АКТУАЛНА ПОЕТИЧНА АКУСТИКА

Продрум ДИМОВ

 

 

 

                               Не искам да затворя тъмнината.

                               Не искам да се зазори,

                               защото изгревът ще дойде откъдето

                               пристига всяка нощ.

 „Пловдив“

 

Тези напрегнати лирични изблици на Иван Странджев асоциативно ни пренасят към горестния Дебелянов „Пловдив“, излял болката на големия поет от Копривщица. И сега, столетие по-късно, към творби със същото звучене ни връща далечният му последовател Иван Странджев – този надарен наш автор в своята стихосбирка „Улици на тъгата“.

Иван Странджев е представител на зрялата ни поетическа генерация, голяма част от която изгря на литературния небосклон в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. През 1981 г. поетът дебютира със стихосбирката си „Думи за спасяване“, която подсказа за творческия му потенциал. Още в първото си заглавие поетът с правдив език отразява актуалните парливи социално-психологически и нравствени процеси, които резонират в отзивчивата му реактивна душевност. А това предопределя до голяма степен емоционалния свят и сюжетно-тематичната насоченост на следващите му творби. През 1984 г. излиза от печат втората му поетична книга „Докосване до светлината“, последвана от „Врата в небето“ и „Чудо“, появили се на бял свят през 1990 г. С тях и други свои произведения Иван Странджев укрепва позициите си в литературните ни среди. Надареното му перо откликва не само на разстроените лични преживелици, но и на острите социално-икономически и психологически сътресения, от които болезнено започва да се задъхва обществото ни. Всичко това попада в творческото му полезрение, търсейки себе си като възгледи, психика и място в съвременното светоусещане, въвеждайки ни в света на своите идейно-естетически концепции за нравствения облик на нашия съвременник.

Този подход за поетическа трактовка на нашето съвремие усещаме доста осезаемо и в стихосбирката „Улици на тъгата“, която ни предложи престижното столично издателство „Захарий Стоянов“. Още от първите стихове чувстваме полъха на състраданието и голямата тревога от тоталния упадък и морално сриване на обществото ни. Картината, която ни стряска, е повече от унизителна:

 

Децата заснеха с мобифоните си

                              старата учителка

                              как рови в кофата за смет.  

                              Светкавиците блеснаха в очите

                              на настръхналите котки.

„Репортаж“

 

Низост и падение, които поставят на изпитание здравия разум, за който няма въздух в днешните „улици на тъгата“. Този срамен репортаж е своеобразно въведение и отваря вратичката на цялостния емоционално-тематичен свят на творбата.

Книгата изобилства с разсъждения и упорити несъгласия за автора, осъзнал своята безпомощност, която го съсипва, защото „отнийде взорът надежда не види“ и болезнено изригва:

                             Не нося в себе си очакване,

                             красив съм и притихнал като

                             блясък огледален на метал –

                             спасението

                             чака

                              на ножа в острието.            

„Възраст“

 

В много от стиховете поетът пътува често обезпокоен, замъглен, загадъчен, сякаш сънува или се пробужда от дълъг кошмарен сън, оглежда се с мрежести очи и не може да се опомни къде се намира, смутен от все така заобикалящия го хаотичен свят. Непрестанно еобезпокоен и търси удовлетворение. Нерядко загатва епизодично за липсващия му любим човек, с когото все не може да се срещне. Но колкото повече го придружаваме по тръпнещите коловози на непримиримите му размисли, все повече ни задушава дъхът на днешното безпътно време. Пред замисления му поглед:

 

                              Денят пълзи по гърба на планината,

                               кучетата лаят, съседът кашля сутрин

                               пред първата цигара,

                               въздухът е бистър като алкохол,

                               ветровете са се вкупчили в дерето –

                               такава е картината.

„Тъга по часовник“

 

Значителна част от стиховете потискат с преобладаващата минорна емоционална обагреност, но понякога, макар и твърде рядко, ни препраща, сякаш за отмора от угнетяващото психическо натоварване, към примамливи интимни преживелици.

В тази своя стихосбирка Иван Странджев като че ли маргинализира присъствието на интимния свят, без да го пренебрегва, разбира се, защото е територия, която играе водеща роля в нашето съществуване. За сметка на това доминират в стихотворната тъкан задълбочената наблюдателност; дълбокият психологизъм; неотстъпното търсене на изчезващата хармония; непримиримостта към човешката уродливост, избуяла така застрашително напоследък; неукротимият стремеж към съвършенство, напуснал сякаш безвъзвратно нашия бит.

Сроден със социално-гражданската тематика, Иван Странджев не може да си позволи да загърби интимната проблематика, която при него неизбежно се свързва с днешните социално-психологически разрушителни процеси. Поетът преживява драматично човешката хладина, гнетящите морални и социални деформации, погребващи нашите изконни ценности. И неслучайно се пита:

 

Какво ли ще се случи с мен, когато

                           зад ъгъла на улицата тялото ѝ се разлее?

                           Забързаният град

                                   и алчната захапка на стада от хора,

                           не ми подсказват,

                           че ще оцелея.           

„На бистрото“

 

Иван Странджев е творец, който съумява от дребни неща на пръв поглед да ни предлага дълбоко смислени обобщения, съзирайки в незабележими детайли от околната действителност същностното, значимото…

И това повелява, когато общуваме с неговия стих и творчеството му,  да се вглеждаме изпитателно и да се замисляме сериозно върху всяка творба на този талантлив наш словесен художник. От пръв поглед някои негови творби изглеждат сътворени с известна абстрактност, иносказателност, даже намирисващи донякъде на енимагматичност. Това, разбира се, е първо и измамно впечатление. Напълно разбираемо е, че с годините авторът е натрупал добър творчески опит като е изоставил класическата римувана мерена реч, разкрепостил се е и е започнал да борави професионално със свободния стих. Това е въпрос на личен избор и едва ли трябва да бъде упрекван за порива да се сродява с нови модерни поетически похвати в творческата му лаборатория. Така в значителна степен обогати стихотворния си арсенал. Погрешно е обаче да се внушава, че някои недостатъчно литературно грамотни читатели изпитват известни смущения при първото си докосване до белия стих. Тези първи впечатления постепенно се разсейват с внимателното преосмисляне на прочетеното.

Придобил с право самочувствие и обновил със съвременни одежди своя стих, Иван Странджев не изменя на своя творчески натюрал и съхранява социално-гражданската острота на произведенията си. И макар че тъгата преобладава в стиховете му, той не губи вярата си в едно по-оптимистично бъдеще, отправяйки горещ призив към своите съвременници:

 

                        Подайте си ръката,

                        така крилата ни ще станат две,

                        надеждата за полет ще е възможна.“         

„Все още…“

 

Всичко това прави стихосбирката „Улици на тъгата“ тревожен зов за освестяване, който търси своята спасителна акустика за отрезвяване на днешния объркан ден.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ЛИТЕРАТУРЕН КАЛЕНДАР АВГУСТ 2022
Next post СТОЯН ГЕОРГИЕВ /СТИХОТВОРЕНИЯ