Александра Ивойлова се изявява в различни области на изкуството – като магистър по пиано в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, а впоследствие камерна певица (специализирала в Париж, издала е компактдисковете „Барокови арии и песни“ и „Отражения“); с илюстрации, художествени и фотографски изложби (фотохайга); с поетични публикации в наши и чужди издания, със своите десет книги, сред които „Горчиви дъждове“, „Hommages“, „Път над света“ – стихотворения, „Неочаквани мисли“ – сентенции, „Последната роза“ – хайбуни и импресии, „Следи от вятър“ и „Градове от думи“ – хайку, „Същината на Ботевото слово“ – полемични анализи и др. Съставител и редактор е на първата хайку антология на градска тема – „Градът / La Ville” (2012) – сто и трима български, френски и франкофонски поети. Публикува литературна и музикална критика, отзиви за изложби, есета, фрагменти, епиграми.

Членува в: Български ПЕН център, Международно дружество „Елиас Канети“,  Съюз на българските журналисти, World Haiku Association (Япония), Europoesie – UNICEF и др. Член е на редколегиите на сп. „Хайку свят“ и сп. „Читалище“.

 

 

 

 

 

МЪЛЧАНИЕ И ДУМИ

 

Как мъдро е

небесното мълчание!

И колко празни –

моите слова …

Говориш ти, небе,

със своето мълчание.

А искам с думи аз

да замълча.

 

 

 

 

 

ПОЕТЪТ

Дошъл да види слънцето в небето,

света под слънчевия взор –

да го познае и сбере

във думи,

в слово,

във поезия;

да изкачи тъй бездната на върховете

и отвисоко да съзре

как в бездната под него, долу

просветват върхове;

в любов да се опива,

която не ламти възмездие –

любов и близка, и недостижима

като безсмъртните съзвездия;

във жест обикновен

да бъде знак –

тъй както, флагове развее ли,

е знак на новата идея.

Дошъл да види слънцето в небето

Поетът – лес,

гора –

чието ехо умножава гласовете –

сам той хилядогласен,

събрал безброй лица

в един език – душа

на естеството,

език – на слънцето подвластен.

 

Дошъл е слънцето да види

Поетът Константин Балмóнт!

ЧОВЕЦИ – СТРЪКОВЕ ТРЕВА

Към хоризонта литват птичите ята –

ах, чучулиговите поднебесни арки!

А ний по пътя огледален се завръщаме –

тунел дълбаем в тъмнината на пръстта.

Дори не ще дочакаме забравата –

минаваме тъй бързо през света

дълбоко долу, под пределите на времето.

И грижа нямаме за своите имена.

Душите упорито стиснали –

кръга ще трябва да затворим.

Избухваме зелени под дъжда.

Далечно ехо стъпките ни ще повтори.

Избухваме зелени под дъжда

във гръб на тези, дето ни оплакват.

Кръга ний трябва да затворим –

Човеци – стръкове трева!

Човеци – стръкове трева!

 

 

ТЪГУВАТ ПТИЦИТЕ

 

А между лятото и есента

тъгуват птиците.

И пълен е с предчувствия

дъждът.

В зенита спира ниско слънце

и бърза да потъне в здрачината.

 

Ще дойде другият сезон.

Най-щедрто сбогуване със цветовете.

Дъхът на вятъра ще стине

и утрото ще ослани гората.

След всеки лист отронен

ще е тишина.

Все по-вглъбена …

 

Додето паднем най-подир

в дълбокото –

в най-бялото, най-чистото смирение.

 

И нещо ще се промени в тъгата,

останала несетно зад гърба ни.

 

Че между лятото и есента

тъгуват птиците.

А в сънищата на снега

тревата расне …

 

 

 

 

РЕКАТА

 

Тече,

изтича вечната река –

и мие, и изронва бреговете …

Нима реката може някъде да спре –

освен в талазите неспирни на морето?

 

Тъй миг след миг и моят дух тече –

отнася бреговете ми нетрайни …

Та може ли духът ми някъде да спре –

освен във светлото,

във Божието дихание!

 

 

ТЪМЕН Е ОБЛАКЪТ НАД БЕЛАСИЦА

 

Царю Самуиле,

хиляда години

смъртта ти не стихва –

и тътне, и расне във времето.

Хиляда години

смъртта ти е твое рождение –

и така ще пребъде,

докогато човекът е жив

и върви по земята ти.

 

Тъмен е облакът над Беласица …

 

Царю Самуиле,

ти, който видя слепотата на силните,

слабостта на юначните,

на убитите живи –

беше зрящ ти едничък

във Преспа,

пред морето от болка –

слепи вóйни,

просяци, скитници в мрака.

Властелинът бе,

от когото измолваха прошка достойните –

и очите ти

бяха твоята гибел –

път към сърцето,

където пламтящата рана

избухна.

 

Вече няма лице

тази тежка душа оскърбена,

само символ един,

само камък крайъгълен тегне,

стъпало

в стъпалата нагоре,

легенда и стих,

пръст от пръстта,

семе на трева избуяла.

 

Тъмен е облакът над Беласица …

 

Царю Самуиле,

вечна е твоята гибел,

вечна – смъртта ти,

храни тя с болка земята,

паметта напоява със сълзи.