search
top

ТАТУИРОВКИТЕ НА СМЪРТТА – криминален роман

ТАТУИРОВКИТЕ НА СМЪРТТА – криминален роман

Павлина Павлова

 

ПЪРВА ГЛАВА

Откъс

*   *   *   *   *   *

 

Мъжът лежеше на малка уличка в самия център на столицата и всеки, който се доближеше до него и погледнеше към лицето му, отстъпваше инстинктивно назад, все едно беше видял Смъртта.

Дори срещалите се с какво ли не служители от отдел “Убийства” буквално занемяха, а съдебният лекар изруга на глас: “Какво, по дяволите, е това?!”

Убитият беше млад мъж на видима възраст около 35 години, с дълги крайници, с гъста черна коса (интересно, защо беше с коса, след като модата на неговото поколение бе на бръснатите глави?), беше облечен в скъп костюм и носеше обувки “FILA” с вградени кристали на “Сваровски”. Имал е склонност към лукса, за което говореше и скъпият му часовник “Rolex”, който продължаваше да отмерва времето върху безжизнената му ръка.

Онова, което предизвикваше вледеняващите възклицания на очевидците, бяха очите му. Широко отворени, те изглеждаха страховити заради черния като катран цвят на очните му ябълки. Ирисите му бяха тъмнозелени и, макар мъртви, тези очи плашещо се взираха нагоре. Сякаш Смъртта се беше вселила в него, онази Смърт, която рисуваха с косата.

Криминалният експерт Чавдар Паскалев отново защрака с фотоапарата.

Главен инспектор Спас Милутинов, спец-дознател от Столичната дирекция на полицията, нервно превърташе дълго синджирче върху показалеца на дясната си ръка.

– Е, докторе, имаме ли час на смъртта?

– Тъкмо измервам температурата.

– Колко градуса е?

– Около 33. Вероятно е убит преди четири часа, тоест, около два след полунощ.

При аутопсията трябваше да се изясни от какво са почернели склерите на убития, но и така беше ясно, че това не е станало със спрей. Защото, ако беше със спрей, щяха да се боядисат и ирисите му, а те като зелени пламъчета от отвъдното сякаш се бяха вторачили присмехулно в тях.

– Нещо друго?

– Не съм приключил. Засега мога само да кажа, че е получил пет прободни и една прорезна рани.

– Прилича на екзекуция. Свидетели? – обърна се Милутинов към експерт-криминолога Паскалев, специалист по изземване на отпечатъци и следи, пристигнал преди него на местопрестъплението.

– Няма.

– Друго?

– От хилядите стъпки и следи от гуми трудно ще отделим кои са били последни.

– Това какво е? – погледна Милутинов към найлоновото пликче в ръката му.

– Намерих го в джоба на убития.

– Жетон?

– Да, от близкото казино е, има си и надпис.

– Да се изземат записите от всички камери на казиното. Веднага!

– Ще се обадя на Гърдев да ги прибере.

– Разпитай всички: от портиера до крупиетата. С кого е бил убитият, колко е залагал, с печалба ли си е тръгнал?

– Щом приключим, тръгвам натам.

– Открихте ли възможното оръдие на убийството?

– Все още, не.

– Ясно ли е коя е била фаталната рана, докторе?

Като се изправи, патологът охотно поясни:

– Външната сънна артерия е прерязана, кръвта е шуртяла струйно, затова всичко е оплискано в кръв. Може смъртта да е настъпила вследствие на масивна кръвозагуба, причинена от тази рана. След аутопсията ще се знае със сигурност.

– Взехме проби от кръвта по трупа. Ако се съди по петната върху дрехите, вероятно е само негова, но трябва да се провери в лабораторията – докладва криминалният експерт-биолог Радоев, а до него се кокореше новата колежка Лада. – Взет е и биологичен материал под ноктите. На друго не можем да се надяваме.

Претърсването дрехите на убития не беше дало резултат – никакви документи, мобилни телефони, само жетона от казиното и връзка с ключове – вероятно от жилище и кола. Дано пръстовите му отпечатъци се намереха в националната база данни.

– Търсете оръдието на престъплението…

– Очевидно убиецът не ни го е оставил.

– Ако смята да го използва пак, нищо чудно.

Инспектор Паскалев се върна при поемните лица и продължи да прави замервания, след като поставяше картончета до всяко доказателство, а после го заснемаше. Засега бяха едва пет: кървавото петно върху тротоара, провлачило се и на пътното платно; пръски с цвят на кръв; фас, недалече от убития; празна бирена кутия; смачкана на топка хартия… Разбира се, на първо място беше заснел местоположението на трупа.

Своя почти 25-годишен стаж в полицията главен инспектор Милутинов беше изкарал предимно в отдел “Убийства”. Понякога си мислеше, че е виждал смъртта във всички нейни проявления и вече нищо не може да го изненада. Защото през бурните години на Прехода жестокостта се беше отприщила. Натъквали се бяха на хора с отрязани уши и носове, преди да бъдат убити… на живи погребани… на обезглавени… на части от тела, които никога не успяваха да съединят в някогашната им цялост… Истории за откачили мизантропи и неврастеници, за такива с деградация и разпад на личността, за извратени педофили и маниаци-убийци, дори некрофили воайори вече не бяха новина. Гангстерските войни ту затихваха, ту пламваха с нова сила, но никога не преставаха.

И колкото народът повече обедняваше, толкова безсмислената свирепост на престъпниците растеше. Милутинов така и не намери отговор на въпроса: защо, след като си проникнал в чужд дом и си взел последните 5-10 или 50 лева от пенсията на старите хора, след това ги пребиваш до смърт или ги намушкваш безброй пъти? Нима човешкият живот също беше подвластен на инфлацията?

