ТЪРСЕНЕ НА УЕДИНЕНИЕ
Стъпил на перваза
на отвъдното, искам да кажа:
-Тя е тук и аз ще остана!
Тя е каничката със сметана.
Тя е изваяла шевицата,
знамето, свободата за двама.
Стъпил на перваза,
наблюдавам тези сто етажа.
Душата ми къде ще спре,
нея нежно да призове,
ще я целуне или там, на плажа,
целувката ни солена
прилива ще спре?
Стъпил на перваза,
акварелът на света
ме връща назад,
за да я пренеса над нещата,
които държат в затвор покоя
и светлината.
Стъпил на перваза,
знам – тя е в мен.
Търсим брод
за душата ми,
винаги в плен
на света отчужден.
ПРИ МЕЧТИТЕ
В музиката на деня
банджо за събуждане
над мекици с пудра захар и бисерни боровинки.
Целувам със затворени очи тези ръце,
неуморни, носещи ми димящи плодове
в щрудел, във вита баничка.
Има и каничка с бразилско кафе.
В музиката на деня
цигулка-сестра напомня:
чорапите ти са мокри, морни…
Ти ги гладиш със смях,
прани са, не е от дъжда,
гонещ ни вчера в пияната
августовска мараня.
Градът отдолу пуши евтини цигари и райски газ.
Рядък дим гъделичка в захлас
слушащите безумен хороскоп
за принцесата на автостоп.
Телефонът е присаден хобот.
В музиката на събудения ден
не искам да изляза,
да вперя в бурята на делата взор
и китара да ме татуира с ритъма
на ежедневен финансов позор.
Искам да остана
на хълма на събуждащата мечта.
С банджото да се наслаждавам на твоите мекици.
Дървесата – прегърнати жрици –
да се молят за вечна вярност
към тази утринна твоя и моя тайна.
Наша тайна,
далеч от бедите, следствията им, злините,
бушуващи в непроменяемия, далечен край на света.
ПОД НЕБЕСАТА
Не на войната
Пия бразилско кафе,
сърбам новините
и пълзи към мен
октоподът на дните,
досаден като мухите.
КОВИД – едно пипало.
Конспирация – второ.
Стрелба в тила – трето
Измама – не, това е крило.
Духът ми изкривен
в отражението на кърваво острие.
Кръв капе от екрана – помпа.
Невинността е глупост.
Удърът с брадва за измяна
в съда се разглежда без драма.
Тече кръвта ми като питие,
без нея в новините
съм паднал просяк
с туберкулозно дишане,
ближещ кал и восък.
Слепотата е предимство.
Войната е единство.
Студът напомня за убийство
до мен в канала
и при изпържената врана.
Снаряди се сипят от полата
на изнасилените небеса.
Кой не ги прободе в пиянство?
Кой не ги изнасили тук и в странство?
О, небeса, какво ни носите?
Осколки, железа за жени и деца?
Плачете за небесата!
За орбитата им над земята!
Тече кръвта ми като питие,
в цикичност сводът се тресе.
Аз съм паднал просяк,
с туберкулозно дишане,
ближещ кал и восък.
Протегнал длан за късче мир и свобода.
