search
top

НЕ КАЗВАЙ ДОВИЖДАНЕ, КАЖИ СБОГОМ

Радослав ИГНАТОВ

 

Чистачките едва смогваха да отхвърлят натрупаната пърхава пелена от стъклото. Нервите му бяха на скъсване. При всеки допир до лоста на скоростите дясното му коляно неврастенично отскачаше и се удряше във волана, което налагаше да удържа колата с върховни усилия на волята. Пред него нямаше автомобилни следи, но това не му правеше впечатление – поне докато беше напуснал града.

Следваше километър, километър и половина равен участък, той не виждаше на повече от два метра, нито пред себе си, нито встрани. Вятърът поемаше снежни повесма от настръхналото в тъмнината поле и придаваше на снега чудовищни форми, преди да го захвърли в светлината на фаровете. Продължи напред с не повече от двадесет километра в час и стигна разклона, където трябваше да свие надясно. Снегът беше затрупал табелата, виждаше се само върхът на един от стълбовете, на които тя беше монтирана. Свърна опипом в развилнялата се вихрушка. Задницата поднесе, но той не бе вчерашен и умееше да кара в дебел сняг. Започна да маневрира с чупене на волана, като уговаряше гальовно колата, сякаш тя беше човек. Успяваше криво-ляво да продължи. Чувстваше се вече изгубен в безкрайната белота, но изведнъж нещо отклони вниманието му и той се съсредоточи изцяло върху него. Не можеше да каже точно какво е ала въздухът се сгъсти, стана лепкав и натежа на клепачите му. Гърлото му като че ли се облепяше с вата. Той долови съвсем осезаемо нечие дишане в тишината, въздухът за жужа. Пред него и навсякъде покрай него сякаш протичаше електрически ток. Спря.

Вятърът с широки категорични движения разтърсваше двутонния корпус на автомобила под него. Стори му се, че през замреженото стъкло бе зърнал приведената фигура на човек, който се беше придвижил в снега зад колата.

Продължи да се движи напред и след двадесетина минути усещането му се повтори, този път фигурата се появи вдясно на посоката на движението, но изчезна по същия начин, почти мигновено, като пометена от снега.

След десетина минути работата на двигателя изведнъж секна. Той завъртя стартера няколко пъти и едва когато напълно се убеди, че колата нямаше да запали, изтръгна ключа от гнездото му, пъхна го в левия джоб ва сакото си и открехна вратата. Багаж, както винаги, нямаше.

Вятърът изтръгна вратата от ръката му и я отвори докрай.

Излезе навън, вятърът се нахвърли сърдито отгоре му и мощно го вейна в лицето. Върху лицето му се четеше страх, очите му бяха широко отворени.

Вървеше приведен под вятъра, който грабна полите на дрехата му, насви я върху главата му, отпусна я после надолу, развъртя я и я изду като платното на яхта, тласкайки и отмествайки го от пътя.

Вихрушката изсвири и насмете нов наръч сняг на лицето му. Той внезапно се втурна обратно, подхлъзна се, падна, надигна се, с олюляване се опита да продължи, спря за миг и пое отново в посоката, в която беше вървял. Наоколо нямаше жива душа. Освен воят на вятъра, не се чуваше никакъв звук. Признаци на живот не се долавяха на стотици метри наоколо, чувството за празнота, беззащитност и отвращение обзе съществото му, дъхът му пресекна, сърцето лудо заби в гръдния кош, трепереше целият.

Усещаше го повече със сетивата си, отколкото да го беше видял: намираше се на пет крачки от собствения си дом. Инстинктът го поведе натам. Той отново се запрепъва в снега, който стигаше до ръба на елегантното му палто. Вълните на отчаянието помитаха мислите му още в зародиш, ледена пот изби по челото навред, лъжлива топлина обзе напрегнатите му крайници, отново се спря, приклекна, надигна се пак, а когато отправи очи към люлеещото се снежно пространство пред себе си, ужасът го направи напълно безчувствен.

Пред него стоеше жена.

– Господине – тихо каза жената, вятърът секна, в ушите му обаче се извиси непоносимо тънко свистене.

