз отново се отпуснах в седалката, затворих очи и се потопих в музиката, в очакване на моя приятел. Бяха минали, може би, петнайсетина минути, когато на прозореца се почука отново. Погледнах, очаквайки, че приятелят ми е дошъл. Не познах.  Видях, че до колата стои същият този мъж. Честно казано, изпитвах досада. Какво ли щеше да поиска сега? Пак открехнах прозореца, а той, промуши през тесния процеп банкнота от един долар, отново благодари за съдействието ми, обърна се и си отиде. А аз, засрамен заради това чувство на досада, което изпитах, измънках едно гузно “ Няма за какво!

Да, наистина, това е странен начин да се отблагодариш за едно самотно пени, но не толкова необичайно, колкото е втората случка, за която държа да ви разкажа и за която все още нямам никакво обяснение.

Както знаете, преди около десетина години, работех като шофьор на такси в Чикаго. Също сте наясно и с местния климат. Ветровит и с ужасна влага през лятото град. Та в един такъв късен следобяд, с дъжд, вятър и влага, в която сякаш риби ще плуват във въздуха, аз си карах по Мичиган Авеню. Този ден работата никак не ми спореше. По улиците нямаше много хора. Едни не искаха да излязат заради дъжда, други бяха на ваканционно пътуване някъде извън града. А тези, които се мяркаха навън, комай не се нуждаеха от транспорт. И както си карах, мернах далеч напред една тумба дечица, пет ли, шест ли, не помня точно, сгушили се едно в друго, опитващи се да спрат някое такси. Горките! Те бяха мокри като котета. Никой от колегите не им обръщаше внимание и ги подминаваха, сякаш не съществуваха. Аз обаче, като стигнах до тях, спрях и ги качих. Дадоха ми адреса си, който не беше никак наблизко и потеглихме. Качих ги, защото се смилих над тях. А и защото си припомних една за друга случка, станала само няколко дни преди това.

Колата ми беше на ремонт и него ден се налагаше да ползвам автобуса. Беше много горещо. На една спирка се качиха три момченца, за да се спасят от жегата, използвайки климатика на автобуса. Но явно нямаха достатъчно пари за билети, защото шофьорът отказа да тръгне, докато те не слязат или не си платят. Стана ми жал, а и на други пътници, явно. Молихме го, настоявахме, дори го заплашвахме, за да ги качи, но той остана непреклонен. След кратки словесни сблъсаци, ние, пътниците, събрахме пари за билетите им и така продължихме.

Та това беше истинската причина да ги кача, а не че ще спечеля нещо от тях. Просто съм си такъв, жалостив. Климатикът на колата работеше добре и вътре беше прохладно, уютно, е, колкото може да е уютно в едно такси. Децата се тръшнаха на огромната задна седалка, все пак това беше Шеви Каприз, поотпуснаха, разшаваха се, почнаха да се шегуват, закачат. А аз им се радвах и от време на време скрито хвърлях към тях поглед в огледалото.  По едно време усетих как глъчката на задната седалка започва да заглъхва. Погледнах и ги видях с вторачени в апарата очи и нещо шепнешком да си говорят. Попитах ги какво има, а те, с мънкане и притеснение, ми казаха, че такова, нямат чак толкова пари. Усмихнах им се и им казах, че всичко е наред, да не се притесняват за това, а сега да мислят как по-бързо да се приберат по домовете си и се преоблекат със сухи дрехи, за да не настинат. Те ми се усмихнаха благодарни и пак започнаха с кикота помежду си. Просто ми повярваха, приеха го, довериха ми се и забравиха за това.

Стигнахме до адреса им, подадоха ми една топка от влажни банкноти, толкова, колкото имаха и с много “благодаря” на уста и широко зейнали в усмивка лица, слязоха. Преброих парите, не пред тях разбира се, бяха с шест долара по-малко. Продължих по пътя си в борба за клиенти.

Ама този ден наистина, никак не ми вървеше. Помотах се още няколко часа по мокрите улици. Дъждът днес като че ли въобще нямаше намерение да спре. Дори на моменти беше толкова пороен, че чистачките едва смогваха да смогнат, а поради влагата и жегата навън, страничните стъкла почти непрекъснато бяха запотени. А бе просто един прекрасен ден за шофиране! Качих и превозих няколко замръкнали пътници. Най-накрая се предадох и реших да се прибера. Та, обикаляйки по пустите, макар и централни, улици, излишно харчех пари за бензин.

