ЧЕРГАРУВАНЕ
Най-сетне, след два часа умерен вървеж, Алек се добра до самотната железопътна спирка. В сянката до входа, седнали на тревата, бъбреха две жени с пъстроцветни шалвари. Вътре, през отворения прозорец, се виждаше дежурният чиновник, дремещ до билетното гише. Алек изтри потта от челото си и се отпусна на пейката до стената… Зад гърба му останаха двете помашки села.
Далече, далече, давейки се в маранята, се мержелееше минарето на джамията в долното село.
Преди четири години, след университета, там беше назначена за учителка жена му. Всеки божи ден заради бебето тя вървеше по десетина километра пеша или със случаен превоз при късмет. Той постъпи в далечното затънтено село, в пазвите на планината, в „задънката“, както казваха местните.
Не пътуваше, а си нае там квартира. Двамата мечтаеха, петимни бяха, за назначение в град, но вуйчо ѝ беше емигрирал в чужбина и го водеха за „изменник – враг на родината…“ Краят на горчивата даскалската одисея беше дошъл: „Адио Рио“, както се казваше в някакъв филм. Какво ли не препатиха, какво ли не преживяха! Шофьорите, превозващи с камиони трупи от сечищата, предпочитаха женска компания в кабината. Налагаше се той да се крие и скришом да се мята в каросерията отзад, докато жена му ги залисва с любезни приказки и усмивка в кабината…
Една сутрин тази крехка идилия се срина! Шофьорът, вероятно подпийнал рано, бабаджан на солидна възраст, отби камиона в глуха отсечка и даде воля на ръцете си, без да се стряска от протестите и съпротивата на спътничката си. Кипнал от ревност и ярост, Алек скочи от каросерията, отвори кабината и с прав удар в челюстта качулна в безпомощност насилника… Това беше единственият случай на самозащита и полза от спортуването в университета…
Директорът на местното училище не беше висшист и виждаше в неговата особа потенциален кандидат за шефския пост. Влизаше на ревизия в часовете му без предупреждение, дебнеше всяка негова стъпка и след посещение подчертаваше, че в уроците му няма идейност и партийност…
В края на първия годишен педагогически съвет най-възрастната учителка, възмутена от тенденциозното отношение на директора, защити младия специалист, като акцентира върху неговата университетска подготовка. Дебело подчерта, че това е първият висшист в училището… В заключение припомни, че някои хора, освен тъмен цвят на кожата, имат и тъмна душа, визирайки директора, който инкогнито се ползваше с прякор Саджака…
– Колежке! – скочи афектиран шефът. – Целият окръг знае, че тъщата на вашия любимец има брат изменник на Родината и социализма, който служи в американската армия във Федерална Република Германия, гордее се с него и портретът му е на стената в кухнята ѝ…
След съвета, трогнат от защитата на госпожа Недкова, както всички я наричаха с уважение и респект, той я изчака на улицата, за да благодари и я придружи в тъмнината до квартирата ѝ. В тоновете на гласа ѝ, в самата намеса долавяше нещо топло и майчински грижовно, което го връщаше в детството и юношеството… От разказа ѝ, леещ се в мрака, по изровената, стръмна и камениста улица, научи голяма и важна част от житието и битието на семейството ѝ. Произхождала от близкия планински градец. Баща ѝ бил заможен търговец на добитък, благодарение на което завършила учителски институт в столицата и владеела перфектно италиански език. Съпругът ѝ бай Иван бил единствен син на виден столичен юрист. Малко преди Световната война се дипломирал със същата специалност в Швейцария, за да създадат правна династия. Винаги спретнат като турист, с простонароден речник и отзивчивост, той често питаше из околията за разтоварване и контакт с народа, за да се докосне до болките и проблемите на отрудените хора.
Мнозина беше защитавал в съда безплатно… Възрастната жена с въздишка, но и с нотки на гордост сподели, че макар и не за дълго мъжът ѝ бил включен в екипа юристи, обслужващи двореца…
Бай Иван ловувал няколко пъти с Негово Величество… След войната и смяната на обществения строй тези факти били използвани от разни завистници и семейството им било репресирано… Софийското жителство и жилището им били отнети, а те били въдворени в провинцията. За известно време били отнети и адвокатските права на съпруга ѝ. Той започнал работа като каруцар в местния кооператив. Вследствие на тази „добрина“ синът им получил психическо разстройство в тежка форма… Имали рояк познати в чужбина, готови да им помогнат и съдействат за лечението му, но не им давали визи за напускане на страната. Търсили съдействие и най-малката възможност за преодоляване на тази бариера…Народът неслучайно е сътворил мъдростта, че удавеният се хваща и за сламка.
