ЧЕРНИТЕ ХОРА
Черни хора
излизат от черното езеро,
измили с кал болката.
Черно е езерото
от мъката
на черните хора.
Черно е било езерото
на хората преди Черните.
Изцерени,Черните хора оставят
в Черното езеро болката –
и другите след тях да я попият
в телата –
болка е лекът за болката.
Другото име на живота е тя.
Другото име на любовта.
Другото име на черните хора.
ЗВЕЗДОЧЕЛИТЕ ХОРА
Въздиша слънцето със залеза виновно.
Снежинките красиви събори от дървото.
И не остана спомен даже, жалко,
от искрометните звездици бели,
които смирени на земята бяха слезли,
макар за толкоз малко.
Но ето, че отпиват звездно мляко
корените на дървото на живота.
Приканват малката лудетина в мен
по него да се изкатери,
припомнила си, че в ден такъв, свещен,
така се раждат хора звездочели.
***
На Хайри Хамдан
Познаваш ли пустинята, поете,
с неизговорените ветрове –
заличители на стъпките ти в пясъка?
Но кръглата луна полепи лунен прах по босите нозе
и в тях наля блестящи вени,
а времето дълбае кратери във паметта –
кръвта искряща проговори език на вечността.
Познаваш ти пустинята, поете,
с неизговорените ветрове,
които свирят във душата ти поеми.
И те – децата ти пустинни,
носят твоя генетичен код.
Закусват песъчинки бледи
и вкусват истините божии, самотни.
***
Изоставено накрая на света
едно селце
приютила съм в моето сърце.
Безлюдно, прашно и в мъгла,
то тъне в тръни от забрава.
Времето дори не помни
по пътя му да е минавала кола.
Ала по пистите сърдечни
със скорости светлинни,
облечена в лила,
пътува любовта.
Тя все намира брод –
дори мостове да отнася.
Кълне се, че дарява плод –
понякога горчив,
понякога тъй сладък.
Изоставено накрая на света
едно селце
приютила съм в моето сърце
и в туй селце
само аз и ти
сега живеем.
***
Гневният вчера днес не е тук
И обиденият също го няма –
той е друг.
Нищо не е станало.
Само цветовете на пустинята
падат като напоителен дъжд.
***
„Мисля, следователно съществувам.“
Рене Декарт
И грехът е в мисълта.
Помислиш ли го, си го свършил.
А земята е свидетел –
в чекмеджето два на три
са всички доказателства,
от които на небето няма смисъл.
Въпросът тук е
дали наистина си съществувал.
НА ХРИСТО БОТЕВ
Нямало е интернет,
нито телефони смарт,
точния момент да избереш,
на точно място да се озовеш.
Всеки има своя връх –
твоят беше Вола.
Може да е безразсъдна смелостта,
може да е избор осъзнат,
ала искам още да чета
твойте стихове и фейлетони –
да си пръв учител мой
в рими и човешките закони.
Да съм в думи и дела едно,
да съм истина за много хора.
Тебе, мамо, аз благодаря,
че ме срещна с Ботев на върха!
ПУСТИННА РОЗА
Събудих се и я видях.
Огледах се,
но нищо нямаше
наоколо.
Тя бе в сърцето ми, разбрах.
А то – разцъфнало в спирала роза.
Каква хармония и
вяра ме изпълни –
растеше тя пустинна
във сърцето ми.
На съзнанието ми верига бе –
изхвърли вещите от него.
В невроните ми се пресели,
жонглираше си със реалности,
от истинни по-истинни.
Но истината бе една –
розата и аз
едно сме.
Пътят на душата ми е тя –
спирала, по която аз вървя.
Един път черна, друг път бяла,
но тя всъщност няма цвят.
Недвойствена е нейната природа.
Събудих се и се видях –
по този път вървях,
превърнала се в роза.
СПОМЕН ЗА БАБА
Под тропота на дните се превива
блокираната става на нощта,
а баба във зори завива
нощвите втасал хляб с месал.
И ето, идва от градината,
загърнала в престилката
круши с цвят на есен.
На вятъра в засилката,
навела гръб, тя тананика песен.
Кога ли аз също се научих
да идвам с круши от градината,
целунати от слънцето те греят
и нося ги прегърнати в суичъра –
говоря си със вятъра
за бабиния хляб, омесен
със сълзи и със песен.
И с вкус на круши печени
живеят дните сочни
с тези спомени.
ПЛЕВЕН
На детството
смехът ми
тук извира.
Мисълта
с конете
на герои
галопира.
Дъждовете
в този град
понякога
са пестеливи
на багри и
вълшебства,
но само тук
небето
по дъгата
се навежда
с целувка
към земята,
а ягодовото
поле
на детството
дъхти
надежда
в буркана
с прекипяло
сладко.