Никола ИВАНОВ
Хвърляйки общ поглед върху разказите, новелите и повестите на Банко П. Банков се убеждаваме, че в тях преобладава автобиографичното. Местата, където се развиват сюжетите в неговата проза са тези, които са му познати и свързани с личната му биография. Това са преди всичко родният му град Ловеч, макар и неназован пряко, с реката Осъм, Троян, откъдето е част от неговия род, София и местата из България, където е работил] УАСАГ, където достига до ръководител на катедра „Строителна механика“ и става професор, преподавателската му работа във ВСУ в София.
Част от сюжетните действия протичат в чужбина – преди всичко Полша и Франция, където Банко П. Банков специализира и многократно ги посещава. Научните теми и сюжети, за които става дума в творбите му, също са свързани с неговата специалност. Всичко това му помага да бъде убедителен в разказа си. Той разказва за любовта, войната, самотата, времето, старостта, за страховете и болестите, които съпътстват човешкия живот. Сюжетите му са изпълнени с нравствени измерения. Не се впуска в плакатно патриотарство. Топлият глас на разказвача съживява личното преживяване, едновременно реалистично и въображаемо. Този писател пише само онова, което е преживял и знае от личен опит. Много важна роля при него играе споменът.
Разбира се, за да е успешно едно творчество личната биография съвсем не е достатъчна, защото тя е само предпоставка. До успех се достига когато към богатата лична биография се прибави и писателското въображение, което се нарича дарба или талант да разказваш. Трябва да се смесят до симбиоза реалност и фикция. Неговите истории ще ви накарат да потънете в тях и да ги приемете като свои.
Банко П. Банков е живял в три социални обществено-исторически строя в България – в царство България, по време на социализма и сега след промените от 1989 година. Затова в повечето му творби става дума и за трите периода.
Естествени, непринудени, безхитростни и автентични са разказите през детските очи и сетива. Децата в провинциалните градове и градчета живеят предимно по законите на естеството. През чистия наивен детски разказ Банко П. Банков отправя своите послания за по-хуманен свят, от който има нужда българинът, а не от омраза, злоба и отмъстителност. Детската наивност често е привидна, защото детското любопитство не познава граници. Още като дете човекът се формира като личност. Особено симпатичен и показателен е интересът на децата към интимния свят на възрастните, към непознатото и тайнственото, любопитството към това неизвестно, което децата интуитивно усещат, че съществува, но възрастите го крият и не говорят за тези неща пред тях. Става дума за сексуалността, за която споделят по-големите юноши пред малките деца, предават им своя опит. Всеки от нас е преминал през тези житейски етапи и в това е универсалността на разказите.
„Ергенски панаир“ е панорама на тогавашния живот. В центъра на разказа са съдбите на малките хора. Евакуацията на войска и граждани от София в провинцията заради бомбардировките над столицата по време на Втората световна война. Животът е скучен, безинтересен, сив. Сред евакуираните има застаряващи ергени, неженени има и от военните. Чиновници – безцветни, захабени от ежедневието, сред тях се отличават само артистите от Народния театър. Амбициозна цел на момите и старите ергени е женитбата.
И това става набързо чрез сватовници, както се осъществява бракът между дъщерята на стария учител Хемико и назначения за главен инженер в Горно Оряховското железопътно депо. Правят сгледа и набързо се женят, защото това е условието инженерът да получи самостоятелен апартамент. До там се простират прагматичните му цели, които са въобще целите на малкия човек. При подобни бракове някои цял живот съжаляват, че не са дочакали принца на бял кон, както майката, която „Може би съжаляваше, че някога е избързала, не е дочакала оня мъж, който да я отведе на далечна гара, откъдето тръгват влакове за всички посоки на света.“.
Сходно е главното послание в „Мъже като елински богове“, където става дума за самолетния завод в Ловеч, летището, военните и мечтите на децата да подражават на героите; това е детската романтика и не само на детската. Вдовицата, в чиято къща квартирант е старши лейтенантът Атанас, мечтае офицерът да я вземе и отведе със себе си, но е дълбоко разочарована, че това не се случва. Но съкварталката ѝ, хубавата Марга пък е щастлива, защото атлетичният широкоплещест офицер Тодор я отвежда със себе си в Божурище, а мъжът ѝ се пропива от раздялата. В тези разкази Банко П. Банков доказва, че е много добър психолог и разбира сърцата и душите както на женските, така и на мъжките персонажи. Колко е заразителен примерът на безумно смелият летец Калин Хаджигичев!
