ЛЯТО С БРЪШЛЯНОВА БИОГРАФИЯ

Най-сетне продадохме дядовото лозе. Така се стекоха обстоятелствата – „Хаир и берекет”- пожела вуйчо ми на купувача, стиснаха си ръцете, кимнахме на нотариуса и се озовахме на улицата. Вуйчо спря и неочаквано предложи:

– Я да се разходим до там, до лозето. То беше част от семейството ни. Не съм ли прав? Редно е да се сбогуваме. Ей, къде е! Времето е майско. Ще се върна в София утре.

Нямах нищо против. Освен вегетарианец и следовник на Дънов, братът на майка ми беше фанатичен планинар. При първа възможност зарязваше душната адвокатска кантора с разтегливите алинеи и параграфи, за да набие из планините. Докато следвах, често с удоволствие го придружавах. Висок и сух, без проблем катереше осемдесетте, стъпвайки като младеж. Предположих, че неочакваното му желание е продиктувано от елементарна носталгия, но се оказа, че подтикът има доста дълбоки интимни корени. След половин час бяхме вече на хълма, в чието подножие дишаше градът. Отместихме символичната портичка и нагазихме сред лозовия хлорофил, който до вчера беше наш.

Вуйчо ми като екскурзовод започна да припомня кой ред какъв сорт е, кога е саден, колко плододава, кое дърво лично е посадил, на кое е връзвана люлка и къде е пладнувано…

Стигнахме горния край на парцела и той неочаквано се прехвърли през слога в съседите, чийто имот беше на по-високо.

– Идвай – извика ме. Беше се настанил в беседката, подобна на зелена кошница от обвилия я бръшлян. Града и Дунава още повече се приближиха.

– Този имот – започна той – заедно с беседката и вилата зад нас беше собственост преди войната на Ортаклиев – Заможен търговец, вносител на земеделски машини в околията… Последва пауза, за да се настаня, след което продължи, загледан в някаква далечна неопределеност, която сякаш му суфлираше. – През май 1944 година завършвах гимназия. Ина, щерката на Ортаклиеви, следваща изкуствознание във Виена, си беше дошла.

– Изключителна красавица – подчерта той и замълча, сякаш сглобяваше образа и в съзнанието си. – Въпреки войната, вечер под светлината на петромаксова лампа тук се събираше шумна студентска компания. Спореха, пееха и танцуваха под звуците на изящен грамофон…И флиртуваха, разбира се…От афишите наоколо се усмихваха филмови идоли – Кларк Гейбъл, Грета Гарбо, Зара Леандър…

Младостта отпиваше прощално от залязващата романтика на трийсетте години, напук на затъмненията, бомбардировките и полицейския час. Моя милост също присъствуваше рекомандуван от Ина. Бях и подарил случайно изровена до слога амфора с няколко римски сестерции, което я трогна. Шеговито ме наричаше съседа „Шлиман”, – откривателя на Троя. Отначало бях статист в групата, но постепенно се наложих като титуляр. Когато нямаше гости с часове слушах монолозите и за античността и неусетно се превърнах в дискретен обожател, което тя е долавяше. Някъде тогава дойдоха с открит „Щаер” две интересни личности. Единият с висяща бинтована ръка домакинята представи като Макс фон Шлайхер, капитан от танковите войски на Райха, барон. Спътникът му, също млад човек с кестенява брада и кръст на шията, също се оказа аристократ – граф Павел Дроздов, потомък на белоемигранти, преподавател по богословие в Белград. Немецът, ранен на Източния фронт, се възстановяваше в базата на строителния тръст „Тод”, разширяващ лимана на пристанището, а руснакът гостуваше на роднини. Какви дяволи ги бяха събрали, питах се и все повече се убеждавах, че съдбата е невероятен комбинатор. Неусетно компанията се сви като шагреновата кожа на Балзак. Останаха само Макс и Павел като съперници за благоволението на домакинята. Тя ги бе омагьосала, както и те нея, но беше раздвоена, не можеше да направи окончателен избор. Аз бях извън играта, считаха ме за оръженосец. А дните се топяха… С мила настойчивост Ина едва ги откъсваше от шаха, за да потанцуват и пеят. Не и липсваха хрумвания, при това доста оригинални. С туника или с хитон се превъплъщаваше в антична богиня или съблазнителна хетера, а наградата за отгатналия беше танц.

– Ти беше ли влюбен? – запитах го.

– Юношеската възраст е изпълнена с такива болежки. Ваксина няма! Боледувах и аз – отвърна той – За да набере повече точки в конкуренцията Макс реши да преплува Дунава, макар и с една ръка. Руснакът веднага отреагира – стегна едната си ръка до тялото и го последва.