Когато стигнах до дома си, отключих вратата и пристъпвайки вътре, усетих, че подритвам нещо. Погледнах надолу и… Настръхнах. А и сега като си спомних за това, настръхвам отново. Там, долу на пода, на прага, между краката ми, имаше една топка от смачкани банкноти. Наведох се, вдигнах я и я развих. Преброих ги – те бяха точно толкова, колкото не достигнаха на милите, измокрени дечица – шест банкноти, и пак на топка, и пак влажна! Абсолютно същата, като тази на децата!

Така че, чуйте и запомнете! Не ми мрънкайте като ощипани госпожички, а винаги помагайте, на този, който има нужда и никога не чакайте или очаквайте точно те да ви се отблагодарят. Но знайте едно! Когато вие самите наистина имате нужда от помощ, ще ви се помогне, незнайно как и незнайно от кого, незнайно от къде! “Направи добро, хвърли го зад гърба си и забрави!”

Та къде ще гледаме мача следващата неделя?

ХАЗЯЙКАТА

Както винаги, обядвахме в Бургас – седяхме около маса, разположена, както винаги, на тротоара, поглъщахме храната си и разглеждахме движещите се по улицата хора. Лятото беше в разгара си и, разбира се, пълно с летовници – цяло стълпотворение. Отвсякъде се носеше глъчка на говорещи за разни мазила жени,  плачещи за сладолед деца и обсъждащи резултатите от олимпиадата мъже. И всичко това на различни езици – български, полски, чешки, немски. Имаше хора с кожа, все още като мляко, а други с тен като на спасител от Слънчев бряг. Някои дори вече бяха успели да получат и рани от изгарянията си. Но въпреки това всички бяха с усмихнати и ведри лица – доволни, отпочинали.

Тръгнахме отново на път, до Царево имахме поне още около час път. По шосето също имаше много коли – едни пристигаха и просто летяха да стигнат възможно най – бързо до мечтания плаж. Имаше и такива, които се движеха доста по-бавно, може би отпуската им вече беше свършила и сега с нежелание и тъга по изживяното през последните две – три седмици, се разделяха с морето.

В градчето пристигнахме в ранния следобед и веднага се отправихме към позната ни от няколко години къща с китната градинка и дебелата сянка под асмата на  беседката. Още щом завихме, зад ъгъла видяхме малката превита женска фигура. Тя, баба Кера, както винаги, си седеше на прага на портата. Беше облечена в същата черна груба шаячна пола, както си я помнехме от предишната, че и по-предишната година, със същата черна блуза и черни вълнени чорапи. Черната тензухена забрадка довършваше тоалета й. Черно, като казвам, е силно казано. От многото пране, слънцето, а и многото години те бяха добили тъмносив цвят, цвят на пепел. Седеше тя, подпряла с ръце главата си и разглеждаща минаващите пред къщата й курортисти. Седеше и се радваше заедно с тях за хубавата им почивка, лятното слънце, топлата морска вода. А те я отминаваха, без да забележат, нея, седящата там самотна женица.

Още не бяхме наближили и тя ни видя. И отведнъж се преобрази. В очите й светнаха радостни пламъчета, стана и тръгна да ни посрещне. Прегърна ни, целуна ни. Очите й дори се навлажниха. После ни помогна да разтоварим и да пренесем багажа в стаята. След като се настанихме, направихме кафе и поканихме и нея. Седнахме и тримата под беседката. Дадохме й и скромни подаръци – кашмирен шал и малко портмоне. Тя пък ни каза, че още вчера изгонила предишните курортисти, защото искала стаята хубаво да се проветри. Измела, измила, изчистила и от сутринта седяла тук и ни чакала. После ни се похвали с новите придобивки. През пролетта синът й сложил газов бойлер, направил и лятна кухня. А от началото на сезона започнал да работи като управител на почивната станция на някакъв завод.

Побъбрихме още малко и отидохме да си отпочинем от пътя.