В „Мечтата на доцента“ главен асистент по инженерна геология и ръководителка на поликлинична лаборатория са семейство, живеят скучно, нямат дълго време деца. Ражда им се син, който става мамино синче, прахосник, безотговорен към всичко. Не завършва образованието си поради слаб успех, защото се отдава на пиене, жени, наркотици. Бащата посещава при научна командировка Ница и Монте Карло и мечтае да спечели един милион, за да ги даде на сина, който със сигурност ще ги прахоса, защото единствено това може да се очаква от Павлин. Аналогията с „Маминото детенце“ на Каравелов е естествена.
В този разказ Банко П. Банков поставя един основен проблем: за унизителното положение на командированите служебно български учени в чужбина. Командировките са оскъдни, направо мизерни, живеят във второстепенни хотели и общежития, пестят до сантим, защото са скромно финансирани. Същото е положението с проф. Николай Цоловски и ст. н. с. Дянко Сивриев, когато са командировани в Нант. Не по-различно е положението на българския художник, който е на обмяна на опит в полския град Краков. Само че поляците стачкуват и не се примиряват със социализма, не ги задоволява скучният, сив, безинтересен несвободен живот.
Все пак някои от българските учени са конформисти, задоволяват се с малкото. Ето докъде се простират желанията на българския стажант в Париж Дамянов от разказа „Червените кхмери“: „Мум, аз живея в комунистическа страна, но имам семейство, жилище, не е кой знае какво, но все пак – мое, сигурна работа. Какво му трябва на човек повече от усещането, че тежи на собственото си място?“ С тази примиренческа и приспособленческа житейска философия няма как да се постигне достоен и свободен живот. И добре че камбожданецът Мум отказва да приеме съвета му е да се върне при червените кхмери, защото неминуемо щяха да го убият.
За общуването при взаимните посещения между учени и обществени дейци в рамките на бившия СИВ става дума в няколко творби. В „Банкет за културна група“ българска писателска делегация посещава местната писателска общност в Мурманск, на Колския полуостров. Взаимните гостувания по повод празника на Кирил и Методий са шаблонни, съпроводени от пиене, местни скандали и взаимни уреждания на принципа „ти на мене, аз на тебе“.
В „Чуждестранна делегация“ подразбираме, че важни обекти в Задполярието са построени от интернирани лагеристи под ръководството на Киров, по време на политическия му възход. Работили са при нечовешки условия, дадени са много жертви, човешкият живот няма стойност. Ето как писателят е обрисувал обстановката: „Грозновати жълтобоядисани сгради се катереха край тесен път, болнавобледи деца с шалове и ушанки играеха върху проядена от смръзлек асфалтова площадка, пребрадени жени чакаха на търпелива опашка край магазин със залостени кепенци, вкопан наполовина в земята.“
Отчайваща е действителността в „Полярен ден“ – престъпност, проститутки, очакващи нетърпеливо възрастни финландските дървосекачи и чужденци, оскъдност, безнадеждност… Ключовото изречение е обобщаващо: „Руското примирение с нещата и ограниченията е пословично.“
В „Княжеството на Генадий“ проф. Манолчев и проф. Шаповалов са комбина в науката, правят си услуги, гостуват си, осигуряват си жени и луксозно прекарване било то в България или в СССР. В рамките на СИВ нямат проблеми нито в битово, нито в научно отношение. Генадий се изказва откровено цинично, но вярно за социализма: „Социализмът, братко, е толкова изгоден за получилите самостоятелна квартира и путьовки за летуване, че ще понесе поне още сто години всякакви издънки и разсипия.“ С разпадането на социалистическата система и СИВ приключват и отношенията между двамата професори. Системата е обречена, защото елитите се формират не според уменията, връзките с властта са решаващи, няма го моралът, единствената партия решава всичко, отсъства свобода и инициативност.