Жената беше съвсем гола и приведена леко в гърба, кокетно извила профил встрани, тя се стараеше да прикрие с шепи беломъхавия триъгълник малко по-нагоре от мястото, където бедрата й се вливаха едно в друго. Между космите на жената възбуждащо се навираха ситни снежинки, ала снежните тласъци сякаш въобще не допираха щедро проблесналата пред очите му плът. В позата на жената имаше нещо безсрамно, в същото време, свенливо, предизвикателно, дебнещо, съблазнително до спиране на дъха, примиренческо, победоносно, имаше нещо безпаметно.

– Господине – продължи доверително да шепне жената. Бе ослепително хубава. Думите се съединяваха и излитаха от устата й със страстен съсък измежду зъбите. – Господине, помогнете ми да намеря дома си. Излязох за малко и ето, че заваля, господине!…

Докато жената му беше говорила, по момичешки беше свела очи. После тя вдигна поглед към него, очите й, топли, кафяви, искрящи и трескави, мамеха. Гладко опънатата от прическата кожа на високите скули стоеше като прозрачна в белотата на виещия се покрай тялото й плътен слой сняг.

Отначало той виждаше само очите й: мамещи и огромни, обрамчени с черни, гъсти мигли. Бяха единственото живо, човешко, истинско нещо върху овалното й светло лице, в което имаше топлина, имаше красота в сърцераздирателен излишък, но тези очи нямаха нищо общо с действителността. Лицето на жената като че ли бе маска, която тя е носила тъй дълго, че се е сраснала с кожата. Устните също все едно че не бяха от плът, а от някакъв крайно сполучлив, съвършен заместител, по-мек, по-ален, а може би и по-топъл от истинска плът. Дългата черна коса с път по средата, сресана гладко над лицето или по-скоро над маската, и опънатата силно от слепоочията и ушите към тила, завършваше отзад на голям кок. Имаше източена, силна, изящна шия. Самата жена беше висока, без грам от излишък на плът, гъвкава. Кафявите й очи вече го гледаха дяволито.

– Страхувам се, че не съм подходящо облечена, господине – рече жената. – искам да си отида за малко до вкъщи. Ще се преоблека и ако нямате нищо против, след това ще прекараме вечерта заедно.

Произнесени с какъвто и да е друг тон, думите на жената биха прозвучали мелодраматично, нелепо и театрално. Но тя ги издишваше някак си машинално, без никакво чувство, като че ли изговарянето им отдавна й бе станало навик пред неизбежността на женската й съдба.

Тялото му беше разтърсено от неочаквана мисъл.

Това беше жена му.

Месеци наред жена му бе мъртва.

Тялото на мъжа се изопна. Тежеше над сто килограма, но не беше дебел. Острото му продълговато лице бе очертано със закривен орлов нос над изящно очертани уста, плътни и дълги, внимателни вежди, масивна брадичка и високо, одухотворено чело. Красотата му, въпреки че бе поразителна, издаваше строга мъжественост.

От преживяното страните му хлътнаха, изтощението издълба два реда дълги, дълбоко врязани край носа бръчки. Клепачите му ту се затръшваха, ту се повдигаха над изпълнени с мъка котешки зелени очи. После той вдигна мигли и хвърли светкавичен поглед към входа на собствения си дом и с няколко скока се озова пред вратата. Колкото и да се рови в джобовете, ключ не намери. Със сигурност знаеше, че вътре нямаше никой. Месеци вече наред го бе знаел с покруса, но въпреки това, натисна звънеца. За негово изумление, вратата бе незабавно отворена от широкоплещеста, яка, месеста жена, наближаваща шейсетте. Беше най-малко две педи по-висока от него. Плътта на лицето й висеше на дипли, но нито очите, нито устата й бяха отпуснати. Дрехите й бяха черни и я покриваха от брадичката, до мраморната площадка, на която беше застанала.