На времето, като ученик в гимназията, остана потресен от романизираната история на един истински убиец, описан в  “Хладнокръвно” на Труман Капоти. Май оттогава започна да си мечтае за полицейската професия, но интересът към древните цивилизации и култури, живели през различни епохи на Земята надделя и затова записа “Археология” в Софийския университет. Там срещна Таня… После се случи трагедията, прекъсна и повече не се върна в университета. Кандидатства в Академията на МВР в Симеоново, приеха го. Всичко от книгата – онези безсмислени психически и физически изтезания, на които убийците подлагаха цялото семейство, самите убийства, а после арестът, процесът, присъдата и обесването на извергите го мотивираха да бъде отличник на випуска. Започна работа в полицията, отначало беше твърде далече от разследването на тежки криминални престъпления, но все пак зае място, за каквото си беше мечтал.

Вече знаеше, че в българската реалност след 1989 година всекидневно имаше не по-малко жестоки и безчовечни примери на хладнокръвни убийства.

Днешното убийство обаче беше новост за криминалистите. Очите! Те бяха загадката и може би ключът към разкриването на извършителя или извършителите. Беше чел някъде, че в замръзналия поглед на мъртвеца е запечатан ликът на убиеца…

– Изскочи ли нещо? – запита Милутинов приближилия се Паскалев.

– Търсим.

– По дяволите!

– Без насочващи улики няма откъде да тръгнем. Като да е дело на извънземни или духчета.

– Не ни е за пръв път.

– Огледай се. На тази улица няма нито магазини, нито банкомати, затова няма и камери.

– Ами часовникът му? – ядосано повиши глас Милутинов. – Лачен е. Не ми изглежда да е серийно производство, купен от МОЛ-а. По-скоро е специална поръчка.

– Може така да се доберем до името му – съгласи се едрият Паскалев: – Надали мнозина българи са си поръчвали подобно бижу.

– Заеми се да проучиш и откъде са тези обувки “FILA”.

– Костюмът му също е марков – констатира Паскалев.

– Да разбирам ли, че с Радоев сте приключили?

– Отдавна, шефе – изникна иззад гърба му Лада, която все още навлизаше в работата. Понеже на Радоев му предстоеше пенсиониране, взеха нея, да има време да усвои някои тънкости от опитния им колега.

– И аз приключих – изправи се с въздишка съдебният лекар и кимна към шофьора на линейката: – Можем да го откараме за аутопсия.

Щом линейката пое с трупа към лабораторията на съдебна медицина, всички си тръгнаха. Екипът криминалисти напусна мястото на убийството с празни ръце. Не се намери оръдието на престъплението. Малко улики. Като трохички…

– Паскалев, отиваме да направим фотосесия на убития. Преди да го е нарязал нашият доктор.

Той седна в служебния автомобил и щом Паскалев се настани до него, форсира двигателя.

Бяха подранили, доктор Бончев още си пиеше кафето, но щом разбра защо са дошли, побърза да подготви трупа – да го съблече, вземе проби от кожата и изкъпе.

Изненадата на всички беше голяма, когато изпод засъхналата кръв се открои татуираната кожа на мъртвия. Върху гърдите и корема му беше изобразен вампир с раззината уста, пълна с кръв; очите бяха огромни, изпъкнали, жълтеникави; мозъчните гънки бяха оголени и завършваха с венец от клонки и цветя, които се спускаха надолу от двете страни на странното изображение. Що за извратен вкус?

Гърбът пък беше зает от огромен щит с неравни страни и начупени краища, които следваха обема на тялото – горе беше широк, в областта на кръста и задните части се смаляваше. Той  беше украсен със сцена от митологията, май това бяха Парис и Елена от Омировата “Илиада”, а най-долу две ангелчета придържаха нечий череп. За разлика от вещера, който беше кичозно оцветен, гърбът бе издържан в сиво.

– Искал е чрез тях да демонстрира сила и надмощие – заключи Милутинов.

– Имал е комплекси – сви рамене Паскалев.

– Иначе не би се украсил така.

Милутинов продължи да разглежда татусите върху ръцете – лявата приличаше на картина от майстор на четката – върху бицепса беше изобразен кръгъл джобен часовник, а в долната част имаше втори часовник, тип Салвадор Дали. Помежду тях и около тях – цветенца, листенца, пеперудки… Дясната му ръка представляваше смесица от сюрреализъм: в горната половина – път, който води към замък, в долната – движещ се влак по подземна железница, глава на момиче с едно закрито око, а най-долу – запалена свещ.

– Ако съдя по татусите, в душата му е царял хаос – обобщи видяното спец-ченгето и се отдръпна, за да може Паскалев да направи снимки.

 

После двамата се разделиха. Чавдар Паскалев се упъти към казиното, а главен инспектор Милутинов се върна в кабинета си и търпеливо се зае със снимките от местопрестъплението и на трупа. Лупата му помагаше да разчита детайли, да съпоставя, да анализира.

И докато за стотен път се взираше в тях, на вратата се почука.

– Влез! – подвикна той.

В рамката се очерта фигурката на човек, когото най-малко би искал да види, особено сега. И без това новата колежка Лада му лазеше по нервите. Беше дребничка, руса, с къса стърчаща коса, сякаш никога не запознавала се с гребен. Кафявите й очи забързано обходиха стаята, очи, които всичко забелязваха и не пропускаха да отбележат: “О, шефе, днес сте се обръснали два пъти. Срещичка, а?” Особено го дразнеше нейното: “Хмх, я да видим какво имаме тука?” Сякаш, след като изчете няколко страници по случая, в главата й ще просветне светкавица и хоп, ще изскочи името на търсения извършител.

– Разрешете да доложа.

– Не разрешавам! – рязко отсече Милутинов.

– Но…

– Никакво “но”! Връщайте се на работното си място!

– Но…

– Заповед!

