search
top

С БЛАГОСЛОВ ЗА ТРЪНЕНА ОРИС…

 Интервю на Георги Н. Николов с Петър Андасаров

 

Приятелю Андасаров, ще оприлича лириката ти на зрял плод. С упойващ аромат, който зове своите ценители. Към кого е адресирана тя в хаоса на съвременната българска духовност?

 

Благодаря за сравнението на моята лирика със зрял плод. И странно – то ме върна към цветното ми детство, което премина в труд. Захласнато в чудесиите на природата и на живота. Дойдеше ли есен, прибирахме плодовете, но само узрелите. Другите оставяхме да доузреят. Забравехме ли ги, в късни, понякога дори в осланени утрини ги късахме настървено и бяха сладки като мед. Така е навярно и с плодовете на творческия труд. А дали са узрели, разбирахме по това – лъха ли аромат от тях. Благодаря ти и за това твое усещане за същността на плода – какъвто и да е той. И знаеш ли, мислил съм си, че и животът, и сезоните му, и не само детството, а и другите възрастови времена са истински, когато имат аромат. Би трябвало ценителите да са много щастливи, вземат ли го в ръце и назоват аромата на плода. Към кого е адресирана моята лирика в хаоса на съвременната българска духовност? Знаеш – плодовете на земята зреят, понякога безпрепятствено, друг път мъчително, но зреят. От времето, от климатичното време много зависи тяхното зреене. Има кишави, има поройни, има осланени и внезапно снежни часове на дни и нощи. Тогава и оскъдното слънце помага. Това е хаосът в подредбата на сезоните. А в живота на нас, човеците, е дадена великата възможност да си създаваме своя атмосфера за изява на духа, на душевната и мисловната си същност. И да я изразяваме в творчески форми. Има ли ред за спазване на изискванията и свободата за изява на твореца, има и естествено творчество. Аз мисля, че духът български е същият, а атмосферата я няма. Няма ги мостовете и пътищата между създателите на духовни ценности и хората, за които са предназначени. Не ми се ще да говоря за хаоса, който създадоха неграмотни, лакоми за власт и пари само, хора от вредителската общност на парадиращата посредственост. Този хаос ме наранява, забавя изявата на искрената ми чувствителност, която ражда поетичните ми плодове. Но не може да ме откаже да вярвам, че той, хаосът на съвременната българска духовност, ще се стопи като слана. Като снежец върху шапката на времето и ще дойде един ден съдбовно обистряне на мътната бездуховност. Така че по-бавно и по-трудно продължавам да творя като зная, че и в хаоса на бездуховността има нужда от плодовете на духа!

 

Ти си сред водещите творци, обединяващи фолклор, реалност и бъдеще с дълбока философска наблюдателност. Обясни ми, от тези позиции, защо националната ни литература буквално се раздроби след 1989 г.

 

Не само се раздроби, но се и разми и обезличи. Добре, че все още има устойчиви на тази безпаметна бездуховна буря, та можем да говорим за стойностна съвременна литература. Все пак! Макар и несъзирана, напротив – загърбвана и непризнавана. Да сме чули за родолюбива, за патриотична литература след времето на човеко-разделната 1989 година? Раздроби се националната ни литература именно заради това, че новоизлюпените, обявени за велики и водещи писатели нямат чувствителността на българина, а на измисления всечовек. И те не работят на националната ни литературна нива, а на измислена „общочовешка” територия, която няма име и цена. Както земята ни в буквалния смисъл, така и свидната ни духовна традиция, вкоренена в бита и душевността на българина, са буренясали. А в прехвалени литературни произведения авторите (неколцина на брой), чоплят с безопасните си иглички в дребните душици на свои герои с мътни мисли и болни глави. В исторически аспект времето ни, нашият живот и народът ни боледуват, защото отговорни за съдбата ни хора позволиха, допуснаха заразяването ни с бацила на нихилизма. Загърбихме, забравихме корените си, земята си, ограбиха плодовете от предишния ни труд и обедняхме. Мислите ни блуждаят из пространствата на Европа и Света, а кой ти се сеща за национално самочувствие и национална, ама наистина национална – българска – литература? Ще се сетим тогава, когато заговорим и започнем да се борим за национална кауза, тоест за високопатриотична цел в името на народа. И на неговия живот. Къде ги тези видими присъствия в прехвалените литературни творби на неколцината избрани. Те вече са провъзгласени. И – сложени на пиедестал. С пясъчна основа. Другите творци български? Те са всички останали. Всеки движи лъка на своята цигулка, а кой слуша музиката им? Кой? Бедата е в това, че няма елементарна грижа за съдбата на старите, на утвърдените, ала позабравени рицари на словото и на свободата. Да не говорим за всички останали творци, някои от които тънат в нищета и нямат сили името си да произнесат. От друга страна – кой да вдигне глас за общ поход към труд на всички ни на общонационалната духовна нива, за постигане на общонационална духовна цел. Няма тръба за будене на съвести, да не говорим, че няма критерии за работа творческа и за оценка на творческия труд. Е, как да не е раздробена националната ни литература? Как? Но, когато с баща ми вървяхме подир волската кола, ми викаше: „Чедо, гледай спиците на това, а и на другото, на всяко колело! Сега една е горе, друга долу, сетне долната е горна, а горната долна!“ Така ще стане и с българската национална литература. Вярвам!