Значителна част от героите в торбите на Банко П. Банков са кариерно осъществени хора преди 9 септември. Успели са с таланта и трудолюбието си да забогатеят. Но идва промяната през 1944 година и нещата се преобръщат. Бащата на Ганета Кольо Харманов е предприемчив фабрикант с находчив за бизнес нюх. Майката Богдана също е умна и практична, дъщеря им успява чрез покана за брак да напусне България. От Австрия се озовава в Австралия. Поради нещастно стечение на съдбата не може да има деца, което става причина за развод с първия ѝ мъж. Не се отпуска, подхваща бизнес, омъжва се за банатски немец, Стивън, преселник от България. Но за да поддържа топла връзка с родината, преглъща национализацията и комунистическите притеснения към семейството ѝ, даже става представител на комитета за дружба с комунистическа България. На комунистически манифестации е поканена край официалната трибуна, където местата са с пропуски за приближените до властта. Емигранти-комформисти стават част от антуража на Людмила Живкова.
Сходна е съдбата на бащата на Найден, способен фармацевт. Идва 9 септември 1944 година и национализират дрогерията му. С компромиси успява да образова децата си, но е принуден да продаде половината имот на дебелоглав полковник комунист, за когото за всички неудачи на социализма е виновна Америка. В този разказ става дума и за появата на мутрите новобогаташи след 1989 година, които са свързани с бившите служби.
Много важна за комунистите е идеологическата благонадеждност. Заради бягството на брат му в Австрия Стоян Русковски не може да намери подходяща работа („Адам за всички Еви“). Да не говорим за съдбата на достойни царски офицери като капитан Коевски, чието поделение убива двама шумкари. По време на Отечествената война той умело командва ротата до Австрия и запазва живота на почти всички свои войници, награден е с орден лично от генерал Стойчев, но когато се прибират в България, едва не го убиват, спасяват го благодарните войници, за които той бил като майка. Осъждат го, лежи в затвора, а отмъщението се пренася върху болнавия му син.
Привилегиите на новата власт са повсеместни. Комична е ситуацията в „Грешка в кадастъра“, където става дума и за терористичния акт в църквата Света Неделя“ през 1925 година, дело на комунистите. Макар героят да е лишен от всякакво любопитство и широта на хоризонта, той е силен именно със своята непоклатимост и устойчивост. ОФ бележките за благонадеждност, без които е невъзможно да се кандидатства във ВУЗ са още едно средство за унижение, както и изискването за жителство, което кара някои да сключват бракове по сметка. В „Магията на пампасите“ писателят обобщава: „Новата власт се изюди да иска наряд от голи орници – мляко, кожи и вълна, беше намерила цаката да откаже земеделеца от земята му. Краят на Драговия поминък чукаше на зейналите от аралъци чифлишки врати.“
Едно от най-големите, фундаментални престъпления на комунизма е атеизмът, който насилствено налага чрез преки репресии към църковните дейци и вярващите. По този начин те сбъдва най-мрачната прогноза на гения Достоевски – всепозволеността. Изчезва страхът от Бог, мисълта за наказанието и възмездието, което Той в последна сметка ще въздаде за всяко извършено престъпление. Унищожена и премахната е една от най-силните и важни бариери пред престъпността. Това започва тотално в Русия след Октомврийската революция, където се взривяват буквално църкви и други места за молитва и общуване с Бог. В поволжието немската черква е превърната в пионерски дом. Съдбата на митрополит Висарион, църквата и манастира в неговата енория са характерни и обобщаващи за ставащото в България при комунистическата власт. Но в този разказ откриваме и Бокачовски ноти, защото няма сила, която да спре желанията на телата, грешният човек не може да им устои. Със своята далновидност и нюх Спасена спасява Висарион, защото наистина го обича и му остава вярна до смъртта му. А Ганета настоява и сключва църковен граждански брак със Стивън.
До нищо добро не води верската и етническа омраза. Това послание отправя Банко П. Банков в „Кръстопътен свят“: „Кварталът, в който Мелита и Стивън намериха дом, беше католически. Вековната ненавист между местните католици и колонизаторите-протестанти от Шотландия, стъпили на острова с оръжие в ръка по време на някакъв отдавнашен крал Джеймс, припламваше всяка година по време на оранжистките походи. С тях протестантите-роялисти честваха деня на победа над католиците, навираха в очи унижението им. Човешката природа е сбъркана, ламтиш не само да унизиш, но и да припомняш унижението. Къде беше гледал Бог, докато бе вдъхвал дух у човека? Дивите зверове не познават жаждата да унизиш.“ Поради тази многогодишна вражда доскоро загиваха безсмислено хиляди католици и протестанти.