Тя отстъпи назад и тихо притвори вратата. Милутинов въздъхна облекчено и се досети, че я беше натресъл в стаята на Паскалев, който засега не се оплакваше, ала добродушието му не би могло да продължи до безкрайност.

Той пак се вторачи в снимката пред себе си и по-точно – в дяволския поглед на убития. Със сигурност, никога нямаше да го забрави. Трябваше да разкрият зловещата му тайна и то – колкото е възможно – по-бързо!

Добре че бяха намерили трупа на разсъмване и случаят все още не беше достигнал до журналистите. Ако те надушеха, животът му щеше да се стъжни. Ненавиждаше глупавите им въпросчета, търсенето на сензация даже в най-баналното убийство, нахалството им.

А относно този случай не би могъл да отрони и дума: нито кой е убитият? нито – откъде е? нито – защо е бил убит? Та те не бяха сигурни на сто процента дали е български гражданин или чужденец? Единствено сигурно му се струваше, че убийството не е извършено с цел грабеж. Но и това можеше да се опровергае, ако се окажеше, че си е тръгнал от казиното с голяма сума в брой. Или, че липсващите документи са били по-ценни от дрехите, обувките и часовника му.

Пръстовите му отпечатъци не се намериха в базата данни на службите. Дали да не го пуснем в Интерпол? Обиколките по съседните улици с дистанционното за колата му не дадоха резултати. Все още не беше постъпила нито една молба за издирване на изчезнал мъж.

Но в заключенията на патоанатома имаше нещо необяснимо за нормалната човешка логика – в склерите на убития е била вкарана оцветяваща черна течност, приблизително два или три месеца преди убийството. Пленник ли е бил през това време? Как е била извършена процедурата? По китките на ръцете му, както и по глезените не бяха открити следи от връзване. Нито белези от побоища – пресни или стари. А е бил едър мъж – висок около 185 сантиметра, с тренирано тяло. Ударите с ножовете говореха, че убиецът му е бил силен и яростен.

Всъщност, резултатите от аутопсията разшириха кръга на извършителите – със сигурност са били поне двама. Дали ги е познавал? При първия удар – отляво на гърба, е бил прободен смъртоносно. Но макар убийците да са били наясно, че са го изпратили на оня свят, са продължили: вторият удар е бил в областта на корема и буквално го е разпрал. Третият е попаднал на външната сънна артерия, после – още три намушквания – две в гърба и едно в гърдите..

Единият нож е бил леко нащърбен. Според проучванията на доктор Бончев единият от нападателите е левичар. Този, който е нанасял ударите откъм гърба. И това бе всичко, с което разполагаха.

 

Инспектор Чавдар Паскалев също не донесе добри новини. В казиното са си спомнили за убития, как няма да си спомнят за тези черни очи със зелени пламъчета. Никой не бил сигурен, обаче, дали е говорил на български или на друг език. Дошъл бил сам, залагал на рулетката, отначало големи суми, после – все по-малки. Тръгнал си с един жетон, който така и не осребрил. Да, пил е две уискита с лед и минерална вода.

При прегледа на охранителните камери в района на казиното от полунощ до сутринта не е имало произшествия, само рядко преминаващи коли и таксита, няколко мотористи, котки, бездомни кучета и пиян клошар, заспал край трамвайната спирка. Ала на малката уличка, на която беше станало убийството, камери не е имало. Тя не беше бляскава като съседните, със скъпите магазини и луксозни офиси. На нея живееха софиянци, повечето на почетна възраст, на тях камери не им трябваха.

– В задънена улица сме! – омърлушено пророни Паскалев.

– Странен тип – завъртя синджирчето около показалеца си Милутинов. – Защо е с мастилени очи? Тази зловеща манипулация ми се струва важна за разследването.

– Дали на дъното не стои любовен триъгълник?

– О, не започвай пак с теорията си, че почти всяко престъпление е с любовни подбуди.

– Казах го просто така. В този случай май трябва да изключим като мотив любовния елемент.

– Че коя жена би се влюбила в сатанинския му вид?! – възкликна Милутинов и синджирчето изрисува още по-бърза окръжност.

– Всичко е странно. Не е било за грабеж, защото не са взели скъпия му часовник, нито обувките, които струват колкото заплатата на директора на Уникредит Булбанк, но в същото време липсват документи, кредитни и дебитни карти, ако е имал такива.

– А нещо за тях и за фешън костюма откри ли?

– Търся.

– Помниш ли онзи чужденец, когото бяха убили и съблекли, за да откраднат дрехите и обувките.

– Причината за това убийство е друга, но само извършителите я знаят. Може да е за отмъщение?

– Или пък са се скарали преди това в някой нощен клуб или в казиното. Гърдев да внимава какво ще ни разкрият записите от камерите там.

– Започнал е да ги преглежда, много на брой камери с много на брой информация. Когато има нещо за нас, ще го коментираме.

– Какво откриха в стомаха му?

– Резултатите не са излезли.

– Е, Паскалев, какво ще правим?

Високият тъмнокос мъж сви рамене:

– Ще чакаме, какво друго? Няма никакъв сигнал.

– И какво да докладвам на прокурора?

– Истината. Съществуват непреодолими обстоятелства.

– И той ще плесне с ръце и ще се прегърнем! Но си прав, че нямаме друг полезен ход, освен да заложим капани в масивите на МВР-то и да чакаме.

– “Шило в торба на седи!” – подсмихна се ехидно Паскалев.

– Ех, тази твоя баба! За всичко си е имала поговорки. – Милутинов смени темата: – Кога ще се местите? Викай ни да ти помогнем.

– Шегуваш ли се? Няма да влачим старите ми мебели. Някои, впрочем, са останали от бабината къща. Смарайда купи нови. Ще си вземем по един куфар с дрехи и моя компютър.