В миналото, в Царство България на излет в Пирин при една почивка се запознала с група младежи. Песни пели, танцували и се веселили! На раздяла се фотографирали, разменили си адреси и по-късно получила снимка за спомен. При това запознанство мъжът ѝ бил очарован от интелигентността и духовитостта на един от младите хора на име Никола Вапцаров. По-късно го разпознали сред обвиняемите на големия съдебен процес за шпионаж и държавна измяна. Бил Вапцаров… Съпругът ѝ направил опит да го спаси чрез ходатайство пред двореца, акцентирайки върху неговия талант, възпитание и почтеност. Снимката с Вапцаров от далечния паметен излет в Пирин планина не помогнала и при социализма като ярко доказателство за политическа благонадеждност и за патриотизъм при лекуването на сина им в чужбина…
Изглежда била прокълната…
Пролетта на първата година директорът възложи на Алек да прекопае с група ученици от неговия клас училищното опитно поле, граничещо с гората. Момчетата се трудеха прилежно и съвестно, но отнякъде се появиха две катерички, те се втурнаха подир тях и не се върнаха… Той ги повика, почака, помая се, накрая взе една лопата и си плю на ръцете. Капнал от умора, приключи към полунощ и се прибра в квартирата, изпълнил поставената задача. Станалото се разчу и Саджака свика колектива на педагогически съвет. Той дълго говори за ролята и значението на учителя в обществото, за липсата на отговорно отношение към възпитателната работа у най-младия член на колектива и наложеното му наказание с мъмрене. С безотговорното си отношение същият разрушавал основите на социализма… За случая щели да бъдат уведомени Окръжния отдел „Просвета“ и Министерството на просветата. Думата поиска учителят Матеев, който беше зевзек, набор и селски на директора.
– Щом се рушат основите на социализма, – изтъкна той – значи се руши целият социалистически лагер, затова предлагам да уведомим маршал Гречко и командването на Варшавския договор…
Думите му бяха изпратени с иронични усмивки и смях…
Дойде лятната ваканция. Случаят се позабрави, но в душата на Алек заседна горчива обида и неприязън към шефа на училището.
Есента, в началото на учебната година, учителският колектив по традиция започна да готви нова пиеса за жителите на селото. Директорът се превъплъти в ролята на алчен чорбаджия, а Алек – в негов син! На премиерата салонът пращеше от публика. Във върховия момент на тежка свада синът като защитник на истината и справедливостта, възмутен от алчността и лицемерието на своя родител, със силен удар нахлузи калпака му чак до брадата, което го нямаше в сценария!
Овациите на публиката бяха гръмки. Директорът-чорбаджия, пак извън сценария, неуспешно и с псувни се мъчеше да махне от главата си задушаващия го миризлив атрибут. Отнякъде донесоха ножица, но собственикът на омразната вещ не позволи да го срежат. Наложи се да извикат „Бърза помощ“…
Какво ли не преживя Алек в тази планинска задънка, стигайки до стародавната мъдрост, че по-голям университет от живота няма. Мразеше лицемерието и насилието…
По нареждане на висшестоящите органи, в училището се проведе анкета сред учениците за партийната принадлежност на родителите им.
Един ученик от неговия клас упорито и твърдоглаво заявяваше, че баща му не е комунист, а е партиец. Явно момчето имаше някакви комплекси и се наложи да извикат вуйчо му, който беше комунист и кмет на селото. Изнервен да убеждава своя племенник, той разпаса колана си и започна да налага твърдоглавеца.
В ушите на Алек все още ечаха писъците на момчето и мъката, че не можеше да го отърве от гнева и насилието на вуйчото.
Квартирата му беше на левия скалист бряг на буен планински поток, минаващ през селото. Пристигайки един понеделник сутринта, завари потресаваща сцена! Разгърден и величествен като Боримечката, явно пиян, хазаинът му Манката с камък в ръце изригваше заплахи и псувни по адрес на бабалъка си и жена му, които стояха на другия бряг. Керемидите на къщата бяха надупчени. Между тях се гушеше хазайката Атидже с двете невръстни деца. Явно тя беше избягала след поредния му запои. За кой ли път се наложи той да става миротворец и да мъкне към дома и леглото подпийналия ревнив мъжага.