Странното привидение беше открехнало съвсем леко вратата, но то беше напълно достатъчно мъжът да забележи как в дъното на коридора се беше отворила друга врата, вратата, която отвеждаше до стълбището на къщата. От тази врата се подаде хилаво жълтеникаво старче с рядка косица покрай ушите, черепът му иначе наподобяваше електрическа крушка, старчето залитна по посока към него, попита какво става, за голямо свое учудване, мъжът изломоти някакво извинение,гласчето на старчето набързо укрепна и се извиси до кресчендо, за да изрази съвсем разбираемо с крясъци своето недоволство от това, че го безпокоят през нощта, възрастната жена предвидливо се беше отдръпнала, бравата беше изщракала меко пред надиплената й физиономия, мъжът задумка с все сила по затръшнатата под носа му врата, после, вбесен, натисна дръжката и откри, че вратата не беше заключена. Той натисна по-силно и отвори вратата. Гласът на старчето се чу още по-силно. Мъжът долови тихи стъпки по стълбите, после, сподавен хрип. Той се наведе, както го беше правил хиляди пъти, години наред, за да не удари челото си в горната рамка на вратата, и с две крачки се озова до втората врата. Отвори я цялата.

След като отбута стареца и възрастната жена със силата на килограмите и бързината на своето движение, почти без да ги докосне с ръце, той се завтече по стълбите. Вземаше по четири, пет стъпала наведнъж. Вратата на хола стоеше широко отворена. От хола струеше предизвикателен домашен уют. Той връхлетя с тежко вдишване и издишване в привидно безкрайното зарад белите си стени и от светлината на снежната виелица отвън помещение. Колкото и да бе бързал, навсякъде, където бе минал, бе включвал осветителните тела. С мокри от снежинките все още ръце, мъжът продължи да щрака електрическите прекъсвачи на плафониери, аплици и лампиони, посегнал бе и беше натиснал копчето на телевизора в ъгъла, където обикновено почиваше, мина в кухнята, запали и там, включително луминисцентните тръби, вградени в шкафовете над мивката: първите два етажа на къщата засияха така, сякаш бяха пламнали от пожар.

Не чуваше зад себе си никакъв шум, нито пък говор.

Мъжът се сгромоляса с цялата маса на своите сто килограма върху фотьойла до пищно остъклената стена към терасата, която в този сезон на годината му служеше за зимна градина, потри с ледени пръсти челото и слепоочията си, поседя така миг, два, после се вдигна и се отправи с вдървени крака към вратата на кухнята. Пътем той взе първата, попаднала му под ръка, чаша, отвори хладилника, извади оттам шише водка и напълни чашата до самия й ръб. Съдържанието на чашата изчезна в гърлото му почти мигновено. След като извърши всичко това, той се върна по пътя, който бе извървял, преди да се настани в хола. Нямаше никого.

Алкохолът блъсна ума му със силата на добре познатото му приятно сияние, той повтори операцията с чашата още два пъти, напипа пакета цигари, който беше захвърлил на масата до прозореца кой знае кога, запали, пое тютюневия дим с мощно вдишване, и с взрив го изкара от дробовете си.

Опита се да отдаде всичко, което съзнанието му беше сервирало в последните десетина минути, на богатото си въображение и върховното психическо напрежение, на което го подлагаше животът му напоследък, когато погледът му се насочи към телевизора. Преди погледът му да стигне екрана, очите му се спряха на нещо, което никога не бе виждал между дивана, фотьойла и табуретките. Направи несъзнателно две-три крачки напред, тебеширено блед.

Жената лежеше върху покрития с кафяво-червен килим под, облечена в също тъй кафяво-червена рокля. Цялата й шия беше в тъмни следи от пръсти, но устните и езикът й – изплезен, подут – бяха още по-тъмни. Очите й бяха широко отворени, изцъклени, обърнати с бялото нагоре, мъртви. Когато докосна ръката й, тя бе още топла.

Отметнал ужасен ръката на мъртвата, мъжът се втурна обратно към кухнята, изпи още една, пълна до самия й ръб чаша водка, грабна от кухненската маса първия попаднал му пред ръката предмет, излезе в стълбището, озова се навън на снега, подхлъзна се, падна, стана отново и продължи, като непрекъснато се обръщаше да погледне назад, за да провери дали жената го беше последвала. Тя не го беше последвала. Разбра това и тъкмо се питаше защо не го бе сторила, когато откри, че подир него следи в снега не остават.