– Да, твоят компютър. Така и не успях да те убедя в предимствата на компактната електроника.

– Как пък не ти втръсна да ми го повтаряш? Не разбираш ли, че по-друго е да седнеш пред големия екран, за да влезе светът в стаята ти…

– Предай поздрави на Смарайда. Кога ще приключиш с доклада за двойното убийство?

– Утре сутринта.

– Друго има ли?

– Няма.

– Свободен си. И дръж под око Лада, че все напира да идва при мене.

Паскалев прихна:

– Аз ли да я държа под око? Имам чувството, че брои вдишванията и издишванията ми. Подслушва разговорите ми по телефона.

– Е, стига де, нали сте бюро срещу бюро!

– Разбирам, че чува какво говоря, ама после да ме разпитва какво са ми отговорили, ми се струва прекалено. Пъха си носа навред. Тя още колко ще остане в моята стая?

– Не знам.

– А кой знае?

– Шефът – уклончиво каза Милутинов.

– Подпитай го, че да се въоръжа с търпение…

 

Два дни бяха изминали неусетно от убийството на мъжа с мастиления поглед и Милутинов събра екипа си, за да докладват кой какво е свършил и да си съставят план за работа по версиите.

– С нищо не разполагаме, колеги. Няма свидетели. Липсва оръдието на престъплението. Според заключенията на докторите от Съдебна медицина и производни три от раните са дълбоки 16-17 сантиметра, има разкъсвания от едната страна, назъбени като рамбо. Широки са около пет и половина сантиметра, приличат да са направени от военен нож. Другите три среза са с широчина сантиметър и половина. Вероятно вторият нож е по-къс, около десетина сантиметра, и е прав, с гладко острие. Прилича на автоматичен.

– Хмх, не са кухненски – вметна Лада.

– По-скоро са военни. Паскалев, заеми се да провериш дали в нашата армия са на въоръжение. Ако ли не, в коя армия са въведени ножове с подобни характеристики.

– Слушам. Май такива ножове са разпространени в НАТО, австрийската армия е въоръжена с тях.

Милутинов продължи:

– Не се иззеха годни следи от МПС, все пак е улично платно, не се знае колко хора и превозни средства са преминали по новия асфалт за тези часове. Самоличността на убития не се установи. Паскалев, нещо ново?

– Има надежда да се доберем до името му. След като се консултирах с опитен часовникар, той е сигурен, че часовникът “Ролекс” е по поръчка в Швейцария.

– Те всички ролекси се произвеждат в Швейцария – изкоментира Лада.

– Да, но този на убития има леопардови шарки, диаманти и сапфири. Колко такива си виждала, а?

– Такъв кич, никога не бях – сви рамене Лада и млъкна, усетила строгия поглед на Милутинов, който отбеляза:

– Фактът, че не е бил откраднат, потвърждава тезата ни, че убийството не е било заради грабеж. Вероятно цената му е доста висока, ала убийците не са се изкушили.

– И аз мисля така – въздъхна Паскалев: – Според часовникаря, цената му е над 100 хиляди Евро.

– Е-ха – изтръгна се тихо възклицание от останалите.

– Колко богат трябва да си, за да се разхождаш с часовник за 100-хиляди евробона?! – смаяно се размърда на стола си Лада.

– Направих запитване до фирмата в Швейцария, изпратих снимки на часовника, ако е по поръчка, до ден-два ще научим името на собственика.

Милутинов завъртя синджирчето около показалеца си и разпореди:

– Качете снимката му в оперативната система на всички служби, включително и ДАНС, за трупове с неустановена самоличност. Лада, ти се заеми. Наясно ли си как? – Тя нито потвърди, нито отрече и Милутинов поясни: – Освен снимката, трябва също описанието му: мъж с неустановена самоличност, на видима възраст около 35 години, висок около 185 сантиметра, с татуировки (описваш ги, като прилагаш и снимки за всяка от тях), и мастиленочерен стъклен поглед, вследствие на външна намеса отпреди два-три месеца. Добави и данните от зъбните профили. И ако има следи от стари травми, белези по тялото.

Лада старателно си водеше бележки, макар всичко това да го беше учила. Не искаше да пропусне нещо и да се изложи.

Главен инспектор Милутинов беше притеснен, но като врял и кипял в какви ли не случаи, не се отчайваше лесно:

– Радоев, откриха ли се биологични следи, които да ни поведат нанякъде?

Експерт-биологът Радоев сви рамене:

– Кръвта, иззета от дрехите и от трупа все още не е готова. Изследва се за кръвна група, също ендокринна картина. Намерените косми по цвят приличат да са на стъкления поглед. Но ДНК-анализът ще отговори с най-голяма точност. Стомашното му съдържание също не е необикновено: уиски, ядки, остатъци от свинска пържола и задушени картофи. Няма следи от наркотици, нито от отрови токсини.

– М-да, в задънена улица сме. – Телефонът му звънна и главен инспектор Милутинов прие разговора: – Да, добре… тръгваме натам. – Остави телефона и поясни: – Намерен е труп на старец, да вървим.

 

Когато Милутинов, Паскалев, Радоев и Лада пристигнаха на местопрестъплението, колегите им от Пътна полиция вече бяха оградили района, а покрай жълтата лента с надписи “Полиция” беше стълпотворение от хора. Всички протягаха вратове да видят убития, сякаш има нещо интересно в един труп.

– Доста слабичък е, само кожа и кости – съжалително каза Лада, докато си слагаше латексови ръкавици и отваряше чантата, за да изземе биологични следи.

– Най-тлъстият скелет, който съм виждал – опита се да се пошегува Радоев, но никой не откликна на шегата му.

