search
top

СВЕТЪТ ПРЕЗ ОКОМЕРА НА АНЖЕЛ ВАГЕНЩАЙН

„Съновидение за св. Борис I“ е наистина българска по дух и обхват, българска по съдържание и форма книга. Тя поставя централни проблеми на българското съществуване, на българската държава през 9 век, която извършва културен подвиг с покръстването, но и с приема на Кирил и Методиевите ученици, дали писменост на „вси славяни“. Текстът на „Съновидение за св. Борис I“, извлечен от дълбочинните процеси на българското държавно строителство и култура, едновременно с това е завет на призван писател как да се служи на отечеството, на неговите отговорности пред националния и световния напредък.
Така Анжел Вагенщайн, който в големия свят отрича дори и най-минималните прояви на обезправяване и обсебване на човешката свобода, а в малкия свят полага отчаяни усилия, за да построи Ноев ковчег, с който да спаси съвременното човечество, в „Съновидение за св. Борис I“, изобразява кръстните мъки в раждането на Българската държава на духа, на българското велико чудо през европейските Средни векове.
Тази наша среща е не просто премиера на една книга, а и вечер, посветена на Анжел Вагенщайн, романиста, сценариста, драматурга, общественика, партизанина и политзатворника антифашист със смъртна присъда. Вечер на неговото творчество, от което вее такава жажда за живот, такова любопитство към всичко, такава артистичност и капризи на въображението, такава ангажирана мисъл и склонност към смешното, такъв идеализъм и усет за прагматизма в героите му, такова разочарование и възторг, такава обич към всяко човешко същество. Нали си спомняте изповедта на Иван Карамазов за онези парижки гробища, в които спят безсмъртните мъртъвци…
Ще започна с жанра на току-що публикуваната творба „Съновидение за св. Борис I“, която качествено – като жанрова организация и стил – се различава от романите му „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“, а също от неговия мемоар „Преди края на света. Драскулки от неолита“. Романистиката на Вагенщайн въздейства преди всичко с пристрастието му към живите пулсации, превратности и конфликти на всекидневното съществуване. С боготворенето на житейските подробности, на срещите и разминаванията между хората. С фамилиарния и затрогващ тон, с тънките нюансирания, пропити от реализъм, който зад усмивката и занимателния анекдот разкрива безчовечността на изминалото двайсто столетие. Трите романа на Вагенщайн дават престиж и самочувствие на българската култура през последния четвърт век, беден на духовни събития. Специално „Петокнижие Исааково“ се нарежда между респектиращите постижения на българския роман.
Такъв е Анжел Вагенщайн в романите си – личност с остро зрение, разказвач с качества на блестящ публицист, майстор на импровизациите, изпълняващ безукорно всеки свой план, играещ човек, който дава мило и драго да се самоиронизира, целенасочен, но и противоречив с пристрастията си, държащ се за своите принципи като удавник за сламка, дори и когато животът подрони почвата под тях. От него и съпругата му Зора научих как се варят яйца за еврейската пасха, какъв вид месо консумират правоверните иудеи, слушал съм от Анжел не един съвет как да не изпадам в крайности, не една проповед за злините, които сеят десният и левият национализъм, за това каква магнетична енергия се излъчва от термина „другост“.
Наред с това Анжел Вагенщайн е емблематична фигура в новоевропейската литература с разработването на темата за участта на евреите през миналия век. В „Петокнижие Исааково“, неговия връх в изкуството на прозата, той изобразява по ненадеен, вълнуващ и драматико-пародиен начин издържливостта на Чаплиновия малък човек в скотобойната на Втората световна война. Удостоверява покъртителната битка за оцеляване на евреина Исаак Блуменфелд от градчето Колодец в Галиция, извършил страховито пътешестие по принуда от Първата във Втората световна война, по маршрутите на трите концлагера и петте си родини. Още тук ще подчертая, че предпочетената стилистика в „Съновидение за св. Борис I“ е от друг порядък.
(…) Решим ли да сравним трите романа със „Съновидение на св. Борис I“ ще стигнем до съществените различия помежду им. Романите на Вагенщайн са продукт на органично разказване, „Съновидение за св. Борис I“ е симбиоза между повест-преписка и сценарий, в който авторът разкрива хоризонт пред режисьора как да подходи към темата и сюжета, как да претвори историческия проблем. Романите на Вагенщайн показват профанна действителност, „Съновидениe за св. Борис I“ – сакрална или сакрализирана действителност. Романите на Вагенщайн са резултат от разпадането на епоса в новата епоха, от неговото демократизиране, „Съновидение за св. Борис I“ е повратка към характерностите на епоса, към свойството му да надгражда над низменния живот своята „горница“, да постига мащаби на достолепието и героизирането Ј.