Много вярно и точно психологически Банко П. Банков усеща и описва разликите в чувствителността и манталитета между българите и останалите народи. Ето каква незаинтересованост среща Дамянов от професор Равели, очаквайки да го попита в „От друга раса“: „Приятелю, лесно ли намери абатството, все пак – на толкова километри от Париж до тук. Как ще се прибереш сега, навън смрачава, почакай да свърши работният ден и ще те закарам с колата си в Париж.“ На тази студенина, ако Равели му гостува в София, Дамянов щеше да му предложи: „Емиле, знам как дотягат самотни вечери в чужд град. Заповядай на импровизирана вечеря у нас, така по приятелски. Или утре, вдругиден…“ Дамянов тревожно обобщава и споделя: „Хладноватата дистанция може би е била такт, възпитание. Утре и българите ще станат като него, но дали ще спечелят от това, или ще съжаляват?“ Разликите усеща и Ганета от разговора си със Стивън: „И тогава тя проумя, че родилната разлика в отношението им към България няма да се заличи…“ И неговите думи: „Ние усещаме различно понятието родина“. Отчуждението, алиенацията между хората е сред най-тревожните психологически проблеми на модерния свят. Единици са успелите сериозно и щастливи в чужбина българи.
Белетристиката на Банко П. Банков се отличава със своя дълбок хуманизъм. За съжаление с времето светът е отхвърли голяма част от хуманистичните добродетели и става се по-нехармоничен и изпълнен с конфликти и войни. Силно е откроено съчувствието и състраданието на писателя към бедните и онеправданите. В „Малки предателства“ упреква политиците: „Политиците тайно не харесват народа ни, никак. Бил мързелив и завиждал, отровен бил от предразсъдъци за равенство пред хляба, лева, закона и Бога.“ С ирония и сарказъм продължава, пренасяйки случилото се в днешното време: „Равенство на божия свят няма, едни са ги вредили да се трудят по бордове, митници и агенции за усвояване на еврофондове, затова влагат спестяванията си за имоти по Халкидики и децата им учат за юпита в Принстън. Бедните са бедни, защото са некадърни. Не са успели навремето да надбягат боси онези, които яхнаха мотоциклети „Харли Дейвидсън“ на половин километър напред от стартовата черта.“ С това разказът е актуален. Раните от мизерията през детството са за цял живот. И същевременно става дума за силата на майчината обич и всеотдайната грижа към децата, редът и уважението в семейството, йерархията, завещана от вековете.
По същество антивоенен е разказът „Самотен воин“, защото парализата на парашутиста е в резултат на войната. Но този герой е с изключително силен характер, бори се с всички сили в живота. Жена му го напуска като изоставя синовете при него. И това не го сломява. Парашутистът събира пари, за да си купи мотор с кош, което ще му помогне в прехраната, но когато разбира, че Милан иска да става артист, а няма пари за следването, той му дава събраните пари. По хуманистичния си патос този разказ се родее с шедьовъра на Йордан Йовков „Серафим“.
Понякога героите на Банко П.Банков са авантюристи като Драган Стойковски от „Магията на пампасите“. Той е бил по пампасите, измамен е от аржентинска любовница и се връща в България, жени се за заможната Севда, но нямат деца. Диана е красива пришълка, която остава вдовица с две деца. Усеща хубостта си, често застава до прозореца, за да я демонстрира. И когато се решава на любов с Драго, болезнено ревнивата Севда разкрива замислите им и осуетява срещата. Драго е убит злодейски от белогвардееца-прислужник и можем да говорим за проблема престъпление и наказание. Но и да размишляваме има ли право на свое щастие човекът, когато сърцето и душата му обичат другия!? Пред този проблем се изправяме и в „Любовницата на владиката“, където се откриват Бокачовски нотки. Митрополит Всарион и Спасена се влюбват. Телата искат своето и грешният човек не може да устои. Но Спасена го спасява от репресиите след 9 септември 1944 година и се грижи за митрополита до самата му смърт.