Продължи да затъва в снежните преспи до коленете, усмихна се, зловещо и страшно извика, пак погледна назад, следи нямаше, спря се, вперил в прозорците на дома си огромни очи. Прозорците проблясваха към нощта с мъртвешка тъмнина. Той трескаво прехвърли очи на колата, тъмнееща на две крачки от него. И зад колата не личаха следи. От всичко наоколо струеше гробовно мълчание.

 

… Не помнеше вече колко време беше вървял. Не бе срещнал по пътя си никого. Тишината беше болезнена. Реши да се спусне към широкото магистрално шосе, но веднага щом долови шумовете на преминаващите коли, желанието му да влезе в контакт с човекомравуняка долу, се изпари. Шумовете на преминаващите по пътя автомобили се вливаха един в друг, допирът на гумите  в асфалтовата настилка на магистралата наподобяваха дълги целувки.

Върна се обратно, като стъпваше внимателно в собствените си стъпки. След няколко часа можеше да му се прище да се върне, така поне нямаше да изгуби посоката, в която беше вървял.

Снегът беше обгърнал в плътна спокойна милувка всичко наоколо.

Краката му бяха мокри до коленете, целият бе вир-вода, пот течеше на струи отзад по гърба му. Потта свободно пълзеше от веждите и продължаваше пътя си през космите на брадата му надолу към шията. Целият лепнеше в пот. По обяд изгладня. Останали му бяха четири цигари. Беше ги сложил във вътрешния джоб на сакото, за да бъдат на сухо, но се бяха намокрили от потта. Тръпките на глада бързо заглъхнаха. Не усещаше дима, който вдишваше, с дробовете си, долавяше сладникаво плътния мирис на соусирания тютюн с ноздрите. Отсреща му се изправи гората. Навлизаше все по-дълбоко в гората и не след дълго попадна на гъсто израснали борове. Земята под дърветата беше застлана с мек килим от борови иглички. Нозете му затъваха. Не чуваше собствените си стъпки. Затърча се в гората, сякаш че търсеше някого. Въпреки че вън от гората може би вече бе пладне, тук бе тъмно, все едно денят да бе превалял. Не се долавяха никакви признаци на живот. Бе уморен. Трябваше да подремне. Спря се, застана неподвижен и се заслуша. Стоя така цяла вечност, без чувство, без мисъл, без сетива. За миг нещо го дръпна далеч от гората, застрашително тихо в покоя си, видя собствената си фигура на две-три крачки от себе си, притвори очи, под клепките му заиграха страхотни кошмари, дочу смразяващи викове на насилие. Женски глас някъде виеше, плачеше, хлипаше, стенеше и ридаеше, а излезе, че човешкото същество, което плачеше, хлипаше, стенеше и ридаеше, бе той самият. Потърка очи с вкочанясани пръсти и тръгна отново. Плачът се повтори, после отново, и пак.

 

Вече се движеше по черен коларски път навътре в недрата на вековния лес, когато видя сградата. Къщата се белееше на двайсетина метра навътре измежду боровете. Отзад и встрани тя беше опасана от мощни дървета, отпред, в началото на криволичещата пътека, я пазеха кучета.

Беше вървял часове ей така, без цел, без посока, без спомени, без планове, без да го интересува нищо наоколо, само гледаше да върви. Отдавна не бе гладен, виковете и стенанията отдавна бяха заглъхнали. Щом съзря мразовито проблясващите празни очи на прозорците на лунната светлина, реши да не спира. Въпреки че бе грохнал, нямаше да почука. Отгоре над масивния комин се виеше пелена плътен пушек. Нещо неестествено имаше в този дом, не само в неговата отдалеченост от целия свят, нещо, което го сепваше и правеше сетивата му да бъдат нащрек, нещо, което караше кожата му да тръпне, нещо, което го принуждаваше да изпитва чувство за самота, срам и обреченост.

Веднага щом пътеката се озова от лявата му страна, той осъзна: кучетата бяха не по-малко от три. Не ги бе преброил, нямаше време да стори това, усетил го беше. Лаят им също не бе чул, но в миг воят се вряза в слуха му, смразяващ. После, разчленен на три, съзнанието му долови нов звук, звукът се превърна в бучащо, зловещо, ниско и плътно ръмжене.