По терминологията на Михаил Бахтин трите творби би трябвало са продукт на наследства, дошли от народната култура през Средновековието и след това, докато „Съновидениe за св. Борис I“ може да се сравни с културата на аристокрацията от същите Средни векове. Само че художникът реализира симптоматична промяна, превръщайки монарха Борис, защитник на държавни ценности, в изразител и на народните интереси. Вагенщайн същевременно извършва кръвосмешение между високата и ниската култура, показвайки как и от високата култура могат да потекат сокове на познанието и духовността към народа.
Обикновено опитите с възкресяването на епоса в новата литература, а такъв опит намираме и в „Съновидение за Борис I“, са рисково начинание и по-често завършват с неуспех. Защото се осъществяват в епоха различна от древната, когато и нравите, и формите на живот, и моралните норми, и вярванията, и идеите са били други, а обликът на хората, мярката за героя е била по-величествена и по-грандиозна. Вагенщайн, според мен, не е избегнал изцяло опасността от такова реставриране на жанра епос през 80-те години на миналия ХХ в. Но в обсега на българската историческа проза той решава колизията на добре защитено художествено равнище.
Разлики между гореспоменатите три романа и „Съновидение за Борис I“ намирам и в оценката на насилието и неговия диктат във време като нашето. В трите си романа Вагенщайн отхвърля всички форми на насилието и войната, пледира за общество, което строи бъдещето си, зачерквайки държавните граници, националните предразсъдъци, ксенофобията и расизма. В „Съновидениe за св. Борис I“ отношението към насилието е двояко. Художникът продължава да отрича политическото и социалното потисничество. Но признава необходимостта от държавно насилие, когато благодарение на него се преодолява етническото разделение, а държавата се справя с центробежните сили, представлявани от дворцовото обкръжение, от болярското съсловие. Колкото и неправдоподобно да изглежда това във връзка с редица самопризнания на Вагенщайн за собствените му схващания, в тази творба той застава на страната на централната власт и насилието, щом те отговарят на тенденциите на епохата, на дълбоките народни въжделения.
В такъв план писателят оправдава гъвкавата и компромисна политика на Борис, но и кървавия начин, по който той се справя с дворцовата опозиция. Причините за проявената от него жестокост ги търси в характера на Средновековието, както и в неукротимата воля на княза чрез нов идеал, този на християнството, да спои българи и славяни в мощна държавна организация. Според автора присъединяването на България към източното православие, а не към католицизма, не е съдбовна предопределеност, а въпрос на конкретни исторически обстоятелства и политическа конюнктура. Вагенщайн материализира идейния си план и в двете части на творбата – в „Покръстването“ и в „О, писменех“.
Първата част „Покръстването“ фокусира кървавите борби за отстояване на българската държава в руслото на една велика цел – да бъде внедрено християнството, което ще обедини българи и славяни. И съответно, ще издигне българската държава на нова степен на духовно развитие. Борис, раноподранилият исторически герой, тук е неразбран дори и от най-близките си сподвижници. Те не приемат опита му да изкорени великия бог Тангра, налагайки вместо него новия Бог на християните. Остават стъписани пред компромисите, които той, наследникът на велики български ханове, прави на многолюдната славянска маса. Не проумяват логиката на мирните договори, които сключва със сърби и византийци, отстъпките, които според прабългарския елит са позорни. Даже най-верният му военноначалник Етх реагира отрицателно на действията на княза и само чувството му за преданост пред върховния повелител го възпира да не оглави заговора на Борисовите противници.
Втората част „О, писменех“ не е така кървава и драматична както „Покръстването“. Макар и не толкова внезапно, но в „О, писменех“ попадаме сякаш в друга среда, когато идеята на Борис за разпространение на източното православие прониква в коренното съзнание на народа, а това смегчава суровите краски в изображението, внасяйки по-пречистени цветове и тоналности.