В „Дълго състезание“ Банко П.Банков е извел на преден план съперничеството и завистта в малкия провинциален град. Между съученичките Маруся Десова и Цветана Харизанова се поражда завист от първата към втората. Харизанови живеят нашироко и богато, а Марушка прави всичко възможно да ги конкурира и копира. Цветана поръчва надгробни паметници приживе, Марушка прави същото, Цветана се развежда поради изневяра на мъжа си, Марушка също го прави. Не е отмината и ролята на ДС, с която адвокатът Харизанов е свързан и на това до голяма степен се дължи успехът му в живота. Като художествени похвати в разказа писателят използва иронията и осмиването. Място в „Кръстопътен свят“ е намерил и българския Бай Ганювски келепирджилък, защото всички роднини на Ганета гледат да получат нещо от нейното богатство и не го крият, а открито го заявяват, молят и искат.
В редица творби писателят отрича войната, защото я смята за най-голямото човешко зло. Войната води след себе си бедност и мизерия, тя убива и разрушава. В част от творбите става дума за Втората световна война. Стивън от „Кръстопътен свят“ е немец, израсъл в България. Това е разказ за ужаса и безсмислието на войната. Творбата не е за висшите военни чинове, а за безименните редници, които са способни да спасят стотици, но никой нехае за техния живот. Обикновеният войник е малка, заменяема бурмичка в безмилостната машина на войната. Тя съвсем не е повод за гордост, настояване за признателност, слава и мечти за нови победи, а истинско бедствие, което унищожава човешката душа. По време на войната по призив от Германия Стивън се прибира в родината, пада бомба и всичките му близки загиват. Той израства в сиропиталище, има немски манталитет, дисциплиниран, целенасочен, старателен, става отличен автомонтьор. Жени се за Мелита, нямат деца, тя умира от рак и той се установява в Австралия, където среща Ганета.
Сходен е сюжетът на „Мъка по бежово палто“. Само че тук става дума за белогвардейските емигранти, които бягат в България, за да се спасят от октомврийския терор в Русия след 1917 година. Когато България става комунистическа с помощта на червената армия, започват да „убеждават“ белогвардейците да се връщат в Съветския съюз. Варя е учителка по руски език и нейната приятелка Надя я съветва да се омъжи за българин, за да остане в България. Варя се връща в СССР, където я чака мизерия и комунистическа диктатура.
Васил от „Шушолевини, погнати от вятър“ е син на богат баща, който го изпраща да учи инженерство в Париж, заедно със съпругата му Деляна. Но германците превземат Париж, те са принудени да се върнат в България, Васил умира и още няколко съдби и мечти са погубени заради войната. Действието във „Войнишко момиче“ се развива по време на Втората световна война. Войниците не разполагат със себе си, не знаят бъдещето и съдбата си. Обективен е упрекът към българите, че са способни на конформизъм, посрещат с овации и цветя като освободители както германците, така малко по-късно и руските войски. Сходни са посланията в разказа „Урок по история“, където писателят отрича войната и отново говори за умението на българите да се присламчват към победителите. В разказа става дума за избитите шумкари и жестокостите в лагери като Белене и Слънчев бряг край Ловеч след 9 септември 1944 година. Хиляди са жертвите без съд и присъда, прекършени са хиляди човешки съдби. В „Когато се роди рокендролът“ писателят обобщава ситуацията след 9 септември 1944 година: „ Родният му град беше в дълбока провинция, далече от границите, зад които дебнеха враговете от реакционна Гърция и Титова Югославия, според тогавашната терминология. Нямаше как и къде да се бяга. Затова властта въдворяваше тук семейства, изселени от София. Вдовици и сираци на осъдени след шумни процеси на смърт или дълъг затвор бивши министри, царски офицери, протестантски и католически духовници, зелени земеделци и трайчокостовисти.“ Както казва Сир: „Всеки порок по всяко време, ще намери оправдание за себе си.“ Силен е хуманистичният финал на разказа: „Понякога се качвам на хълма, обрасъл с подивели кайсии и джанки. Под разкривените надгробни плочи и порцеланови портретчета лежат примирени всички близки и познати, почти всички, които приживе си причиниха толкова мъки, тровеха се с омраза и непримиримост. И се питам защо, защо, не е ли могло иначе? Миналото е нямо, не чакай отговор от него. Можем да си отговорим само живите. Дано.“ Аналогично е посланието и в „Градска памет“, което се родее с Далчевите стихове от „Надпис“:
Всички, паднали за свободата,
дето и да е, са наши братя –
пак по кръв, но само че пролята.
Както и с двустишието от стихотворението на Иван Динков „1923“:
… заглъхналата битка е създала
безкласови комуни на смъртта.