 

Има ли и ще има ли някога обединяващ фактор за всички наши литературни сдружения и обединения пред безпардонната „културна“ инвазия, нахлуваща от къде ли не? Или подобно въжделение е безпочвено и излишно?

 

Ясно е, че сега няма такъв обединяващ фактор. Но не е възможно да не дойде и такова време. Както веднъж вече е идвало. Нещата бих обяснил пак със случая с колата и примера на баща ми. Вижте – не става дума за стадно общество от писатели. Но е болезнено необходимо общуване между тези напълно забравени днес творци на българското слово и на историческото кодиране на сегашния живот на българина.

Когато държавата възвърне своя образ и подреди своя разграден днес двор, и творците ще се сберат и ще се чуват какво си говорят. Ще станат ясни дори мислите им, захванат ли общуване помежду си. Пък нека всеки си носи и живее със своя характер. И пише както си знае и както може!

 

Нашите писатели – изповедници на достойна българщина, скрито се загърбват от официалната държава. Опонентите им почти изцяло са узурпирали правото да диктуват модела на днешната ценностна система. Може ли да се излезе от това положение? То проява на слабост ли е, или неяснота какво да се прави?

 

Нека изплюя камъчето, както се казва. Цялата тая пакост за ниското ни самочувствие, за престъпната бедност на народа, за безхаберието как живеят творците на духа, е дело именно на официалната държава, тоест – на официалната власт. Доста време вече тя – властта – се упражнява от незнаещи и неможещи хорица, яхнали бели коне с глупавата мисъл, че никога няма да слязат от тях. Да, ама Не, както казваше колегата Петко Бочаров. Ще слязат и то как! Историята най-добре знае. Тя не е пощадила наистина велики личности, та заради тях ли ще се омилостиви!..

 

Сам ти какви пътища би посочил пред стойностната ни литература, за да заеме полагащото й се място в обществото? Защо чакаме ангел небесен да се появи с думите: „Браво, ето ви за награда трънен венец…“

 

Стойностна литература си има българският народ. И духовната българска държава. Само са й отрязани пътищата към нейните читатели. И към признанието. Тогава, когато оживеят тези пътища, тя ще заеме своето полагащо й се място. В умовете и сърцата на българите, на българския народ. И няма да ни казват чужди хора и оценители разни на духовни ценности кои сме и как да живеем и творим, а ще им дадем възможност да разберат, че и като народ, и като творци сме много над тях. И има какво да научат от нас. А що се отнася до трънения венец и ангела небесен, ще ти кажа: Ангелът небесен е геният, а народният творец и неговите последователи – български творци. Той е извоювал сам трънения венец, символ на страданията и на високия му талант.

 

Коя е любимата ти книга, приятелю, от всичките твои близо 30? Формулирай, моля те, с нея и по принцип твое лично послание към читателите, които те обичат и търсят.

 

Разбира се, че най-много радостни вълнения ми донесе първата ми стихосбирка „Нося те в очите си“, която излезе през 1969 година в едно от най-известните тогава издателства – „Христо Г. Данов“ – Пловдив. Сигналния екземпляр, който ми изпрати благодетелят и редакторът й Христо Ганов пазя и до днес като реликва. Разнасях го като луд из целия град Станке Димитров (Дупница), където живеех и работех. А девет дни и девет нощи, както казва народът, пих и се веселих с близки и приятели. Е, обичам всичките си книги, както майката всички свои деца. Имам по-голяма слабост към някои от тях, но нито една не мога да забравя. А посланието ми е: „Носете в очите си живи всички хора, които сте обичали, които сега обичате, не ги превръщайте приживе в спомени. Щом са в очите ви, значи живеят в сърцата ви!“

 

Какво още не си написал и какво ще споделиш в близко бъдеще с читатели и критика?

 

Още не съм написал драматургично литературно произведение. И – види се – няма да напиша. Ръцете ме сърбят за още стихове, те са си най-верния приятел на техния създател, защото в тях той излива душата си и тям дарява мислите си. Имам още много неща да споделя с читателите и критиката в мерена и публицистична реч. Тоест, да чакат мои книги с по-стари и с нови творби.

 

И какво ще пожелаеш на духовна България, залутана в мъгла пред неясните си „нови“ европосоки?

 

„Новите“ европосоки не са жизненоважните посоки за щастлив живот на българите и за самочувствието на България. Времето на лутането й в тях ще свърши. И слава Богу!

Пожелавам на духовна България да вдигне по-високо националното си знаме пред лицето на Европа и тя да я хвали, потупвайки я по рамото, не защото робски я слуша, а заради традиционно спечеленото нейно достойнство!

 

А на себе си – какво предричаш и желаеш като човек и личност с ясни граждански позиции и доказана непримиримост?..

 

Право да предрича има Съдбата, наскоро й посветих ново стихотворение. А като човек желая още да гледам белото видело, защото както викаше мама: „Чедо-о-о-о, от това нема по-убаво!“ Като личност – Господ да ми дава сили и време все така да вървя неотклонно по своя път до оня миг, в който хоризонтът пред мене затвори клепачи…

 

2015 г.

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top