Паскалев бързо намери две поемни лица сред любопитковците, след което потъна в своите задължения на експерт-криминалист. А Милутинов се заозърта за камери и откри четири, при това в непосредствена близост. Със сигурност всичко, което ги интересуваше, щеше да се е запечатало от техните безпристрастни очи. И без да губи време, тръгна да събира записите от тях.

Собствениците на заведения и фирми охотно помагаха, с каквото могат.

Когато се върна на местопрестъплението, отново спря до трупа на стареца.

– Докторе, какво ще кажеш по случая?

– Видима възраст 75-80 години. На ръст е около 155 сантиметра, със започнала да оплешивява глава.

– От какво е починал?

– От побой. Бил е пребит от група хулигани, така твърдят свидетелите.

– Имаме и свидетели? – зарадва се Милутинов.

– Да, семейна двойка, връщали са се от болницата, където ходили заради порязване на жената.

– Те къде са?

– Ей ги там, разпитва ги колегата ви.

Милутинов се упъти към тримата. Паскалев тъкмо се сбогуваше с тях, след като им беше взел установъчните данни и осигурил телефонна връзка.

– Ние сме готови – информира го той и се озърна за поемните лица, които трябваше да подпишат протокола.

Милутинов облекчено обобщи:

– Линейката е тук. Имаме свидетели. Иззети са записите от камерите. Налице са всички изгледи бързо да приключим със случая.

 

На другия ден следобед се събраха при Милутинов, за да обсъдят новия случай. Компютърният специалист Гърдев също се появи за малко.

– Разполагаме със записи на случилото се от две камери – докладва той: – Лицата на нападателите ясно се виждат.

– Познати ли са ни?

– Няма да повярвате: братята Нешеви!

– Тримата разюздани хулигани Мирча, Пали и Стебо – въздъхна Милутинов: – Досега само пребиваха, рушаха и грабеха, но този път здраво са загазили. Те май имат условна присъда заради побоя над жената в “Захарна фабрика”. Незабавно да бъдат задържани! Паскалев, отивайте да ги арестувате.

– Става ли ясно с какво ги е предизвикал? – Паскалев винаги следваше методиката на разследването.

– Абсолютно с нищо – поясни Гърдев: – Върви си човечецът по улицата, те го застигат, блъсват, нахвърлят му се с ритници, с юмруци и…

– Те ли са го ограбили?

– Не, не са го ограбвали. Изглежда не е носел в себе си лични документи. Убили са го просто така, за забавление.

– Това се потвърждава и от показанията на свидетелите – вметна Милутинов.

– Вероятно живее наблизо – констатира Паскалев. – Иначе трябваше да носи поне карта за градския транспорт. Може би близките му се тревожат за него. Ако е с “Алцхаймер”, излиза за малко, а забравя къде живее и…

– Прав си. Ще стесним кръга още повече. Дано доктор Бончев да е готов с протокола от аутопсията му. – Инспектор Милутинов набра номера на съдебния лекар и включи на спикър: – Доктор Бончев, имаме ли нещо ново около нашия старец?

– Новото е, че не е старец.

– Как така? Гримиран ли е бил?

– Не, страдал е от рядка болест. Нарича се синдром на Хътчинсън-Гилфорд или деца-старци. Малцина от заболелите доживяват до 20 годишна възраст, тъй че нашият труп, може да се каже, е на столетник, макар според мен е на не повече от 16-17 години. Атеросклерозите на сънните му и на коронарните му артерии са като на много стар мъж, водил неразумен живот.

– Затова кожата му беше сбръчкана като хармоника. И му бяха опадали зъбите. Нещо друго?

– Протоколът е готов. Прати някой да го вземе.

– Добре, докторе, приятен ден! – Щом затвори мобилния, Милутинов погледна към Лада: – Тръгвай към Съдебна медицина, доктор Бончев ще ти даде Протокола от аутопсията на нашия старец. Чухте: оказа се младеж на 16-17 години, болен от Хътчинсън-Гилфорд.

– Тази болест заразна ли е? – запита тревожно Лада.

– Не се притеснявай, не е заразна. Наследствена е и се среща изключително рядко.

– Значи трябва да потърсим хора, които страдат от този синдром – включи се Паскалев.

– Така ще открием кои са неговите близки – потвърди Милутинов. – Радоев, на тебе разчитам. Добре, колеги. Заемайте се със задачите си.

 

Два часа по-късно Паскалев се появи в кабинета на Милутинов:

– Готово, братята са в ареста.

– Нека поседят, да поомекнат.

– Стига си се шегувал, скоро цяло Филиповци ще се изсипе пред управлението. Да си виждал виновен от тяхното племе?

– Не съм, но този път ефективната присъда им е в кърпа вързана. Друго?

– Пристигна отговорът от Швейцария. Няма поръчка за такъв часовник от България, а от Венецуела. Купувачът е чужденец.

– Отново се връщаме към тезата, че убитият е чужд гражданин. А може часовникът да му е подарък?

– Кой прави такива скъпи подаръци?

– Ще разберем. Друго?

– Установих, че в австрийската армия е въведен нож Glock Olive ІІ, който отговаря на параметрите, описани от доктор Бончев. Дължината на острието му е 16 сантиметра, ширината – пет сантиметра. От едната страна е назъбен като на рамбо, а от другата – остър като бръснач. Отличава се с изключителна здравина, изработен е от специална стомана с тенифер покритие.

– Както и предположих: класически военен нож с фиксирано острие за всяка ситуация.

– Вторият нож е сгъваем, от типа на ножове за оцеляване. Дължината на острието му е над 10 сантиметра, широчина сантиметър и половина, също изработен от стомана. Такива са забранени за продажба у нас.

– М-да-а, “духчетата” добре са се подготвили.

– Какво стана със записите от казиното? – на свой ред се поинтересува Паскалев.