Валмото от звуци можеше да бъде изтласквано само от могъщата мускулна система на свирепи животни и той не бе имал случай да го чуе нито веднъж през живота си до този момент. Знаеше, че усети ли страх у човека, и най-кроткият звяр ставаше нападателен.

Спря и рязко вдигна глава. Объркал го беше страхът, и то го бе ужасило за миг. Кръвта му бе вледенил не само звукът, а това, че този звук сякаш не идваше откъм самите животни, звукът трептеше и беше навсякъде. Собственото му учестено дишане и лудият пулс на сърцето му заглушиха слабия шум зад гърба му.

Трябваше да се махне оттук.

Умът му работеше трескаво. Обърна се обратно на посоката, в която беше вървял, като в паниката си направи крачка напред към пътеката. Краката му се заплетоха в нещо. Той лудо замаха ръце, за да запази равновесие и сигурно щеше да успее, ако едно от кучетата вече не се бе хвърлило върху него. Да стори друго бе късно, той прикри гърло с дясната си подмишница, а с другата си ръка се опита да отблъсне огромния звяр. Двете останали кучета безучастно стояха зад нападателя, но той отчетливо чу още веднъж гърленото, ниско, плътно ръмжене. Господи!, каза на глас.

Вече се беше изправил, направи още една крачка назад по пътеката, домът се озова зад гърба му. Подхлъзна се. Преодолял изненадата от падането си, той отново се озова на крака, изтласкан от цимента като от стоманен трамплин. Рязкостта и решителността на движението му стресна животното. Към тях тръгнаха двете други животни. Те напредваха бавно, коварно, почти с безразличие. Той вече не беше на хлъзгавата пътека, краката му бяха стъпили здраво в плътния сняг отстрани, снегът бе обвил пищялите му почти до коляно. Кучетата бяха на две крачки отпреде му и продължаваха да издават ниско, гърлено мъркане, успокояващо в своята неумолимост. Едно от кучетата го заобиколи малко отдясно, явно се стремеше да го нападне отзад в гръб. Той се извърна кръгом, за да прецени разстоянието между звяра и себе си, политайки, сякаш беше пиян. Падна отново и наново скочи, чувайки зловещото, отчетливо шумолене и хрупкане на снега под нозете си. Ръмженето на животното се извиси в свиреп, яростен рев. Заднишком, малко ребром към святкащите очи на звяра зад себе си, той заотстъпва. Вече бе зад дърветата.

Меката пелена на боровите иглички пружинираше под нозете му, във врата му лепкаво тупна стиска сняг от дървото над него. О, Господи милостиви – светна в ума му, – та аз имам нож!…

Точно в този момент, сякаш разбрали обземащата го мисъл, трите звяра нападнаха едновременно. С нож в дясната си ръка, той протегна лявата към връхлитащата го маса, различил до най-крайни подробности в нея космати мишци, гърди и нозе, муцуната на кучето водач, осветена за миг от прокрадналия се между дърветата сноп лунни лъчи. Зъбите на водача разкъсаха протегнатата в лъжливо движение длан на лявата му ръка. Животните действаха хаотично, зъбеха се едно на друго, бутаха се едно друго, той размахваше ножа пред себе си като сърп и усещаше, че всеки удар бе в жива плът, дясната му ръка потъмня, топли пръски кръв се стичаха по лицето му, той усещаше гъдела на пълзящите струйки, риташе, блъскаше, мушкаше, мъчеше се да крие гърлото си, не съзнаваше, че зверовете го ръфаха, не чуваше собствените си викове.

Когато изстрелите взривиха нощната тишина, той вече бе другаде.

