search
top

НЕПОГАЛЕНИЯТ ЖИВОТ

Ивайло ХРИСТОВ

за стихосбирката на Тенко Тенев  „Светлите олтари на деня“ 

 

Антологичната стихосбирка „Светлите олтари на деня“ е поредната среща с творчеството на Тенко Тенев. Тя съдържа произведения от неговия плодотворен писателски път и е своеобразно обобщение на поетичните му търсения. Независимо от този мозаичен характер, книгата откроява няколко основни въпроса, свидетелство за правдивостта и гражданското чувство на Тенко Тенев.

На първо място изпъква  тревогата на поета за духовните ценности, за  подмяната им с ерзаци. За какво иде реч? През последните десетилетия наблюдаваме формирането на нов цивилизационен модел в българското общество. Налице е пренареждане на ценностната система по посока на комерсиализация на всички сфери – и духовни, и материални. Стремежът към благополучие и развлечение стават доминиращи. В самите тях може би няма нищо лошо, внушава Тенко Тенев. Трагично е когато все повече хора, за да ги достигнат, прекрачват прага на морала и труда на останалите. Това, което ги възпира е не толкова съвестта, колкото страхът. Идеалът на повечето българи днес е консуматорското благоденствие. В този смисъл стихосбирката „Светлите олтари на деня“ не е съвкупност от елейни строфи, а разкрива как в духовната ни сфера започва дълбоко изменение на базисните ценности по посока на парите, печалбата, богатството. Те сриват дълбоко традиционната ни нравствена система, отваряйки място на духовната безпътица и въртопите на мизерията, обхванали нашия народ през последните две десетилетия.  Поезията на Тенко Тенев се вълнува от  изчезването на  границата между „добро“ и „зло“, кое „трябва“ и кое „не трябва“, кое „може“ и кое „не може”. Лирическият глас на поета е в непосредствена връзка с реалността, без чието дихание той не може да живее. Тенко Тенев не е самодостатъчен поет, а се вълнува от проблемите на своята съвременност. Поезията му е рефлексия на активна творческа позиция. Тя раздвижва душите, стопля сърцето, провокира мисълта:

 

Така е скъпо името ти…

Като зеленина до хоризонта.

И щедро като ведър ден,

дошъл сред буреносни облаци.

Като детински смях.

Като целувка на обичана жена.

Като приятел, който дълго си очаквал.

Така е скъпо името ти,

СВОБОДА…

И колко трудно е човек да те опази 

                                             („Свобода“)

 

По тази причина в стиховете на Тенко Тенев присъства и проблемът за измененията  в чувствителността на човека. Неговият светоглед, където определящи са били трудолюбието, родолюбието, пестенето, търпението, коректността, невзискателността, почтеността, въобще една неконсумативна психологическа нагласа, вече принадлежи на миналото, подменен със стремежа към по-лек живот, по-малко усилия и девалвация на отечествените идеали. В този нравствен модел  парите придобиват все по-нарастващо, доминиращо значение, извън тях почти всичко губи стойност. Далеч в миналото остана възгласът на Иван Вазов: „Да работим, тази славна дума нека екне кат камбанен звън“. Повечето подражават на този социален модел, разбирайки че успял  е не онзи, който повече знае и  умее повече, а който е богат.  Вече не е важно да си образован, а хитър и пресметлив, не е важно какво можеш, а какво имаш.

Ето защо авторът търси онези човешки стойности, които винаги държат съвестта нащрек; стреми се към осъзнаване на човешката преходност, на задълбочаващата се  самота на фона на абсурдната технизация, вълнува го нарушеното съзвучие между човека и природата, между човека и човека, между родното и чуждото. Така или иначе вече със сигурност можем да говорим за „българина на ХХI век”, носещ ценностна система, различна от тази на „българина на ХХ век”. Оттук и възловият въпрос: този „българин на ХХI” век ще запази ли чувството си за етническа принадлежност, ще остане ли българин или ще бъде претопен в мултикултурното пространство на глобалния свят.

Творчеството на Тенко Тенев е с облик и позиция. В него той застава срещу един от най-щедро финансираните процеси на изминалите десетилетия – този на националното безпаметство. С усета на поет и гражданин той усеща, че няма нищо по-страшно за народ като нашия, който е с къса историческа памет, от изличаване на миналото му. В стихотворението „Спомен за Васил Левски“ Тенко Тенев изповядва:

 

Тебе те пазят

в онези стари кирпичени къщи

с мъждукащи газеничета

и опушен от времето календар…

Напомнят ми за нещо прочувствено

като молитвен в душите олтар.

Нещо по детски чисто има в Тебе.

И велико като майка България.

С тебе върховете стават по-високи

и обичта ни по-силна!

 

Това е стихотворение-завет! Защото днес наблюдаваме разпадане на идеята за единството на националната общност, на националното тяло и разкъсване на връзката между държавата и нейните граждани. Твърде значеща за Тенко Тенев е опасността от девалвирането и омаловажаването на понятия като „родина“, „патриотизъм“, „православие“, „отечествен дълг“, смятани в момента за ненужни и остарели, анахронични за съвременния европейски хуманизъм.  За значителна част от младите те нямат особен смисъл. Това са други хора, с друга ценностна система, не казвам, че е по-лоша, но в мисленето и чувствата на повечето от тях липсва национална багра. На практика това означава дебългаризация на страната. И неслучайно стихосбирката завършва със следното знаково стихотворение:

 

Запазили сме род и име,

преминали сме толкова беди,

Родино, майчице изстрадала,

повярвай – туй са временни скърби…

 

…Винаги е имало България

 и българи – родени канари!