– Преди малко бях при Гърдев, прегледал е записите и от последната камера. Потвърдиха се думите на персонала. Нашият черноок човек е бил сам. Появил се е малко преди 23 часа. Залагал е на рулетка. Не е влизал в конфликт с никого, държал се е като джентълмен. И си е тръгнал пак сам около един и половина след полунощ.

– След като е проиграл всичко.

– В джобовете му не се намериха пари. Както и портфейл.

– Може да живее наблизо.

– Вземете с Лада по една негова снимка и обиколете района на убийството, дано да попаднете на следа.

В този момент в стаята влезе компютърният специалист Гърдев. Той постави пред Милутинов снопче с листове и поясни:

– Ето, свалих снимките, които да приложите към протокола за убития старец с цел последваща идентификация.

– Относно нашия “старец” – подсети се Милутинов: –  Има само един такъв случай с български гражданин, етнически руснак. Ще ни изпратят снимка от медицинския му картон, вероятно става въпрос за него. Изключително рядко срещано заболяване.

– Горкото дете, разбрах от Лада, че смъртоносният удар е бил в областта на слънчевия сплит.

– Затова му е спряло сърцето. – Телефонът му звънна. – Главен инспектор Милутинов… Да, добре, слушам… – записа нещо на в тефтерчето си и добави: – Благодаря. – Щом затвори телефона, поясни на Паскалев: – Постъпила е жалба от семейството на убитото момче-старец. Повикай ги за разпознаване тялото, тъкмо да ги разпитаме. Ето ти техният номер – откъсна листчето, на което го беше записал и му го подаде.

– Веднага ли?

– Не, само им се обади и си уговорете среща за сутринта. И ние сме хора, този ден ми се видя твърде дълъг. Тръгвай си. И предай поздрави на Смарайда.

– Благодаря…

Докато напускаше кабинета на своя пряк началник, инспектор Паскалев погледна часовника си. Минаваше шест. Смарайда пак се е прибрала преди него, а ръководеше огромен холдинг с хиляди хора. Как да я зарадва, да й се извини заради непрекъснатите нощни събуждания, за отсъствията си понякога и в празничните дни, за умората, която го побеждаваше още преди да са свършили новините по телевизията. Не искаше това да става в разговор, защото неминуемо се стигаше до опасната тема за отказа му да поеме поста Началник на охраната й. Тогава тя се мръщеше и вечерта им биваше провалена.

Вледеняващ вятър, необичаен за началото на май, го пресрещна на входа. Вдигна яката на коженото си яке.

Отби се първо до онова магазинче за цветя, където продаваха най-красивите рози, купи букет, взе бутилка вино и се понесе към дома с верния си мотор “Харли Дейвидсън”. И него не искаше да замени с луксозна лимузина, защото така печелеше време през пиковите задръствания. Е, не беше приятно, ако го застигнеше дъжд, но следваше максимата, че в живота никога нищо не е само с положителен или с отрицателен знак.

Тя го очакваше, облечена в лек копринен пеньоар, под който прозираше дантеленото й бельо.

– Много ли се забавих, звездичке моя?

– Всичко е наред. За мене ли са тези красоти.

– За тебе! – подаде й букета, а бутилката вдигна нависоко: – Но тази бутилка е за двама ни.

– Повод ли имаме, Чачи?

– Да.

– Подсети ме, че нещо съм забравила…

Той се усмихна загадъчно. Колко обичаше тази нейна детска наивност, начина, по който чакаше отговора му, затаения й дъх.

– Поводът е, че ще си прекараме една страхотна вечер. Сами.

– Наистина, поводът си го бива. Защото май цяла седмица не сме прекарали една спокойна вечер. Но и аз имам изненада.

– Нямам търпение да я науча.

– Тогава отивай в банята, да хапнем и ще си я получиш в спалнята.

Паскалев нежно я целуна по устните. Заради такива моменти си заслужаваше човек да живее и той не спираше да благодари на Бог, на Съдбата, на своя късмет и на когото още се сетеше, задето срещна тази необикновена жена. Тогава тя беше секретарка на Манол Барутски, най-богатият българин, любовта помежду им припламна от пръв поглед, без никой от тях да подозира какво им готви бъдещето. Може би, ако не бяха се срещнали, Смарайда щеше да отиде на онова парти в чест на 75-ия рожден ден на милионера и със сигурност да бъде една от жертвите на убиеца, който хладнокръвно отне живота не само на рожденика, но и на двамата му сина, на сестра му и на съпруга й, на игуменката Харула и на негов приятел от детството. Но в онази трагична вечер на път за дома на богаташа катастрофираха с мотора му, така Смарайда се озова в болницата, а той отиде да отнесе подаръка на Манол Барутски и попадна в епицентъра на кошмара. Измъкна се буквално на косъм, като по чудо. А когато разследването напредна се оказа, че Смарайда е незаконна дъщеря на Манол Барутски от игуменката и единствена наследница на империята Барутски.

Сега двамата се готвеха до края на месеца да се пренесат в голямата бяла къща с градина и басейн, която тя построи в квартал Бояна, вече всичко беше готово, изпипваха се последни детайли като окачването на картините, които си бяха харесали и закупили по каталози на големи майстори. И двамата искаха да започнат нов живот, загърбили мрачните дни от миналото на всеки от тях. Първо поживяха известно време в апартамента на Манол Барутски, така настоя Смарайда. Но той беше в хотел и това ги поставяше във фокуса на вниманието не само на персонала, но и на гостите. Пък и журналистите лесно ги откриваха и ги притесняваха с въпроси и молби за интервюта. Поради тази причина след три месеца се върнаха обратно в апартамента на Паскалев. Готова къща така и не си харесаха, затова си закупиха свободен имот, цели седем декара, после всичко пое Смарайда и с парите, които не жалеше, в рамките на две години мечтите им за дом по техен вкус се превърнаха в реалност…

 