Вечерта, когато седнахме да вечеряме, тя дойде при нас и ни донесе диня. Беше ходила чак до бостана, от другата страна залива. Ние пък й дадохме от нашата храна. Отначало леко се дърпаше, но на края прие и седна на масата при нас. И така беше почти всяка вечер. Тя ни носеше пресни плодове и зеленчуци, ние пък си я гощавахме с каквото имаме. За тези двадесетина дни, той, синът й, си дойде два или три пъти, колкото да види дали майка му няма проблеми с почиващите и пак се връщаше в почивната станция.

Една вечер нашата хазайка седна до нас на масата с едно лимонадено шише с домашна ракия. И за първи път започна да ни разказва за живота си. Как се преселила тук с родителите си, бягайки от турците, как се оженила, как след това мъжът й се самоубил, защото фалирал магазинът му, как останала сама с две деца – сираци на ръце. След това за пожара, когато изгорял целият град – тогава разположен от другата страна на залива, как построила ей с тези две ръце къщата – сама, само с една пенсийка. После като пораснал синът й, пратила го да се учи в София. Дъщеря й пък се омъжила и отишла да живее чак във Варна, и тя пак останала сама. Изучил се синът й и се върнал в малкото градче. Започнал работа в корабостроителницата. Но сега вече друга тъга я мъчела. Той вече бил преминал в четиридесетте, а все още ходил сам, ерген. Дали някога ще се порадва на внуци? А и с тази почивна станция – непрекъснато е там, на работа. Наистина, идва си от време на време, но за много кратко и пак обратно. И тя отново е сама. Както разказваше, изведнъж стана и влезе в стаичката си.

Времето ни за почивка, както винаги, изтече бързо и трябваше да си тръгваме обратно. На изпроводяк ни набра хубав голям букет цветя от градинката си и ни изля менче с вода пред колата.

На следващата година се опитахме да си запазим стая пак там, както през предишните години, затова й се обадихме по телефона още в края на пролетта. Той, синът й, започна нещо да го усуква – бил дал цялата къща на туристическа агенция, не знаел дали ще може да ни помогне и тям подобни. Затова, когато лятото дойде и ние пак се отправихме на път към топлото море, отидохме първо при нашата стара познайница. И тя си седеше и ни чакаше пак там, на прага на портата си. Обаче забелязахме, че сега изглежда някак си доста по-състарена. Влачеше леко единия си крак, придържаше и лявата си ръка. Погледът й беше леко помътнял. Пак си седнахме, там, под беседката, на хладина. Веднага забелязах, че там, в малкото дворче, има нещо ново – бебешка количка. Бабичката ни каза, че това е внучето й – било само на месец. Разказа ни още, че няколко дни след като сме си отишли, както си била на бостана и… изведнъж се намерила в болницата. През зимата пък паднала по стълбите и си счупила ръката. После? После синът й се оженил и когато се родило бебето, тя трябвало да се премести в новата си стая. Изправи се и ни покани да ни я покаже. Минавайки покрай количката, хвърли скрит към младенеца поглед, пълен с нежност и обич, понечи да вдигна ръка за да го погали, но се сепна, огледа се и отмина. Заведе ни зад къщата. Там, отзад, до лятната кухня, имаше нова пристройка, със стая, голяма колкото почти само за едно легло. Вътре беше пълен сумрак. Е, там, в ъгъла, имаше едно мъничко прозорче – голямо колкото носна кърпа. А самото легло беше застлано с няколко стари черги. Над него имаше малка поличка с витринка. Вътре се виждаха шалчето и малкото портмоненце. Като проследи погледа ми тя каза, че поискала от сина си, когато Господ я приберял при себе си, в ковчега й да сложат и тези неща. За тогава ги пазела.

Трите седмици отлетяха бързо и ни се сториха като само една. Бяхме си намерили квартира другаде и от време на време минавахме да се видим със старата ни хазайка.

Тази година времето беше прекрасно, морето тихо, водата топла. Срещнахме се и с приятели, танцувахме, пяхме, веселихме се. Имаше попчета, сафриди, раци, миди, че и много студена бира. Вечерните разходки често преминаваха в нощно къпане. Събрахме и доста тен за през зимата. Просто почивахме.

В деня, когато трябваше да си тръгнем, минахме и покрай бившата ни квартира. Взехме си довиждане с милата ни хазяйка. Прегърнахме се, целунахме. Тя, горката, се разплака. Ние също.

След около две години, по една от централните улици на града ни, случайно видях сина на старата ни хазайка. Не му се обадих. Страх ме беше да го попитам за милата баба Кера!