 

В стихосбирката на Тенко Тенев откриваме една забравена нишка в българската литература – милостта към човека, прошката за човека. Загърбването й води до изтощаване и изчерпване на жизнената енергия; до инфлация на моралните добродетели; до чувство за малоценност, безпомощност и страх пред бъдещето; до изчезване на оптимизма, отстъпил място на отчаянието. И още: до пречупване на съзидателния дух, изместен от повсеместният песимизъм и парализиращата пасивност. Разкъсаните социални връзки изкопаха неподозирани „пропасти“ и скъсаха връзки, създаване и отстояване десетилетия наред.  Дълбинните неравенства в крайна сметка предопределиха дълбоката и необратима криза на „човечността“ в нашата народопсихология. Те унижожиха критериите за „добро“ и „лошо“, „честно“ и „безчестно“, „почтено“ и „непочтено“, и пред скоби изведоха идеята, че е нормално хората да се делят на „малко богати“ и „много бедни“ със всички произтичащи от това последици.

Ето защо в „Светлите олтари на деня“ болезнено звучи въпроса за съдбата на словото в условията на консуматорския свят. Стихосбирката започва със знаковия цикъл „Спокойствието на вечността“, където поетът  пресъздава своите „реквиеми“ за любимите си творци: „Сълза за Димитър Бояджиев“, „В памет на Василий Шукшин“, „Реквием за Яворов“, „Прощаване с Джагаров“, „Сбогуване с Христо Фотев“ и пр.

С болка трябва да кажем,  че въпреки огромното въздействие на информационните технологии върху човека, те не го направиха нито по-добър, нито по-справедлив и почтен. Това определя изключително важната роля на художествената литература, и на изкуството въобще, като средство за възпитание в хуманност и родолюбие, като неразделна част от съграждането на националното ни съзнание и естествена противоотрова срещу нихилизма и духовната стерилизация. Да не забравяме и друг факт, отбелязван от множество наши литературоведи и критици. В годините на социализма стойностната, „високата“ литература: българска, руска или западна играеше ролята на някакъв вид „опозиция”. Тя обединяваше духовно хората, интересът към нея беше знак на техния протест срещу едни или други пошлости на системата. Затова през този период литературата имаше сериозно значение в обществото ни. Комунистическите функционери не обичаха твърде много българския писател и интелектуалец, но изпитваха респект от него и се стремяха да го привличат на своя страна. За съжаление в постсоциалистическото общество литературата и културата като цяло загубиха в значителна степен своето практическо, а и духовно влияние, изместени от потопа на чалгата и примитивизма.

Недвусмислено Тенко Тенев показва как художественото слова е притиснато от масовата култура и диктата на електронните медии, които не признават друг идеал, различен от парите. Грубо казано: литературата сега трудно участва в изграждането на облика на съвременното българско общество с познатите ни методи и мащаби. Нейната човеколюбива, възпитателна, родолюбива и пр. функция е подменена от гласа на агресивните медии, управлявани от различни частни финансови и търговски корпорации. За съжаление повечето от медиите следват „чалга“ ценностни модели на живеене. Риалити форматите на телевизията създават впечатлението, че всеки може да бъде VIP и че границите са заличени, което обаче е много илюзорно. Чалга културата нанася трайни и непоправими поражения за формиране на естетическия вкус на младите хора, които са 100% екранно, медийно поколение.

Паралелно с наситената гражданска тревога, стихосбирката „Светлите олтари на деня“ разкрива чертите на един свят, изпълнен с естественост и с любов към простите човешки неща, за съжаление, вече едва мъждукащ в лудницата на съвременния свят.  Неслучайно последният цикъл на книгата е озаглавен „И винаги ще има обич“. Той разкрива Тенко Тенев като вечно влюбен в живота поет. Един „неистов любовник“ на жените, природата, живота. В световъзприемането на Тенко Тенев всяко истинско знание е вяра в силата на любовта. И волята за живот не е нищо друго освен израз на тази магическа сила. В стиховете си Тенко Тенев изразява любовното чувство в цялата му палитра, в неговата празнична откровеност, жизнена непосредственост и духовна пълнота. За него любовта включва освен страстта – и приятелството, верността. В редица стихотворения се долавя едно нежно, интимно влечение на поета към красивата жена – не толкова като конкретен образ, а по-скоро към вечното женско начало, което описват толкова много поети. В неговите стихове става дума не просто за изгаряща знойна любов, но и за нещо възвишено, нетленно и недосегаемо. За Тенко Тенев женското начало олицетворява силата и непобедимостта на живота. За него любовта е състояние на духа, което му отваря очите за хубавите неща на света и го връща към първоизворите на природата. Любовта измъква поета от кошмарния свят на омразата и враждата и го издига до духовни висоти.

В днешните бездуховни и объркани времена подобна лирика може да звучи ретро, но тя успокоява и връща надеждата в раждането на нови светове. Светове, в които вярата в ближния извисява ЧОВЕКА!

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top