Така както направиха в Испания. Още повече, че над главния вход на българското Народно събрание е изписано: „Съединението прави силата“ Дали българите ще го осъществим някога…?!.Тези разкази говорят и за способността на Банко П. Банков с едно или няколко изречения във финала да осмисля творбите си и да зазвучават полифонично.
Прозата на Банко П. Банков е и достатъчно екзистенциална, защото в творбите му става дума в последна сметка за живота и смъртта, за Смисъла и за проклетите въпроси на битието. В това се убеждаваме най-вече от „Сълза за бегло познат”. Ето какви са размишленията на Дянко за стареца, когото случайно среща в автобуса: „Слезе на втората спирка, мъничък, спретнат, помаха след автобуса. Има ли близки, как живее, за кого си спомня и за кого скърби? Никога няма да разбера, помисли Дянко, животът е безкрайно разминаване с толкова много хора. „Бях много силен по география и продавах порцелан някога”. Това беше единственото прозорче към целия живот на засмения старец. Прозорецът се беше затворил завинаги. По света има толкова много прозорци толкова несрещнати хора, толкова думи остават неказани, сепна се Дянко. И му беше тъжно и мъдро, трябва да се примириш с многостта на света.“ Допълнени от думите на Ганета към Стивън: „Стиви, българското недоволство утре може да стане двигател на стопански прогрес и да роди шедьоври в изкуството. Ти наистина се нуждаеш от кратък курс по диалектически материализъм, мили. В задоволените страни рядко се раждат гении, пък и таланти, примерът с Швейцария е красноречив, нали?“ Понякога откриваме екзистенция и при комичните ситуации.
В „Семейна реликва“ става дума за падането на България окончателно под турско робство през 1393 година: „Това лято падна Търнов и Мурад съсипа каквото беше останало от България. Жито горя на корен, лозята ги опоскаха косове и търговията не стана както я мислехме“. Това са думи на Урбано, който е водач на галера и закъснява с година да се върне при Ладзаро, собственик на фирмата Контарини и братя, която се занимава с морски превози и търговия. И още: „Цяла есен возих бежанци от българския бряг към Херсонес и на юг – към Константинопол и егейските острови. Най-будните и имущни хора са наплашени за утрешния си ден и даваха мило и драго да стъпят на галерата. Нощуваха по скелите, газеха до кораба, блъскаха се един връз друг на гола палуба. Разделяха се млади от стари, братя от сестри, да не дава Господ да видите. Но печалбата е добра, колкото за пет рейса жито, че и повече, последната печалба от българските пристани, търговия повече там няма да има, тъй мисля аз.“ Разказът чува и Монна Анастазия, която е българка и жена на синьор Контарини. Рожденото й име е Възкресия. Ето каква е реакцията й към това, което чува: „Монна Анастазия бе стояла мълчаливо, като вцепенена в ъгъла на стаята, клепачите й не мигаха и смъртна бледност покри лицето й, олюля се, посегна към масата и падна на пода, като повлече сукнената покривка.“ И още: „Два дни лежа със сухи очи, трескаво чело и болна мисъл, оставила на Ладзаро деца, дом и прислуга… Единствената вещ, която Монна Анастазия настоя да запазят, беше пъстрописано житие с позлатени главулеци на началните букви и алени миниатюри, подшито в сребърен обков с инкрустации от розов и черен камък.“ Банко П. Банков отново се е опазил от плакатното патриотарство. Ето как пестеливо и индиректно писателят внушава, че кръвта вода не става, че макар и далече от родина Анастазия си остава българка по кръв. Както и посланието как пресъхва коренът български у децата и внуците на българите, които се раждат в чужбина, защото без езика, който е националната ни памет това се случва – една болезнена тема, която е постоянно актуална за емигрантите ни. Става дума за съхраненото естествено любопитство и патриотизъм, възпитани още в детските години на човека и за универсалното дете, в които се превръщат българчетата емигранти, родени в чужбина. Силни са симпатиите ни към разказа, защото през това преминават всички българи емигранти, само че Банко П. Банков го описва с художествено майсторство. Главното послание откриваме във финала на разказа: „Така пергаментните страници с главулести букви и алени миниатюри надживяха превърналите се отдавна в прах, а някога толкова живи Възкресия и Ладзаро, и стигнаха до наши дни.“ Духовното надживява всичко тленно, това е категоричното послание от творбата. Чрез словото, изкуството, културните паметници се съхранява националната историческа памет, защото са вечни.
