ПОЛ

В  лабораторията ни в Texas A&M University един ден се появи странен посетител. Влачеше с усилие огромен куфар, като тропаше тежко с желязната пета на гипсирания си до над коляното ляв крак. Поогледа се и реши, че ще му е най-удобно да се паркира в далечния край на лабораторията. Повлече се нататък, аз го последвах бавно, после го изпреварих и влязох в стаята си, като оставих по навик вратата отворена. Наместих се зад бюрото си и в този момент гипсираният се появи на вратата. Куфарът му издумка на земята, а той се подпря на рамката, като дишаше издълбоко. Поканих го да влезе. Той примъкна куфара, без да го вдига и се стовари на най-близкия стол все още стиснал дръжката му. Дишаше тежко, но успя да се представи: “Казвам се Пол. Благодаря!”

Попитах го с какво мога да му помогна и той пожела чаша вода. Изпи я на пресекулки, като стеснително се усмихваше в паузите. Изглеждаше около петдесетгодишен.

Попитах го накъде пътува. „Навсякъде“, беше отговорът. Каза, че е сейлсмън, търговски пътник, продавал книги, включително Енциклопедия Британика. Обърна куфара на пода, отвори го, започна да вади книги и да ги нарежда на съседното празно бюро.

Аз вече имах известен скромен опит с купуване на книги не от книжарница. По пощата. Бяха ми пратили някакво предложение за членство в нещо като клуб на почитателите на книгата – можех срещу един долар да почна да получавам книги, да задържам някои по избор срещу заплащане, а останалите да връщам. На специална бланка трябваше да отбележа с кръстчета какъв вид литература предпочитам: детска, спортна, приключенска, криминална, военна, историческа, романтична и др. С моята само тримесечна практика да разговарям на английски извън физиката и химията реших, че е добре да сложа кръстче на adult books (книги за възрастни), осигурявайки си по такъв начин един по-широк спектър на книги за човек на солидна възраст, малко над четиридесет. Смятах избора за изключително удачен, неограничителен, гарантиращ нещо като коктейл от най-разнообразни жанрове, избор, направен умно и икономично и то само с едно кръстче.

След около седмица започнаха да пристигат на интервали през два-три дни дебели, лъскави и цветни порнографски албуми с размер на половин вестникарка страница, че и по-големи. Пощенските разходи за връщане на един такъв албум бяха равни приблизително на 50% от цената му. Много скоро имах да давам от порядъка на двеста долара с единствената алтернатива да се превърна в постоянен клиент на пощата – опитите ми да прекъсна членството си се оказаха изключително неуспешни. Побеснях и реших да не давам признаци на финансов живот. Книгите спряха да идват, но започнаха да пристигат на интервали отначало любезни подканващи писъмца, после тонът им взе да се повтвърдява, след това да става леко застрашителен и накрая направо заплашителен. След това се оказа, че телефоните им започнаха да работят, но сега пък аз започнах с тяхната практика – лоша връзка. Най-накрая пристигна любезно писмо с молба да върна книгите по пощата плюс специален етикет за платени пощенски разходи. Наблъсках поне десетина албума в един по-голям кашон и ги закарах с облекчение на пощата. Само два дни преди визитата на гипсирания.

“Имате ли adult books?” – попитах максимално саркастично сейлсмена Пол, който все още подреждаше щанда си на свободното бюро. “Защото ако нямате… какво да ви кажа, само си губите времето.” Оня така си и остана с отворена уста и с книга в ръка. После се поокопити и каза, че това направление не влиза в амплоато му, но може да се опита да направи нещо. “Добре – казвам – ако нямате адълт букс, дайте да видим нещо от Енциклопедия Британика.”

Сега гостенинът разбра, че май става дума за съвсем безвкусна шега и изведнъж стана много пъргав. Извади два-три тома от енциклопедията и започна да излага надълго и нашироко интелектуалното богатство, изисканото оформление, прекрасната хартия, която, представете си, е толкова тънка и здрава, че можете да държите и даже да размахвате целия том, като хванете с две ръце само един единствен лист. Тирадата завърши с добре премерена пауза, за да мога да се впечатля от гордата му поза с протегнати напред ръце, в които висеше само на един вече необратимо омачкан лист, по-дебелият от томовете. “Колко струва енциклопедията – питам – и защо трябва да се мачкат листата?”

Пол се направи, че не е чул и продължи да излага някои исторически факти относно енциклопедията. Отново попитах за цената и отново не получих отговор. В това време в стаята влезе Питър, мой колега, и сейлсмънът веднага го включи в играта. Прекъснах тирадата му и го предупредих, че ако до една минута не ми каже колко струва енциклопедията, ще напусна стаята. Така и стана.

Върнах се след около два часа и заварих оживена дискусия, в която освен Питър бяха въвлечени още двама колеги китайци и сърбинът Владимир. По моето бюро също имаше книги, които Пол веднага започна да прибира. Скоро след това тълпата се разсея и ние останахме сами. Пол започна да прибира стоката в куфара, разбрал, че едва ли някой ще купи нещо. Попитах го къде е паркирал колата си, знаейки, че не може да е наблизо. Предположението ми се потвърди, след което му предложих да му помогна като нося куфара му дотам. Той застина безмълвен, после само успя да попита защо. “Защото – казвам – сте със счупен крак и защото сте истински търговски пътник, като тези, описани в романите. И още, довечера ви каня на вечеря у нас.”

Пред очите ми беше Уили Ломан от “Смъртта на търговския пътник” и детето мексиканче, което най-упорито и учтиво се опитваше да продаде вестник на Хъмфри Богарт, даже и след като последният беше плиснал чаша вода в лицето му и после смаян от образа на жестоката детска реалност, най-накрая спечелила сърцето му.

Тръгнахме. Ръцете ми периодично онемяваха от тежестта на куфара, в който, най-отгоре, тегнеше и черният том с омачканата страница. Не се предавах и не спирах, само често сменях ръцете – не исках да се покажа по-неиздържлив от гипсирания сейлсмън, който най-себеотдайно беше нахълтал в една университетска лаборатория, в която едва ли можеше да очаква някой да купи нещо по-съществено. Неволя, предполагам. Американска неволя да имаш може би най-трудната професия – да продаваш там, където има всичко.

Вечерта Пол пристигна с букет цветя за жена ми. Беше много занимателен, разпитваше ни за България, а ние за неговите пътувания, за живота му. Разбира се, веднага ми каза, че мога, в най-добрия случай, да си купя Енциклопедия Британика за 450 долара, нещо, което не можех да си позволя, защото изплащах първата си американска кола, купена на старо. На тръгване го поканихме пак да намине, ако има възможност. Месеци след това на няколко пъти намирахме оставени пред вратата ни книги с бизнес картичката на Пол, но не го видяхме повече.

Британика си купих в края на втората година, в Калифорния. Сега рядко я отварям, информация по-бързо и удобно се получава на Интернет, но всеки път, когато видя редицата от черни томове със златни надписи, пред мене застава Пол с гипсирания си крак и с тежкия куфар в ръка. Точно тогава започва да ми липсва.