Тук централни фигури стават учениците на Кирил и Методий, най-вече Климент и Наум, на фокус са градовете Преслав и Охрид, подобаващо внимание се отделя на българската младеж, която се учи на четмо и писмо, усвоява нови знания и култура. Още в началото на тази втора част писателят възприема по-изповеден и сърдечен маниер на разказване. Пораства ролята на песенните настроения, на патетичните разпеви, на откъсите от въобразения стихар, на идеализираните сцени, на въздишките по Светите братя, по първия Абецедар на славянските писмена. Зачестяват допусканията, че Изхода и Възкресението чукат на предверието на народния живот, че Климент и Наум взривяват ядрената сила на насилническия институт. Но в частта „О, писменех“ Вагенщайн ни прави свидетели и на потискаща жестокост, проявена отново от Борис – ослепяването на сина Расате заради неговия опит да реставрира старите порядки и религия, да унищожи родолюбивото дело на баща си. Във финала на произведението исторически безсмъртното дело на Борис се подема от сина му, Черноризеца цар Симеон.
„Съновидение за св. Борис I“ е пример за сложна архитектура на историко-литературното четиво. Сюжетът и мотивите ги ражда съновидението на автора, а част от епизодите записва летописецът Спиро от Пелопонес. Участието на записвача-летописец е традиция в българската историческа романистика, изполвана от Емилиян Станев, Антон Дончев и др. Употребяват се прийоми, типични за народното творчество – троичността в словото на Борис пред сръбския жупан Мутимир; повторенията и езиковата инверсия: „Две кожени носят торби, натъпкани тежки торби“; вплитането на църковно-славянски реликви и пр.
Това, казано обобщено, е стилизирана, ритмизирана проза. В нея липсват плътно описание на взаимоотношенията и разгърнат сюжет. На много места ритмизираната реч се украсява с вътрешни рими. Показателно е, че на събитията се гледа по принцип от дистанция. Преживяванията по-рядко протичат като непосредствен акт. Като в средновековно четиво, структурата на произведението представлява разказ, който носи в редица случаи поука/сентенция – религиозна или светско-религиозна.
Авторът е успял в намерението си да озвучи автентичната дворцова и храмова атмосфера – с разприте и нечовешките наказания, с молитвите и благословите, с хоругвите и историческите хроники, с требниците и евангелията. Да съпостави жестоката реалност и възможностите на една идваща цивилизация – с ново третиране на човешката перспектива, с по-хармонизирана и по-одухотворена уредба на публичния живот. Да разкрие противоречивия характер на времето главно чрез борбата на живот и смърт в привилегирования обществен слой – княз, владетели, първосвещеници, боляри. Господстващото съсловие на тогавашна България, според Вагенщайн, все още не е обособило социалния си статус в затворена, дворцова култура, което е предпоставка за диалогизиране между властимащи и простолюдие.
По начало образите в „Съновидениe на св. Борис I“ имат за приоритетна задача да олицетворяват. Те са своего рода живи доказателства към историческия процес, който зависи от волята на човека, застанал начело на държавата. Народът като в античен ареопаг отсъжда – чрез една или друга своя емоционална или мисловна реакция – кое е правилно и кое не, кое е вярно и кое не. В случая авторът пестеливо инкрустира детайлите, които, както всичко останало в книгата, обслужват главната идея; полага прецизно цветовете и смислите, подобно на зографите от нашето Възраждане.
Анжел Вагенщайн, както изтъкнах, е творец, създал значими произведения за участта и пътя на българското и европейското еврейство. Има и други творци в Европа и света, евреи по произход и вероизповедание, които пишат знаменити произведения из живота на своите съплеменници. Но когато определяме тяхното място в сферата на духа, ги обозначаваме като представители на дадена култура – немска, френска, руска, израелска, унгарска, мексиканска, испанска или българска. Няма случай голям писател да е останал световно значим, без да получи признанието на своите съотечественици като представител на националната литература.
Подобно на Валери Петров или Йосиф Хербст, и Анжел Вагенщайн е не въобще гражданин на света, а български майстор на перото. Той пише на книжовен български език, активист е на българската антифашистка съпротива, на българското ляво движение през ХХ в. В този аспект Вагенщайн е писател със съществени приноси в родната ни литература и киноизкуство. И това е факт не въпреки, а благодарение на това, че той пази съзнание за принадлежността си към българската еврейска общност, че е надарен с изострената чувствителност, с коравината на характера и с историческата памет на еврейския народ за скиталчествата и гоненията му, за варварството на Холокоста.
В съвременната българска литература Вагенщайн остава с трите си романа „Петокнижие Исааково“, „Далече от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“, с мемоарната си книга „Преди края на света. Драскулки от неолита“, както и с последното си, епическо по своята същина историко-литературно произведение – „Съновидение за св. Борис I“.

Проф. Чавдар Добрев

(Слово, произнесено на премиерата на книгата, състояла се във вторник, 28.04.2015 г.) Печата се с малки съкращения.

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top