По сложност на рисунъка и философска дълбочина на анализите разказът далеч надхвърля територията на късия разказ. В творбата откриваме интереса на писателя към обратната страна на медала, към полюсните състояния на духа и емоциите. Само в рамките на пет страници чрез концентриран израз е събрана мисъл и философия за десетки страници, които биха били необходими на неталантливия автор да постигне същия ефект и дълбочина на посланията. Всъщност торбата говори за художественото превъзходството на писателя над историка.
Талантлив творец като Банко П. Банков няма как да не се спре на темата за изкуството. В „Стъпки по пясъка“ става дума за голямата ни поетеса Елисавета Багряна и великата ѝ ранна поезия. Авторът не премълчава и компромисите, които тя допуска след 9 септември 1944 година. Не е отмината и диктатурата през тоталитарния период, отсъствието на свобода: „Беше я виждал три или четири пъти. Отдалече – на рецитал в салона на БИАД, където следовница със златна коса и актриса с тежки клепачи и дълбок глас представиха поезията й. В дъжделивите есенни вечери на онези казармени лозунгаджийски години милиционери гонеха по улица Раковска дългокоси младежи с тесни панталони и момичетата с ямурлуци, тракаха ножици, отхвърчаха фандъци коса и копчета.“ Не е трудно зад следовницата със златна коса да разпознаем поетесата Блага Димитрова. Личен творчески опит Банко П. Банков споделя в „Голгота“: „Съпругата му настоя да остави лаптопа си вкъщи, ако ще почива – да почива. Тя забравяше, че в шарената писателска торбичка, преметната през рамото му и невидима за срещащите го, при всяко пътуване влизаха случайно запаметени лица, деликатна женска шия, груба мъжка ръка, красноречив жест, пиперлива дума и цяла случка. Там чакаха търпеливо времето си, понякога с години, писателят да ги извади от торбичката, да ги натъкми една с друга, да ги облече в изречения и да им вдъхне живот върху бяла страница или синкав екран.“ За да завърши в края: „Но от тази вечер историята на Мирослав щеше да скимти със слаб глас в шарената торбичка на белетриста, докато я облече с думи върху бяла страница. За да попита оня горе, защо беше я позволил такава.“
Банко П. Банков притежава несъмнена дарба и умение да рисува словесни картини съответни на това, което ще се случи в разказа, те са определящи за настроенията в творбите му. Ето го началото на „Отдаденост на изкуството“: „Сокакът „Балкански юнак“ криволичи в най-усойната част на стария Варош, под канари, белязани с оронени основи на крепостни зидове, разпукани от люляк и бъз. Там, в клекнала приземна къщица, живее заедно с майка си Радомир Велчовски, четирийсет и осем годишен ерген водопроводчик. „Балкански юнак“ е покрит с калдъръм, притискат го грохващи дувари, разкривени калкани и надвесени плочени стрехи. Единствените овошки, които никнат из каменистите дворове, са джанки дивачки с люспести воднисти подове и шупливи петровки. По калдъръма лъкатуши сапунка, от мазетата лъха на армея, мухъл и проядена дървесина.“ Неамбициозен човек като Радомир Велчовски е невзрачен, живее в тази обстановка, която е съответна на манталитета му. С майка му живеят бедно, помагат им познати и социалните служби. Не може да се ожени, намира някакъв смисъл при самодейците и участието си във второстепенни периферни роли, майка му умира в деня на премиерата, но той не съобщава за това и я погребва след премиерните представления. Той е сред образите на неудачниците в творчеството на този писател, живели по инерция, без цели и амбиции, притиснати от живота. Често сами са си виновни за съдбата. Те са скучни, сиви, овехтели някак си, пропиляват и малкото, оставено от родители и предци. Но винаги Банко П. Банков ги описва със симпатия, макар понякога да използва и иронията като финалът на творбата: „Изкуството е чудовище, което иска жертви.“
Писателят се интересува от съдбата на малкия човек. Това са обикновено самотници, изпадат в безизходица и безнадеждност в живота. Не оставят никакъв знак след себе си. Затова в творбите му преобладават болката и тъгата.