– Вълци са – каза жената на глас. – Кучетата никога не бягат от изстрели!…

Жената изглеждаше прекалено крехка, за да извърши онова, с което й предстоеше да се заеме. Тя се върна по почистената от снега циментова пътека, заобиколи и когато се озова откъм северната страна на къщата, хлътна в осветения от силната електрическа крушка отвор на входната врата. Миг след това тя тичаше в обратна посока, пушката вече не беше в ръцете й. Полите на късичкото кожухче, което в бързината беше наметнала, се ветрееха в ритъма на движенията й и оголваха стегнат ханш. Докато бе стигнала края на пътеката до дома си, жената явно беше осмислила предварително своите действия до сетна подробност, тъй като суетнята около тялото на мъжа бе съвсем кратка. Тя нагази в снега, наведе се, прихвана мъжа под мишници, дългите стройни бедра изпълниха светлосините, избелели от пране джинси, и с къси стонове и въздишки, жената затегли тялото на мъжа към входа на къщата. Всички прозорци на къщата светеха. Щеше да й бъде по-леко да примъкне тялото направо по циментовата пътека, но водена от някаква вътрешна милозливост, тя беше решила да стори това по снега, от онази страна, откъм която не бе натрупала сняг сутринта, когато беше почиствала. Тялото оставяше тежки, широки дири в снега, дирите бяха накъсани от стъпките на жената. Кървавата следа бе непрекъсната.

– Боже – каза жената на глас. – Господи, колко е тежък!…

Там, където тя спираше, за да си поеме дъх за секунда, кръвта избиваше на плътни петна. Всмукани от рехавия сняг в миг, петната бързо растяха и се разстилаха с кинематографична отчетливост. Късите коси на жената скоро заизлъчваха пара. Пара излизаше и от устата на задъханата жена.

Беше изминала почти половината път, който й предстоеше да извърви с тялото на мъжа до вратата, когато от небето заръсиха едри снежинки.

Снегът бавно се сипеше върху боровете встрани от пътеката, лицето й плуваше в пот, тя пусна мъжките рамене, като в безсилието си единственото нещо, което можа да направи за този човек, бе да положи върховете на ботушите си под кървавия му тил. Поне няма да измръзне до смърт!, каза си.

Снегът бе вече покрил с тъничка рехава пелена все още сивеещата пътечка. Дишането й се успокои, пулсът потръгна нормално. От живота в гората слухът й дотолкова беше нараснал, че чуваше кацането на всяка снежинка по вековните дървеса. Тя се наведе и преди да прихване отново мъжа изпод мишници, спря поглед на обсипаното му с пърхавата белота на снежинките бледо лице.

– Господи – прошепна жената. – Божичко, колко е хубав!…

Въпреки че отдавна бе свикнала със своята самота, и сега й се стори, че във величавата тишина, която обитаваше цялата природа наоколо, някой тихо пристъпи край нейния дом.

– Къде съм? – попита мъжът. В погледа му нямаше болка, напротив, спокойствие, закачливост и ведра насмешка струяха от неговите очи, няма решителност издаваше всяко потрепване на клепачите му. Опита да се привдигне на лакти, после отложи за миг, който да удължи сладката му почивка. Да се надигне не му се отдаде. – Къде съм? – за втори път отвори ресници мъжът.

– Не бързайте – рече жената. Беше се замислила за секунда, и бе продължила: – Не зная закъде се бяхте запътили, но съм на достатъчна възраст да знам, че не са много жените, които очакват мъж, тръгнал през зимата нощем сам из гората!…

– О – отрони мъжът, притворил клепачи. Дълги, сухи и остри, миглите му запърхаха като лястовичи криле срещу струята светлина от лампата, която жената беше насочила към възглавницата, където лежеше главата му, за да може да види по-добре раните на лицето му. – Да не искате да кажете, че трябваше да поведа със себе си лидерката на някоя партия!…

Тя беше почистила и беше превързала раните, съблякла го беше, беше изнесла дрехите му и ги бе струпала на купчинка в един от ъглите на своята баня. Веднага щом той потънеше по-дълбоко в съня, тя щеше да ги изпере от кръвта и да зашие което можеше да бъде спасено, а сега се опитваше да му сложи пижамата, която беше открила в едно от чекмеджетата на гардероба в съседната стая. Стараеше се да прави колкото се може по-малко резки движения.

– Опитайте се да спите – каза жената, после хвана дръжката на вратата.

Той продължи да държи очите си плътно затворени.

Не я видя, само чу обратните стъпки към стаята. Жената държеше в дясната си ръка лъскав флакон.