През едно междучасие, застанал до прозореца в учителската стая, Алек забеляза, че пред селсъвета спира „Волга“-та на Окръжния народен съвет. Сред слизащите беше и състудентът му Радослав. Последната година на следването бяха много близки и заедно ергенуваха. Приятелят му работеше в окръжния отдел „Култура“ и отдавна все му обещаваше, че ще съдейства за преместването на жена му в родното ѝ село. Беше се променил! Лицемерието и високомерието бяха вече очебийни и този път реши да му ги каже „право куме в очите“. На обяд, преди гостите да си заминат, застанал до „Волга“-та, изслуша дежурните лъжи и оправдания на колегата си, и се обърна към началничката:
– Другарко Петрова, моят колега Радослав е рядък талант! Може да излезе от всяка ситуация сух и не се съмнявам, че ще оцените дарбата му.
На студентска бригада, връщайки се от полето, минахме край грохнал параклис. По инициатива на Радо и водени от него, разбихме вратата и влязохме вътре. Той надяна епитрахил и с мощния си бас изнесе кратка служба, придружена с камбанен звън. Зад гърба си има една година семинария. В параклиса се случиха и не малко потрошки.
Органите на реда започнаха разследване и пешкира обра колегата ни Сабри със съдействието на Радослав, понеже бил мюсюлманин и тайно ненавиждал християните. Сабри беше изключен. Мога да дам още примери…
– Кажете, млади човече! Слушам Ви с интерес… – отвърна началничката с променено лице и очи.
– Предстоеше ни труден изпит по старогръцки език. Преподавателката ни беше принципна и много взискателна жена! Не правеше никакви компромиси. Готвехме се сериозно, защото ни трябваха добри оценки, за да се класираме за стипендии, а Радослав ни се присмиваше! Имал си свой начин на подготовка… В изпитния ден, пред вратата на аудиторията, той вдигна крак, отпра подметката на едната си обувка, давайки ни знак да си мълчим. Криво-ляво отговори на поставените въпроси и преподавателката каза, че му поставя оценка „среден три“. Той направи тъжна физиономия, сподели, че е беден и ходи с обувка без подметка. Показа я, като вдигна крак. Нужна му била оценка добър, за да получи стипендия и да остане в университета. Изпитващата го изгледа със съчувствие, въздъхна и му постави оценка добър! Излизайки навън в коридора, той ни изгледа ехидно, сложи си отново подметката и ни нарече „будали“.
– Радославе! – обърна се Алек към състудента си. – Последната година в университета, когато те бяха налазили и превзели срамните въшки, аз като истински приятел рискувах изпитите и дипломирането си, и неуморно тичах за лекарства и лекари…
Окръжната началничка, шефка на Радослав, поруменяла от вълнение, го изгледа сякаш го виждаше за първи път, намръщи се и даде знак за тръгване.
В съседна къща до квартирата на Алек наемател беше най-възрастният учител в колектива, Павлов. Човек тих, вглъбен в себе си, вдовец от далечно полендашко село, до което рядко ходеше. Въпреки че имаше слабо сърце и задух, упорито продължаваше да пуши. Житейската му драма беше сложна и трудна. На времето завършил Военната академия с профил танкист и около събитията в Унгария поделението му било изпратено там за укрепване на режима!!! В един злощастен ден на някакъв мост неговата част трябвало да спре, да препречи пътя на голяма група демонстранти, тръгнали към столицата. Протестиращите отказали да се върнат обратно и танковете тръгнали срещу тях. Кръвопролитието и жертвите били неизбежни! Водачът на челния танк не издържал, отворил люка и се хвърлил от моста. Загинал! Павлов бил следствен, разжалван и напуснал армията. Завършил задочно Учителския институт и навлязъл в педагогическото поприще.
Една среднощ, след дълга шахматна надпревара, Алек беше събуден от хазаина на Павлов. Колегата му получил удар! След половин час лутане в тъмните селски сокаци, той се върна с „Молотовка“-та на Селкоопа и сънения шофьор. Друг транспорт по това време до най-близката болница нямаше. Павлов беше спасен, но Саджака наказа Алек със строго мъмрене, че не е предупредил ръководството на училището за отсъствието си. Естествен съюзник на недолюбвания и преследван от шефа на школото висшист беше дружинният ръководител и преподавател по физическо възпитание Царевски. Прям и грубоват в изразите си, в отношенията с колегите и хората от селото, той беше честен и справедлив. Любимият му девиз навсякъде и във всичко бе „право куме в очи“.
