АЛЕКСАНДРА АНТОНОВА
Вариации на критическото мислене
ЛИТЕРАТУРНОКРИТИЧЕСКИ АВТОРЕФЛЕКСИИ У БОЯН ПЕНЕВ
Институт за литература при Българска академия на науките
Характерна особеност на литературнокритическото отношение е авторефлексията, склонността на критиката да дефинира целите, задачите и следователно смисъла си, склонност, която се преподновява в теоретични и литературноисторически текстове и дискусии. „Критиците, пише Минко Николов, имат навик да се гледат в огледалото и да се питат разни неща.“1 Рефлексът на литературната критика да се вглежда в себе си, да се пита какви са задачите, целите, отговорностите, а следователно същината и, смисъла Ј, я специфизира като интелектуален феномен. Съществена гледна точка в проучването на критическата авторефлексия представлява проучването на теоретичните схващания за смисъла, целите и посоките на литературното изследване, оформени у критици като Боян Пенев в цялостни теоретични системи.
В студията си „Посоки и цели при проучване на новата ни литература“ Боян Пенев създава цялостна теория и философия на литературното изследване. По посоките и целите на литературното изследване съдим за съдържанието и духа на литературата, твърди Б. Пенев. Но и не само – по многообразието от задачи, които се поставят на литературното изследване, по посоките, в които се вижда смисълът му, може да се отсъди за неговата важност при изучаване на епохата, културата, нацията. Пенев прави кратък обзор на различните схващания за смисъла и следователно посоката на литературното изследване, като извежда и недостатъците от „изолираността“ на подхода: според едни задача на литературните изследвания е достигане до особености на националната психика, според други – на индивидуалната психика, трети търсят реконструкция на историята на идеите, четвърти пристъпват с филологически интерес, търсят да доловят в развитието на литературата развитието на говоримия и писмен език, изследват езиковите влияния, пети подхождат естетически, търсейки единствено художествената стойност. Като доказва едностранчивостта на тези подходи в литературното изследване, които го изпускат като културен феномен, Боян Пенев ги обединява в комплициран подстъп, адекватен на сложно генерирания литературен процес.
Естетическото проучване обаче игнорира зависимостта на литературата от социалните и политическите условия (т.нар. „външни“ фактори), загърбва общественото Ј значение и въздействие. То се насочва към изследване на (развитието на) формата, което е в тясна връзка със съдържанието, включва изследването на индивидуалния език, влиянието на живата народна реч, стиловите влияния и развитието на собствен художествен стил, специфичните художествени образи. „Индивидуалните условия на литературната продукция“ са сред факторите на литературното развитие, но те не могат да се разглеждат изолирано от цялостния – и исторически, и културен процес – синхронен и диахронен. Такава интерпретация не би могла да отчете например интересни феномени в културните взаимодействия, които историята на литературите показва, а именно, че развитието на даден художник е тясно свързано с „постепенното освобождаване от традицията и приобщаване към една култура, по-висока от тая на околната среда“.
Понятието „среда“ в литературното проучване се свежда до две дефиниции: средата като определена от духовна култура и средата като обусловена от материални потребности (икономическо схващане за среда). „Без съмнение, много по-широко е схващането, което синтезира тия две тълкувания и разглежда литературното развитие във връзка с взаимодействието между отделната личност и околната среда“. За всяка различна епоха въпросът „личност или среда“ има различно решение. Нещо повече, в онези култури, които допускат подобно обособяване, „отделни крупни художници насочват литературното развитие“ – обикновено за тях изкуството е самоцел. Проучването на техните литературни дела засяга малко историческите и политическите условия – тук причините са в личността на художника. Авторовата личност – но и в психологически аспект („личната психика“) – е следователно съществен фактор на посоката и развитието на литературния процес, който трябва да бъде проучван („защото съществените и най-характерни моменти на литературното развитие ще намерят своето обяснение във вътрешния живот не само на околната среда, но и на писателската личност“).
Психологическият подход има значение особено за периодите, в които развитието на литературния живот зависи в по-малка степен от условията на обществения и политическия живот. Писателят трябва да бъде разгледан като импулс на идеите на средата, да бъдат разгледани мотивите му и условията на неговото „вътрешно“ развитие, как му е въздействала националната и обществена среда и как се е отнасял към нея, поддавал ли се е или се е противопоставял; да бъдат проследени живите му връзки с епохата. Показателно е и отношението на писателя към публиката, влиянието Ј върху неговите самооценки, неговото съобразяване или противопоставяне на вкуса Ј. Материалното положение на писателя като съществен фактор на неговата дейност е сред важните акценти в изследователското внимание.