Разпитът на тримата братя Нешеви, проведен от главен инспектор Милутинов, му отне цял ден, защото се бяха наговорили да повтарят като папагали едно и също. Колкото пъти зададеше въпрос на някого от тях, онзи изстрелваше отговора като картечница, след което млъкваше и така – до безкрайност. Започна с най-възрастния – Мирча, след него  Пали и накрая  Стебо. То бяха клетви, уверения в тяхната невинност, само дето не твърдяха, че старецът ги е нападнал и пребил. Но бяха единодушни как ги бил нарекъл “мръсни мангали”, как се изплюл в краката им и се заканил да ги изсели от столицата. Е, това трае ли се? Ако някой каже такива работи на него, на инспектора, той няма ли да се защити, а, признай си бе, бате, ти няма ли да кипнеш и да му посегнеш? Нищо и никакво старче, а тръгнал да ни се ежи и заканва!…

След като Милутинов си направи почивка и се подкрепи със сандвич, започна да ги привиква един по един отново, като този път им пускаше запис от най-близката охранителна камера. Когато стигаше до първия ритник от Мирча, спираше записа и питаше: “Кога точно ви каза “Мръсни мангали, ще ви изселя от столицата – преди ритника или след това. Преди няма как да ви го е казал, защото той си върви по улицата, а вие идвате откъм гърба му и той не ви вижда. А когато Мирча го рита и той пада по очи, всички му се нахвърляте и започвате да го ритате и блъскате с юмруци, докато се превръща в бездиханен. И тогава най-спокойно си продължавате по пътя, сякаш нищо не се е случило.” Тук Милутинов отново пускаше записа и наблюдаваше израженията им. Те не бяха предвидили такъв развой и не бяха подготвени с лъжи, затова всеки даде различно тълкуване. Пали и Стебо се кълняха, че ако Мирча не го бил ритнал, те никога не биха посегнали на човечеца, тъй де, старче някакво, ама щом баткото се е ядосал помислили, че има нещо, може пък преди това да са се видели, да са се сдърпали…

Какъв омерзителен случай! Това дете-старец, преборвало се с болестта през всеки от дългите денонощия на своя живот, вероятно е подразнило братята Нешеви със своята уязвимост и те са демонтрирали силата си – те, синовете на циганския барон, който продаваше наркотици на децата в дворовете на училищата. И колкото пъти залавяха негови пласьори, някои от които даваха уличаващи го показания, впоследствие се отмятаха от тях. Намесваха се и ромски политически лидери, жалваха се, че има етническо преследване, че ги дискриминират… Така въпросът от криминален се преместваше в полето на политиката и морала и под чадъра на криворазбрани ли, криво прилагани ли “европейски ценности” Нешеви продължаваха с мръсната си търговия, трупаха несметни богатства и ставаха все по-нагли и по-недосегаеми. Този път Милутинов щеше да ги прикове към осъдителна присъда, този път нямаше да се измъкнат…

Още не беше успял да допише Протокола за прокурора, когато жълтите вестници грабнаха случая и започнаха да развяват версията за тяхната невинност. Така е в България, щом имаш пари, можеш да си купиш всичко.

 

Докато се провираше през задръстванията в центъра, Паскалев прие обаждане по мобилния си телефон.

– Къде си? – беше лаконичен Милутинов.

– До пет минути ще съм в управлението.

– Тогава ще те изчакам.

– Случило ли се е нещо?

– Все още не е, но може да се случи.

Той затвори, а Паскалев се съсредоточи върху засиления трафик в този ранен сутрешен час, когато родители откарваха децата си на училище или в детска градина, а после бързаха към своите работни места.

Паркира мотора успоредно до служебната кола и се прехвърли при Милутинов.

– Имаме кандидат-самоубиец. Покатерил се е върху покрива на хотел “Олимп” и заплашва да скочи. Отиваме там.

– Но защо ще ходим? Би трябвало да ни повикат едва след като скочи? – опита да се пошегува Паскалев, ала Милутинов бе мрачен и не отвърна на шегата му.

Отдалече забелязаха мъжа, изправен върху стръмния покрив, разперил ръце да се полюшва несигурно, сякаш всеки момент ще изгуби равновесие и ще полети надолу.

– Пиян ли е, дявол да го вземе?! – изруга Паскалев.

– Пиян е.

– А казал ли е защо ще се самоубива?

– От мъка. Любимата му го зарязала и заминала на гурбет.

– Шегата настрана, но от играчка може да стане плачка. Та той даже на земята трудно би пазил равновесие, а там, горе…

– Пожарната е тук, дано да са разпънали платнището, та ако се претърколи, да го уловят – каза Милутинов и двамата се измъкнаха от колата.

– Малко работа си имаме, та сега и за пияни самоубийци на покрива ще трябва да си губим времето – промърмори Паскалев, защото имаше цял списък със задачи, а не се знаеше колко ще трябва да висят тук, докато свалят онзи от покрива.

– Добро утро! – посрещна ги инспектор Ставрев, заместник-директор на столичната дирекция по “Пожарна безопасност и защита на населението”.

– О, колега, отдавна не сме се засичали – приветства го радушно Милутинов. – Какво ще го правим онзи горе?

– Надявам се случаят да е само наш, за да не ви създаваме работа – усмихна се инспектор Ставрев и добави: – Толкова е пиян, че ще бъде чудо, ако успеем да го свали невредим. Не, че когато са трезви самоубийците са предсказуеми, ала комбинацията пиян-самоубиец е като бомба, не знаеш кога ще се взриви.

– Психологът нищо ли не постигна?

– Как да постигне? Онзи все едно е с тапи в ушите. Каквото и да му каже, повтаря: “Искам си Минка! Или ми доведете Минка, или ще скоча…”

– А Минка къде е? Ще дойде ли?