В голямото междучасие един пролетен ден Царевски се доближи до Алек и загадъчно му се усмихна:
– Наборе, ще черпиш! Край на диктатурата и мракобесието на Саджака! Вчера тук е правено разследване от МВР и са снети самопризнания на свидетели. Нашият шеф е продавал училищна нафта на много места! Ръководеше ни тип с престъпна съвест и ампутиран морал…
Въпреки отстраняването на Саджака, семейното решение за преместване край Дунава беше окончателно. Времето и влакът сякаш бяха забравили невзрачната спирка и чакащия младеж! Тук беше стоял и вървял в пек, студ и дъжд, беше грипал с ботуши през навеища и преспи… Неусетно в душата му започна да се промъква носталгия по всичко заобикалящо го… Подобно чувство беше изпитал преди година на екскурзия с учениците от класа му…
С колежката си Алфатия и нейния клас чакаха влак в далечен южен град, където беше служил войник. Четири коловоза деляха поделението от перона на гарата. При едни маневри поделението опустя, забравиха да го сменят и в края на денонощието той изтърва заредената „Симоновка“ от върха на вишката. Слава Богу, мина без изстрел, но от носа му и спуканата устна потече кръв…
Умилен, трогнат от този спомен, той купи кутия шоколадови бонбони и след две- три минути ги поднесе на часовоя до пирамидата! Войничето го изслуша, взе бонбоните и паспорта му, и го пусна да се изкачи на върха на пирамидата, откъдето помаха на учениците си.
Пристигането на влака раздра жегата, спомените и той побърза да се качи с мотаещата се в съзнанието фраза „Адио Рио“! Идването в родното място беше съпътствано от стари проблеми… Жена му беше назначена в града, а за него оставаше възможността за работа в околните села и ново чергаруване… Последна надежда беше училището по машиностроене, но директорът се оказа в отпуск и той се упъти към посочения адрес… След позвъняване, от дворната порта на улицата излезе висок, побелял мъж с гребло в ръце. Дясната му ръка беше някак схваната, сякаш прикачена. Седнаха на пейката и Алек разказа за проблемите и митарствата си… Оказа се, че и тук часове за пълен норматив няма. Стана да си върви и съчувствено попита директора какво му е на ръката. Оказа се, че той е бивш фронтовак! Алек с въздишка сподели, че баща му също е участник във Втората световна война, загинал някъде в Унгария. Побелелият мъж го хвана за ръката и отново седнаха…
– Как са трите имена на татко ти? – втренчи се в него директорът. След отговора сложи ръка върху рамото на младия човек и го попита имал ли е дядо му кръчма и кон на име Лишко?
След потвърждението се възцари дълго мълчание, през което време директорът с потно чело гледаше към Дунава и румънския бряг…
– Момче, – обърна се после към Алек – нашата среща е едно малко чудо, доказващо, че има съдба, провидение и Бог! Аз познавах баща ти, Бог да го прости… Това се случи в една мрачна, студена нощ в Белград на товарната гара… Германски самолети „Щуки“ бомбардираха и обстрелваха композициите с боеприпаси и войници, заминаващи на фронта. Беше същински ад!!! Навсякъде пожари, взривове, крясъци и стенания. Призори бомбардировката свърши! Дадоха отбой и кратка почивка. Там се запознах с баща ти и още двама земляци. Бяхме черни и грозни като дяволи. Обещахме си, ако оцелеем, да се срещнем и видим след войната…
Тогава баща ти ми разказа за съдебния процес срещу него и приятеля му Данчо, с когото служели войници в гр. Кавала в Гърция. Участвали в конспирация и били във връзка с гръцки партизани… В една дъждовна бурна нощ трябвало да се присъединят към партизански отряд и изнесат оръжие с един кон. Преминавайки през някаква дълбока урва, конят се подхлъзнал и прииждащият порой го отнесъл… Не успели да се срещнат с партизаните и след три дни лутане и криене, били заловени и изтезавани… Очаквал ги съдебен процес и разстрел… Спасило ги настъплението на англо-американците…
Настана мълчание. Бившият фронтовак бавно, умислен извади цигара и запуши, зареял поглед в Дунава.
– Ще направим така. – промълви най-сетне той. – Ще ти дам половин норматив часове. Толкова мога. Останалите ще ти даде колегата ми, шеф на Хранително-вкусовия техникум. Ще се разбера с него! Сигурен съм, че една душа, която ни гледа отгоре, ще бъде радостна и щастлива. Ще сложим край на даскалското ти чергаруване.