search
top

ХУБАВА, ВЪПРЕКИ

Пенка Чернева

 

Приятелката ми Ната е нечут характер. Разказвала съм ви и друг път за нея. Ще я познаете, ако я срещнете – черен бретон, бели зъби, тънко шалче около шията. А проявлението на характера й се събира в краткото: сякаш й е широко около врата. Широко ли е или напротив, само тя си знае. Околните знаят, че тя винаги ще ги разсмее с някой съчинен от нея анекдот, най-често автоанекдот, и ще им предаде слънчевото си настроение. А не е, да речеш, първа младост.

Опа, тука сгреших с първата младост. Така миналия път като ви разказвах, споменавах за една копринена рокля, която сластно се свлича от недотам свежо тяло. Леле, като рече – не, та не! – и настоя да зачеркна „недотам свежото”, макар че след него следваше „тяло-змиорка”. И макар да ставаше дума все пак за героиня на разказ. Поради което и сега не съм сигурна, че до вас ще достигне написаното за не-първата младост.

Впрочем, употребата на числително редно до съществителното младост е доста неудачна, според мен. Нали говорим, че младостта е състояние на духа. Може ли в такъв случай да броим: първи дух, втори, трети и така нататък. А у Ната дух да търсиш! Кеф ти дух за спор, кеф ти дух за влюбване, кеф ти и за разлюбване. Дух за харесване или за напротив. Онзи ден, например, като се срещнахме, Ната не си харесваше краката – били й по-събрани в колената. Абре, холан, защо не си оставиш колената на мира! Толкова време са ти служили вярно, ти сега ще им намираш кусур, че били посъбрани. Важното е да не си ги поставяла в паднала поза, нали така.

Имах една леля, която, обратно на Ната, харесваше всяка част от себе си, дори когато подлагаше на унищожителна критика тази своя част. Та лелята идваше по едно време в къщи да помага, докато децата бяха малки. Колкото може, разбира се, защото задминаваше деветдесетака. Но самото й присъствие вече беше помощ. Режем домат за яхнията, тя вземе парче от домата и го прокара по лицето си. Кълцаме краставица за салатата, тя маже с обелки шията си. Аз я каня да пием бира, понеже нали бирата е много полезна. А тя:

– На моята възраст, момичето ми, предпочитам приятното пред полезното.

Разказваше моята леля за една своя леля, която скланяли да се задоми за свестен, но нелюбим неи момък, а тя се опънала: „Не го ща тоя, искам си Петърчо, Пе-е-етърчо!” Леля ми припяваше това „Пе-е-етърчо” и се заливаше в кръшен почти момински смях. Нейната леля получила своя Петърчо, живяла щастливо с него и винаги гледала да му се харесва. От нея урока: какъвто зеленчук е добър за манджата, добър е и за лицето. Няма руж, няма помади, няма Коко Шанел.

Но думата ми беше за друго. Както съм си с домашното халатче и по джапанки, каня се да изтичам до близката бакалия. Тя ме спира втрещена:

– И ти ще излезеш на улицата така?! В никакъв случай!

Убеждавам я аз, че никой не ме чака отвън да ми открадне китката, че ще се върна преди тя да си е наместила очилата – не и не. Ще те видят комшийките и ще те одумват, вика, за зла беда ще те срещне човек, на когото държиш…

Няма как, обличам се като за пред хора.

Като казвам за пред хора, сещам се за един бригадир на механизаторска знатна бригада, с когото професията ме срещна преди много години. Той беше обзавел за своите момци баня в стана на бригадата и много се ядосваше да ги вижда омърляни. Беше им забранил да минават през площада на градчето в омаслените си дрехи. Елате на работа облечени прилично и си тръгнете оттук като че отивате направо на театър, горещеше се бригадирът. Не го правите за мен или заради доброто име на бригадата, правите го за себе си!

Да си дойдем на думата. Когато кандърдисвах онази моя леля да изляза из махалата неглиже, защото никой няма да ме види, пък и да ме види, за никого не ща да се разкрасявам, тя ме скастряше:

– За себе си ще го правиш, не за другите!

Господи, а не беше чела Христо Фотев! „Наистина си хубава – повярвай ми. / И се старай до края да си хубава. / Не толкова за мене – а за себе си…”

И дъщеря ми като беше малка ме оглеждаше с критично око преди да тръгна нанякъде, разперваше се като афиш на вратата и не ме пускаше, докато не се „нагримирам”. И тя без да е чела Фотев.

Виж, Ната го е чела и още неизброимо много неща е чела. Когато се срещаме, тя винаги се е барнала, както казват младежите. И ми хвърля преценяващо око.

Абе какво им става на тия хора! Или пък аз съм чак толкова нехайна към собствената си външност? Невръстният ми син и по-късно невръстният ми внук, обаче, напираха да се женят за мен. Значи не ще да съм била хептен за изхвърляне.

Нали съм ви споменавала какво чувство за хумор има моята приятелка. И за самоирония. По едно време не си харесваше пък носа. Тя е написала по темата цял разказ. Изглежда темата е перманентна, но сега Ната е преминала на епиграми. / Най-пиперливата епиграма за този, когото най-много харесва./ А една вечер на някакво събиране тя ме изгърби през цялото време да стоя като истукана, така че човекът, който не й е безразличен, да не й вижда профила – демек носа. И никакви уверения, че носът си е съвсем нормален, даже нещо малко аристократичен, не я вразумяват.

За пред хора, както ви споменах, Ната винаги е изтупана. Но тя се старае и вкъщи – така де, не се знае кой може да ти дойде на вечеря. Ще ви разкажа за един Натин кошмар, пък вие си правете изводите. Сънува тя, че идва при нея желан човек, разбирайте, че идва в леглото й. А тя – о, ужас! – не е облякла копринената си нощница. Представете си какво притеснение, какво задъхване, какво тюхкане, хлипане и препотяване, каквото само насън може да има.

И още един кошмар. Спи си тя в цялото си великолепие с копринена нощница и с лек парфюм за лека нощ. Не щеш ли, в съня и в леглото й нахълтва мечтан човек – и… заспива човекът. Е това човек ли е! Не, кошмар над кошмарите е!

Да й имам на Ната кошмарите. Тя ме убеждава, че погледне ли се в огледалото, от гърлото й се изтръгва: „О, Господи!”. Господ може да се вика и от отчаяние, и в задоволство. Сигурна съм, че при нея е второто. И напълно оправдано, пу-пу да не й е уроки А аз се обръщам към огледалото само понякога, когато ми се прииска да повярвам, че има и друг човек у дома. Уви, децата са далече, потърсиха си по-милостива държава. Благоверният се прави на Христо Фотев пред по-младата си секретарка. А моят живот крета сиво, по далчевски – „без ни една любов, без ни едно събитие”…

Днес обаче сготвих едно от някогашните любими ястия на нашето семейство. Изпрах си копринената пижама, до довечера ще изсъхне. Ще отскоча до супера да купя бутилка червено вино. Опа, къде съм тръгнала по чехли и по домашен халат? Отгоре сякаш укорително ме гледа лелята, да не говорим какво би ми казала и Ната в подобен момент.

Я да взема да се облека аз като за пред хора. Че знае ли човек какво ще сънува нощес. Освен това може точно днес да ме тресне събитието.

 

 

One Response to “ХУБАВА, ВЪПРЕКИ”

  1. Баща ми, Бог да го прости, обичаше да казва: “Когато си сам, дръж се така, като че си сред хора, а когато си сред хора, дръж се така, сякаш си сам.”

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top