– Къде да я търсим Минка? Вчера е отлетяла за Мадрид. На гурбет.

– Бедният Ромео – каза Милутинов, – сигурно цяла нощ е пил и е решил така да я върне у дома.

– Издирваме родителите му, те пък заминали за сватба във Варненско.

– А той защо не е заминал с тях?

– Защото уговарял Минка да не го изоставя.

– Но какво прави? – възкликна Паскалев и вниманието на всички отново се насочи към покрива.

Мъжът започна да се накланя опасно, подпря се с ръце на керемидите, легна по очи и не помръдна повече. Наклонът на тялото му беше такъв, че всеки момент можеше да се затъркаля надолу.

– Опънете платнището и го дръжте здраво! – провикна се към своите инспектор Ставрев, макар че те не бяха отпускали краищата му нито за миг.

Ала мъжът от покрива си остана там, където беше полегнал по очи.

– Диманов, тичай горе и кажи на другите да се опитат да го доближат.

– И какво, като го доближат?

– На една белезница да завържат спасителното въже, а другата да я щракнат за крака му.

– Отивам.

Операцията, на този етап ръководена от инспектор Ставрев, сякаш всеки момент щеше да се превърне в обект за разследване от отдел “Убийства”. Мъжете долу напрегнато наблюдаваха как двама пожарникари предпазливо излязоха на покрива и бавно запристъпваха към неподвижния самоубиец. Никой не би могъл да предскаже как той ще реагира на едно докосване, дали няма да рипне, обладан от див прилив на енергия и да се нахвърли върху своите спасители. Ами ако повлечеше и тях към бездната? Падане от деветия етаж дори да е върху платнището, криеше рискове, защото трима наведнъж трудно биха били удържани. Разбира се, пожарникарите бяха обезопасени, но в рискови моменти не всичко можеше да се предвиди до последния детайл.

Ето, първият вече е до самоубиеца, навежда се и щраква белезницата. Дава знак на колегата си и двамата се връщат обратно към капандурата.

Но защо онзи не реагира? Дали не е починал?

Скоро всички разбират причината: пияният е заспал. Непробудно.

И сега какво?

– Ще се наложи май да го изчакаме да се събуди – неуверено каза инспектор Ставрев.

– Не е ли по-добре да се опитате да го изнесете оттам? – предложи Милутинов.

– Мисля да повикаме кран с лебедка. И като го грабне, направо да го хвърли в онзи басейн отсреща, таман да изтрезнее по-бързо.

– Ние ще тръгваме, очевидно няма да имате нужда от нас – засмя се на шегата му Милутинов: – Радвам се, че всичко се разви така.

– Довиждане, инспекторе! – Ставрев се упъти към своите момчета, за да решат какви мерки да предприемат.

По пътя към полицейското управление Милутинов облекчено разясни на Паскалев, че са имали късмет, задето случаят е приключил благополучно. Защото, според сухата статистика за последните десет години, всеки ден трима или четирима българи се самоубиват, и то предимно мъже. И не заради такива любовни терзания, а защото не съумяват да се справят с проблеми, свързани с обслужването на кредити, с плащането на сметки, с издръжката на семейството и особено с бедността…

– Сигурно си чувал за моста на самоубийците в Сан Франциско – Милутинов спря на светофара и потърси погледа на Паскалев.

– Да, “Голдън гейт”, нали?

– Същият. От него годишно се самоубиват по-малко от 20 души. А от нашия Аспарухов мост край Варна само за месец слагат край на живота си между пет и седем души.

– Но това прави по… 80 на година! – възкликна Паскалев.

– Задминали сме американците и скоро няма да ни настигнат. Същото е положението и при самозапалванията. Май само Холандия води с малко преди нас.

– Шокираща статистика.

– Така е.

Милутинов паркира служебния автомобил пред управлението и двамата се упътиха към старата неугледна сграда.

– Ще ходим ли на дербито в събота? – досети се Паскалев.

– Аз ще ходя, но не с тебе!

– Че защо?

– Как “защо”? На стадиона ние сме противници, седим в различни агитки.

– О, я стига! Това, че аз подкрепям сините, а ти – червените, не ни превръща във врагове?

– Напротив, докато нашите тичат на терена, ние с тебе сме врагове. И не смей да се надяваш на победа! Нашите са в страхотна форма и ще ви бием с пет на нула.

– Обзалагаш ли се?

– Е, за броя на головете може и да бъркам. Но все едно дали ще е с пет на нула или с едно на нула, ние ще бием.

– Добре, ама след дербито ще седнем да полеем победата, нали?

– За каква победа бълнуваш? Нали току-що ти казах, че победата ни е в кърпа вързана!

Паскалев загадъчно се усмихна:

– Разбрах. Ще пием за вашата победа.

– Наистина ли?

– Щом ти черпиш, няма проблем!

Милутинов го потупа по гърба и двусмислено завъртя глава:

– Ако завършим на равно, тогава…

– Тогава аз черпя. Както и ако победят нашите…

– Шшт, не си го и помисляй!

– Защо ли ми трябваше да се връщам обратно в полицията като разбрах, че си от червените…

Милутинов трепна от думите му:

– Отдавна се каня да те питам – започна предпазливо и Паскалев застана нащрек: – Съжаляваш ли, че се върна в системата? Ама искам да ми отговориш честно! Като частен детектив сам си беше шеф, а сега си подчинен на опърничави като мене.

Вместо да се усмихне на шегата му, Паскалев смръщи вежди и със сериозен глас каза:

– Нито за миг не съм съжалил. Да, тук е по-трудно, ала който веднъж е станал ченге, то е завинаги. Липсваше ми оперативната работа.

– Е, успокоих се. Имах известни угризения, задето те изкуших.

– Я стига! Та аз копнеех да бъда изкушен.

FB

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top