В някои разкази героите са превъзходни специалисти, отдадени на професията си, но личният им живот е различен. Професор Тихолов от класическия сюжет на „Красив ум, лакомо тяло“ помага всеотдайно на всеки свой докторант и няма такъв, който да се е провалил при защитата. Гената е надарен математик, но в личния живот неудачник. Жена му Стоядинка става аспирантка на професор Тихолов, който е силен и като мъж. Така че естествени са интимните отношения, които се пораждат между тях, вероятно детето е от професора, но Гената се примирява и приема той да е бащата. Докато в „Намек за близост“ доцент Финкова е целомъдрена, в името на кариерата и от излишни скруполи се лишава от секса, макар че тялото го иска. В нейно лице е обобщена съдбата на жените, отдадени на науката и кариерата, загърбили личния си живот.
Банко П. Банков е писател, притежаващ умение да рисува със слово впечатляващи, въздействащи и запомнящи се природни картини. С панорамен поглед започва „Мъже като елински богове“: „В нашия град гневливият Осъм проломява последните предпланини на Балкана. Извива се на осмица в дълбока клисура, притиснат от сиви скални грамади, по тях като ластовичи гнезда се лепят къщи с плочени покриви; облизва Табашко поле и се закротява сред върбалаци на север. Пролет и есен реката прииждаше страховито, бучеше в препълненото си корито, мътни вълни влачеха и преобръщаха изтръгнати дънери, кочини, кошери, купи слама, наводняваха крайречни къщи… Лятно време Осъм се закротяваше дълбоко под двата моста – покрития и железния, водата се обистряше, над кафявото дъно се стрелваха на орляци ситни мренки, във вировете се къпеха дечурлига, жените дръстеха черги по бързеите.“ Любовта на писателя към родината се усеща и в живописните пейзажи, които Банко П. Банков рисува със слово.
Във всяка от историите от разказите на този писател на заден план кипи животът. Някои разказва с благ хумор, други със сатирично намигване, на моменти дори с пародия. Творбите му правят впечатление с краткостта и гъстотата си. Освободени са от излишна описателност, мускулести и динамични са. Разказите му обикновено са с линейна композиция, която е съчетана с ретроспекции. Разказва една човешка история, изпълнена с тъга и спомени, с неочаквани обрати и доброта, в основата на която стои мисълта за прошката. Сюжетите му не са схематични и елементарни, въпреки понякога предпоставките за това, а развитието на образите не е повърхностно. В неговия свят характерите придобиват впечатляваща релефност, защото почеркът му е полихронен. Тази проза е дълбоко реалистична, сдържана и удивително проста по изразните си средства. Случката върви като споделяни размишления между писателя и читателя.
Несъмнено Банко П. Банков е талантлив разказвач. Той отстоява в творбите си обикновения, делничен, прозаичен тон. Налага стил, близък до документалното, използва опростен израз, зад който надничат културни натрупвания. Словото му тече естествено и спонтанно. Умее да преплита сюжетни линии, находчиви са фабулите в творбите му, изненадващи и неочаквани са действията на героите, които държат будно читателското внимание. Използва ежедневния разговорен език на героите, но когато е необходимо си служи с по-фини език и изразни средства. Предпочита само с няколко думи пестеливо и лаконично да казва много.
Плътни и специфични са образите в творчеството му. Героите му не са двупланови черно-бели, а сложни и многоцветни носители както на негативни, така и на позитивни черти. Този писател оставя героите си да се изявяват чрез думите и постъпките си. Трудно е на човека да проумее сам себе си. Персонажите на Банко П. Банков са някак си по-незабележими, фабулите също, но това е част от силата на неговите творби. Някои от героите му завършват живота си трагично. Моралната мрежа на неговите герои е многолика, полифонична. Писателят се вглежда в човешката мотивация да върши добро или зло. Героите му обикновено са от малките хора, делнични, но във всеки от тях можем да разпознаем персонажи, които срещаме ежедневно, а и самите себе си. Героите му не са представени еднопланово и стереотипно, а с богат психологизъм. Срещаме и разкази с намигване, защото понякога иронията и хумора са художествен похват. Той познава персонажите, макар че търси обобщените събирателни образи. Творбите му са комбинация между реалност и писателско въображение. Писателите най-често са недоволни от живота, като живот, от хората, като хора и пр. Писането е опит за обяснение, бягство и промяна на чудовищните сили, които ги правят повече от нещастни. Писането е химия, която освен това пренарежда хоризонта ни, дава ни два или повече начини да живеем, вместо един.