• А ти? – погледнах го въпросително.

– Това беше двубой, който тя тайно желаеше. Аз щях да преча. Този двубой я ласкаеше и осъществяваше като жена. Ина искаше да бъде завоювана. На дъното на автентичната женственост дебнат такива амбиции, иначе красотата овдовява. Когато Макс и Павел се върнаха, при това едновременно, още на брега бяха сюрпризирани с целувки. Между двамата често се водеха спорове на двата езика и там личеше солидната им образованост и мултиинтелигентност, бих казал. Павел се прекланяше пред Чехов и Толстой… Ненавиждаше насилието, болшевизма. Проповядваше, че освен борбата с дявола в човека, трябва да се търси човешкото дори в дявола. Макс пък величаеше Гьоте и Вагнер. За него човешката история беше само предица от войни за география. Намираше насилието за необходимо! Ина им се възхищаваше, чувствувайки, че словесните дуели до голяма степен са заради нея. Веднъж останахме до полунощ в беседката. Градът бе затъмнен. От пристанището достигаше унило „Лили Марлен”. Макс наруши мълчанието и с равен глас съобщи, че заминава на Западния фронт. След секунди, сякаш се бяха наговорили, Павел също заяви, че се прибира в Белград. Нарастващото боботене на американските крепости заглуши всичко. Отиваха да бомбардират Плоещ. Под парализиращата светлина на ракетите, пуснати с парашути, наоколо стана призрачно. Ина с трепереща ръка напълни чашите. Макс, сякаш бе очаквал това се изправи вторачен в Павел:

– Пия за най-великите армии – германската и руската, и за безсмъртния тевтонски дух!

– За велика православна Русия и славяните – стана с чаша в ръка Павел.

– За смелите мъже, за тези вечери – присъедини се Ина под възхитените им погледи. Беше като безплътно видение, с капеща от очите горест…Провидението щеше да реши на кого да принадлежи сърцето и…След няколко дни и тя замина за Виена…

Когато лозята узряха, а над града не стихваше „Катюша”, постъпих в Университета. Други лица, други събития населиха битието ми. Редеше се нов свят… В края на следването ме откри братовчедка на Ина и миналото възкръсна в една малка сладкарница. Гибелната участ на двамата съперници ме хвана за гърлото.

Железният тевтонец бе загинал в Ардените, при последния  танков щурм на германците. При Берлин бе оставил славянските си кости майор Дроздов, в името на православна Русия, надмогнал алергията си към болшевизма. Писмото с тези новини беше получено от Канада, преди подателката му да почине от усложненията при раждане. Имаше и нейна снимка за мен – „На романтика Шлиман с любов – единствения жив от онова благочестиво лято” – прочетох на гърба. Текстът намекваше за предчувствия! Беше като епиграф на миналото, като предсмъртно саморазголване пред единствения свидетел, който би могъл да я разбере там, в другия край на света.

Дълго седях в сладкарницата. Не виждах и не чувах нито клиентите, нито трамвайната гълчава вън. Чувствах се много, много сам…

След продължително мълчание, което не посмях да наруша, вуйчо стана и със съкровена, остаряла като него и спотаена в очите му тъга, която за първи път съзирах, внимателно извади снимка от портфейла си и я задържа известно време с лице към града, откъдето долиташе гласът на ежедневието, което утре щеше да се нарича история.

• Виж я! – подаде ми снимката.

От пожълтялото квадратче плисна магнетичната красота на млада жена с жадни за живот устни. След като я върнах, той разгърна бръшляна до една колона и извади амфора – подарената някога на Ина. Изглежда имаше уговорка със стопанина на лозето да я съхранява. Бавно, без колебание пусна снимката в глинения съд и го върна на мястото му.

– Реших, че е дошъл моментът да останат заедно в тишината и забравата сред бръшляновия покой – каза тихо и се изправи. – Историята, която ти разказах, е за балада, но нямам талант. Натрупа ли човек възраст, губи виталност и става ретроспективен. Затова, когато вървим срещу течението на времето, спомените са спасителен пояс сред бързеите на годините. Има и друга житейска правда – на дълъг път, от който няма връщане, се тръгва с приключени сметки, защото дърпат душата назад.

Мълчейки, излязохме на коларския път и поехме към града. Струваше ми се, че бях дошъл с непознат, но чрез магията на продаденото лозе и особено на беседката, надникнах в интимните му апокрифи и сега го чувствах нестандартно скъп. От пристанището на порции, на порции  вятърът носеше „Ода на радостта”.

Градеше се поредният нов свят.