Извеждайки посоките на проучване на авторовата личност, Боян Пенев всъщност дава насоки за изграждането на авторовия портрет: изясняване на главните етапи в духовното развитие на писателя, факторите, които са способствали за формирането на неговата индивидуалност, важните събития в неговия живот.
Духът на епохата просветва в мирогледа на твореца: „Две неща главно налагат своя отпечатък върху творенията на художника и обуславят тяхната своеобразност – мирогледът и творческата му мощ“. Мирогледът и творческата мощ са отразени като единство в творбите и това единство критикът следва да търси (и чрез вживяване) – когато се слее с душата на твореца, той би могъл – не чрез умъртвяващ анализ, а посредством жив синтез, да разбере неговото творчество, да достигне – тъкмо чрез „възприемащата душа“, не чрез логическия, теоретизиращ разум, до „неразложимото“, „ирационалното във вътрешната организация на твореца и творението“.
Характерно схващане на Боян Пенев е, че не може да се разделя художникът от човека, от нравствената личност; не трябва да се разделя твореца от неговия мироглед, от неговото схващане за живота. Разграничението на факти от „вътрешния“ и „външния“ живот Пенев нарича „изкуствено“. Единството на творческата и нравствената личност просветва чрез „един дълбок психологически анализ“, който свежда тия категории към една „основна психическа същност“ – без него формалният анализ, извеждането на естетически и етически категории няма да доведат до съществени резултати: „Имаме ли вътрешна възможност да се домогнем до нея – до първопричината – ние ще уясним по-нататък размерите и стойността на оная искреност, която поетът е вложил в творенията си, […] Искреност, в която прозира глъбина – това е първото, с което може да ни завладее едно художествено произведение. Липсува ли тя – всичко друго е литература“.
Задача на литературнокритическото изследване е следователно установяването на единството между творец и творение, което се изразява най-завършено в установяването на единството между форма и съдържание – главна цел на естетическото изследване. Естетическият анализ разглежда изразните средства, художествените образи, вътрешната и външна композиция, езикът (доколкото е нужно чрез неговите особености да се анализира стилът). Б. Пенев е изключително детайлен в обглеждането на анализационните подходи към езика, изследвайки стила – стилът разкрива чувства, представи, настроения, темперамент. Натюрелът на поета личи и в тропите, те уясняват как възприема той; важен и показателен е и ритъмът (не само на поетическата, но и на неотмерената реч). Пенев прави важното наблюдение, че „стойността на художествените образи зависи […] и от значителността на националнопсихологическите черти, що съдържат те в себе си“.
Чрез възстановяване на естетическите вкусове на дадено време посредством проучване на литературните произведения да възстанови историята на тия вкусове в националната литература, литературният изследовател е в състояние да посочи доколко определени произведения са способствали за развитието на естетическа култура. В този смисъл критиката отново функционира завършващо за идеята (представата) за културната епоха. В извеждането на подхода и способността за „съзерцание и вътрешно проникване“ в духа на автора, които обезпечават творческия характер на литературоведското интерпретиране, просветва принципната дискусия, която прорязва цялата история на себеосмислянето на литературната критика – наука или изкуство е тя.
Идеите на Боян Пенев, отразени в различни негови публикации и във фрагменти от неговите дневникови записки, оказват, бих казала, формиращо въздействие у критици като Г. Цанев, който още в самото начало на творческия си път създава портрета „Боян Пенев като литературен историк и критик“ (1927), следват „Боян Пенев“ (1939, 1975), „Боян Пенев. „Увод в българската литература след Освобождението“ (1942). „Боян Пенев и неговият дневник“ (1972), а части от дневника му публикува в сп. „Изкуство и критика“ през 1939. Цанев усвоява и отстоява последователно редица виждания на Б. Пенев, включително и по отношение на етическото самосъзнание на критика – строгостта, отговорността и съдбовността на оценките му – виждания, с които последователно портретира създателя на литературната ни история.
1 Николов, М. Отговорности и възможности на критиката. // Септември, 1965, № 4, с. 54.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“