– Изпийте това – рече тихо жената, като отрони две хапчета от блестящата опаковка. – Сега сте все още премръзнал, но след малко ще усетите раните. Ще боли – додаде все тъй тихо жената. – Ако си наложите да заспите, ще си спестите поне първоначалните болки!…

Жената с професионален жест го беше привдигнала, подкрепила го бе отзад на гърба, бе допряла чаша до устните му и той беше отпил

Подобно на всички жени, които беше харесвал, откакто се чувстваше мъж, така и тя беше красива, благодарение на интелигентното си лице. Имаше остри черти и безупречна кожа, недокосната от грим. Макар тъй красиво, лицето й носеше отпечатъка на някакво трайно страдание. Косата й бе късо подстригана, катранено черна, устата, пълна и чувствена, тялото, почти съвършено, бюстът й беше по-скоро малък, но отчетливо отговаряше на стройната фигура. Светлокафявите й очи можеха да развълнуват всеки мъж, а вероятно още по-лесно можеха да изразяват детинско любопитство или трагична безпомощност.

Имаше достатъчно опит с жените, за да предположи това, но жената изведнъж го погледна със спокойна загриженост на човек изсред най-близките му, човек, готов да помогне.

Осветена от дълга луминесцентна тръба, кухнята тънеше в ослепителна синкава мъглявина. Ярката неонова светлина се поглъщаше от тъмно червен мокет.

Той продължаваше да наблюдава жената.

Жената се насочи към диванчето, на което лежеше. Стори му се, че тя пристъпяше някак сковано, сякаш пресичаше местност, обхваната от пожар.

Тя му помогна да се надигне. Той го направи покорно, безмълвно, оставяйки се изцяло в ръцете й, после с върховни усилия на волята  протегна крака и бавно, един след друг ги спусна върху мекия под. Целият се тресеше. Жената подложи рамо под дясната му подмишница и го поведе към някаква боядисана в кафяво врата. Веднага щом жената отвори вратата, те се озоваха в стая с невероятно големи размери. Мебелировката в стаята бе скъпа и разточителна за този кът на страната. Тежки завеси в топъл златистожълт цвят почти изцяло покриваха двете стени на помещението, сребристо сиво покривало без никаква гънка бе опънато върху широкото двойно легло. Жената отгърна завивката.

Няколко минути по-късно, вече в леглото, той усети противното, примесено със страх напрежение. Бе сигурен, че ако заспеше, нямаше да се събуди никога през живота си. Организмът му плачеше за почивка, но съзнанието му упорито се противеше. Не можеше да се отпусне. Причината за напрежението му беше прекрасно известна.

Беше изгубил представа за времето. Последните месеци сънят за него беше мъчение. Приспивателните донякъде му помагаха в промеждутъците между огнените кошмари, но след това, заспеше ли, кошмарите ставаха дотолкова страшни, че потръпваше в ужас само когато си помислеше за вероятността някой от тях да се повтори в съня му. Не, по-добре да не заспива изобщо.

Така, както си лежеше неподвижен, почти без дъх под завивките, нещо го накара да трепне. Слабото, едва доловимо раздвижване на мускулите на пламналото му тяло, му донесе толкова болка, че едва се сдържа да не изкрещи. Жената бе права. Раните се обаждаха. Болката взе да притихва, когато го усети за втори път, почти с кожата си: някой тихо пристъпяше покрай къщата.

Подгони го не толкова любопитството, колкото стремежът да подсигури собствената си безопасност, продиктуван от онова, което беше останало от инстинкта му за самосъхранение. Вратата, която отвори, бе непосредствено до онази, през която бе влязъл в стаята заедно с жената преди тя да го бе настанила в леглото. Тялото му се разпадна на милион късчета, всяко едно от които се пръскаше в огнената стихия на болката. Пот обля тялото му навред. Главата му се тресеше. Треперещите му крака сами го поведоха навътре в широкото помещение. Бе станал крайно чувствителен към миризмите и успя веднага да разчлени тръпливия лъх на терпентина от мириса на незасъхнала глина.

Температа върху платното на триножника все още не беше засъхнала. На заревото от светлината на стаята, където беше лежал, той не се и опита да се загледа върху изображението на недовършената картина.

