АЛЕКПЕР САЛАХАДЗЕ
(1941-2013)
Поет, преводач, драматург, заслужил деятел на изкуствата на Азербайджан. Автор на книгите «Пет листчета», «Огнен паметник», «Очите гледат света», «Цвете на спомена», «Ода за огъня» и пр. превел на азербайджански език творби от Л. Стърн, А. Тарковски, А. Платонов, А. Софронов, М. Селимович.
ЕЛЕГИЯ
Защо на кратък живот са обречени
звездите, падащи по раменете ни?
Всеки път ли убиец е времето?
Или гинат фатално големите?
Как допуснахте да се случи,
питам вас,
Лермонтов Мишел, –
да загинете на дуел?
И защо тръгнахте на война
като жива мишена,
Петьофи?
Само двайсет и шестгодишен –
с песните недопети…
Иржи Волкер…
През 1900-на дошъл на света,
В 24-та – покосен от смъртта.
Кой ви позволи да умрете?
Честно отговорете…
О, простете въпросите груби –
зная: охтика ви погуби…
Как така се реши,
Есенин?
И страхът не те ли опази,
че към титлата
«самоубиец»
ще прибавши и тази –
прерязал си вените?
Другарю Маяковски, а вие,
порицали в рими Есенин?
Как можахте поета пореден –
Себе си – да убиете?
Лорка, Лорка, смугъл побратиме,
мой Мушфик, мой връстнико вечен!..
Защо на кратък живот са обречени
звездите, падащи по рамене ни?
ЖИТЕН КЛАС
Много-много отдавна,
откъде ли – незнайно,
зрънце
паднало на земята.
И в прегръдката земна
сгушило се мъничето,
и земята шептяла:
«На мене прилича!»
А след време покълнало
то –
зелено езиче, –
на небето се плезело,
от браздата надничало,
наедрявало,
мълком събирало сила,
после – педя по педя –
снага извисило;
и откърмено с нейното мляко зелено
все към слънцето гледало.
И постепенно
проличавало –
златното земно дете
заприличва на лъч,
колкото по-расте…
ПРИКАЗКА ЗА СКОБИТЕ
Живял затворен, изолиран
Той като в собствен микроклимат.
Живеел в скобите си малки
както мастилото – в писалка.
Сутрин –
скобите отварял.
Вечер –
скобите затварял.
И мълчал си пред света!
С устни, свити като скоби.
Със заключена уста.
Вдясно – скоба.
Вляво-скоба.
И мълчал си –
плод в утроба.
С чкрвея, а не със птицата, –
да е с място гарантирано
в скобите и пред паницата…
Завет, топлина, покой
в скобите намирал той.
Ала скобите его смазали.
Скобите не его опазил
От смъртта…
И легнал в гроба
той – като в последна скоба,
и набързо го оправили…
И набързо го забравили.
В аритметиката само –
моля ви да го запомните! –
не заробват
никой
скобите!
***
Ако човек обикне друг човек –
това е хубаво…
Обичта е скъпоценна бродерия
върху канавата на живота.
Ако човек обикне друг човек,
значи този човек е Човек.
ЗВЕЗДИ
Подлъгват, че са близо,
а всъщност са далече;
изглеждат топли,
а всъщност са студени.
Пророчески в очите ни се взират…
Като едно всевиждащо око
сподирят ни по пътя на живота.
ДЕТСКИЯТ ПОГЛЕД
Жаден и гладен е детският поглед,
няма за него насита.
Гледа наяве, гледа насън,
слънце стаено побрал.
Лъч след лъч светлина излива
върху земята, небето, цветята…
Всичко видимо той попива,
предусеща света
с вещо вътрешно зрение,
не оставя сърцето на тъмно
на човека детският поглед.
БЕБЕ
Гука бебето, плаче,
гласчето му трепка. От простия звук –
от звънтежа му, само се вслушай! –
Заражда се слово.
Устремено, току-що политнало,
голямо, горещо и живо,
обло, кръгло-закръглено като самото дете.
Слово-дума с нахапано крайче,
с дъх млечен и зрял…
Мишленце мъничко, детенце голичко,
твоите думи се търкалят като ехо,
сблъскват се,
удрят се в поникналите зъбки,
трептят отвътре
и в света се вливат.
Дума по дума,
вкопчено в божия свят –
крепне детето…
Превод Надя Попова
