search
top

ОТ „ЧАШАТА НА НЕСТОР“ ДО „ЧАША ЖИВОТ“

Определенията за поезия са колкото стиховете…
Кой може да назове магията на думите, мисълта и чувствата, втъкани заедно и облечени в мерена (или пък не толкова премерена) реч? Кой би дръзнал да определя дали времето било за поезия и на каква възраст са подвластни нейните жреци? От изначалната поетическа загадка Омир, до ден днешен потребността на наследниците на първите божии страдалци Адам и Ева да се извисят до Божественото чрез Поетичното, е възсъздадена в милиони слова.
Българският поет Ангел Симеонов навлиза в литературата през 2014-та година на почти двойно по-голяма възраст (според усреднената представа за избухване на таланта) от ред национални поети, които като правило завършват житейския си път твърде млади. Ангел Симеонов е поредното безспорно доказателство, че поетите се раждат такива, а кога ще го заявят на света, не е безусловен рефлекс както плачът на новороденото. Природната стихия се изсипва, когато й дойде и сама чертае границите на собствената си неудържимост.
Към началото на 2014-та г. А. Симеонов обнародва първата си стихосбирка “20 дни от февруари”. Във “Вместо предговор – Изкуството в моя живот”, авторът изповядва: “Когато достигне до своя житейски рубикон (при различните хора той е различен, а при мен се случи, когато навърших половин век), човек се замисля върху вечната тема за смисъла на живота, за това, което е постигнал до тук, и какво ще остави след себе си.”
Още в тази първа стихосбирка Ангел Симеонов се представя като изграден творец, овладял най-важните тънкости на поетичния изказ. Очертава творческия си периметър: както тематиката, така и изразните средства. В Менделеевата таблица на българската поезия се появява поредният нов елемент – с валенции от нежност, емоционална разсъдъчност, болезнена чувствителност и доброта. Поетът ни завладява със своята заклинателна позитивност – стиховете му са възхвала на живота, а вярата в любовта е апотеоз на божественото начало сред греховното ни битие.
Втората стихосбирка Ангел Симеонов отпечатва само няколко месеца след първата и философски я кръщава “След мен”. Удивително настойчиво авторът продължава да пише в своята си емоционална и семантична палитра. Темите, слогът, поетиката – всичко не просто се повтаря от вече познатите ни стихове, а се завърта във въздействащ поетичен паноптикум и читателят разлиства страниците под въздействието на вдъхновени дитирамби, където открива и собствените си стремежи по несбъднати мечти, преживяни бoлки и разочарования.
Според изследователите, проникнали до дълбините на поетическото изкуство, първият стих в историята на човечеството гласи: „Аз съм чашата на Нестор“ и е гравиран върху старинен бокал от времето на Древна Гърция.
Едва ли поетът Ангел Симеонов е търсил съзнателно някаква речева или смислова препратка към древността, когато е именувал третата си стихосбирка „Чаша живот“. Ала много по-важно е, че във всяко едно от 55-те стихотворения в тази неголяма по обем книга се съдържа изначалният дъх на човек, който сякаш току-що се е родил и тепърва открива света. Авторът е дете, което кара порасналите читатели да прогледнат наоколо чрез неговия поглед. Трудно е да определиш кое е по-завладяващо: лиричният водопад на класическия стих или водовъртежът на думите, които те карат да се гмуркаш и изплуваш с учестено дишане и разтуптяно сърце, а накрая винаги те успокояват с усещането за доброта и пречистеност.
Тази стихосбирка на Ангел Симеонов го утвърждава в днешната ни поезия като нежен лирик и певец на възвишеното сред причудливата съвременност, която уж била глобалистична, виртуална, наситена с огрубен прагматизъм и с размити усещания за добро и зло…
Поетът ни омайва със своя свят на метафори, където вечните въпроси за раждането и любовта, за дълга и всеотдайността, за предаността или изневярата звучат истински. За това финалът на неговото „Послание“ е убедителен:
„Реших да му разкажа мойта тайна –
на моя правнук, бъдния човек:
че любовта е приказка безкрайна –
четеш я цял живот, за нея няма лек.“
Лек няма и за орисания да пише стихове! Очакваме нови…
Не случайно „Чаша живот“ завършва с думи за поета и разсъждения от такива почитатели на неговото творчество като академик Стефан Воденичаров и професор Андрей Пантев.
За нежния лирик Ангел Симеонов тепърва ще се говори и пише, но най-важното – ще се множат читателите му.

                                                                                                                  Димитър Томов

 

ПОЕТИТЕ УМИРАТ В БОЙ

Поетите умират в бой
във битката със самотата –
не от куршум и в боен строй,
а с перодръжка във ръката.

Животът им е болка и печал.
Изстрадан стих е всяка рана,
жигосана със огън и метал
и в сълзи кървави обляна.

Поетите умират в бой.

Ангел Симеонов

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top