Поразиха го скулптурните тела на мъжете, призрачно втренчени в него от всеки празен от вещи и мебели квадратен сантиметър на обширното помещение. Фигурите изобразяваха тялото като че ли на един и същи човек, но бяха различни в размерите си. Еднаквостта им се допълваше от нещо, смисълът на което той веднага разбра, колкото и помрачен от болката да беше разсъдъкът му. Никога, никъде не бе виждал изваяно от глина, отлято от бронз, сечено в камък, дълбано върху дърво, тяло на мъж с фалос в ерекция. Членовете на всичките фигури, които го обкръжаваха все повече от всички страни, колкото по- навлизаше  навътре в просторното помещение, бяха огромни. Изящно направени, те стояха обаче като пришити между мускулестите мощни бедра на мъжките фигури, и ако това бе очебийно, то се дължеше на подчертаната анатомична подробност в рисунъка на всяка веничка и заобленост, на интимната топлина и пространственото ведро спокойствие, които облъхваха погледа от копринено гладката кожа на сгъвката зад главата на всеки от фалосите, на гъвкавата, трепетна в напрежението си дъга, втурнала се стремително напред към пространството. Топките в края на мъжките членове бяха нежно събрани в едно, крехката цепка отпред сякаш във всяка част от секундата щяха да блъвнат с уморено възторжено откровение семенната си течност.

Дясната ръка на мъжа се протегна неволно напред. Ако фигурите пред него бяха изработени от ръката та неслучаен човек, намерил онова, което е търсил във вихъра на щедро работещия си ум, правила фалосите, същата тази ръка издаваше мисълта, която беше достигнала познанието чрез болка и стон.

Ръката му неумело бе продължила напред, той докосна с връхчетата на пръстите си възбудения издатък на мъжката фигура, застанала отпреде му с ръст два пъти, колкото неговия. Беше готов главата му да отрежат, ако не беше разбрал!…

Когато с вдървени крайници се отправи назад, той още веднъж долови стъпките отвъд дебелия зид на стената.

После настъпи дълга, безкрайна, мъчителна нощ. По-голямата част от нощта жената прекара в стаята, където лежеше мъжът, появил се така ненадейно в болезнената й самота. Беше пренесла от хола люлеещ се кожен стол и прекара нощта в него. Той спа около час и половина, на три пъти, и трите пъти излизаше от кошмарите си с оглушителни викове.

Някъде по обяд челюстите й се вдървиха, толкова бе стискала зъби от напрежение. Мъжът влезе в разгара на кризата. Когато беше в съзнание, той безсилно и тъжно мълчеше. Преди всякое изпадане в унеса тя едва го удържаше, като натискаше мокрите му рамене към леглото, потънала в пот не по-малко от него. Когато неравностойната борба между двете тела свършваше, той се отпускаше по гръб, задъхан, потръпващ, и гледаше вторачено в тавана с отчаяни, пълни със страдание очи. Понякога ги затваряше, но не бе в състояние да контролира гърчовете си.

През втората нощ последва още един пристъп, който се стори ад на жената – цял час, – докато той отново се изтощи. Криво-ляво, нощта мина. Жената подремваше на люлеещия се стол, когато имаше тази възможност.

Така лежа много дълго. От време на време като че ли се будеше. Тогава забелязваше, че лежи вцепенен на леглото, все още в обятията на болния унес.

– Съзнаваш ли какво си извършил? – попита го жената един ден с уморен глас. Беше с гръб към него. Жената се беше обърнала. Тя повдигна лице така, че той по-скоро видя, отколкото чу думите, произнесени от устните й: – Спи, защото ако не спиш, ще умреш!…

Жената кимна отчаяно и влезе в другата стая. Когато после прекоси спалнята на път за банята, понесла на ръце дрехите си за преобличане, под крепките й блестяха сълзи.

Неочаквано той осъзна, с цялата сила, останала в опакованото му в бинтове тяло, колко самотен е бил до този момент, колко пропаднали бяха всичките му досегашни надежди. Какво си въобразяваше той досега, че е? Накъде беше тръгнал, оставяйки зад гърба си всичкото, което бе неговият живот? Даваше ли му нещо основание да смята, че си струваше да живее?

Усети, че без да съзнава, кой знае защо, беше започнал да пита за всичко това нея, а не себе си. Гласът му укрепваше с всяка изречена дума. Бе убеден, че отговорът му е отдавна известен.

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top