search
top

НА КОЛЕНЕ ПРЕД ОБЕЗРОДЕНАТА РОДИНА

Анжела ДИМЧЕВА

 

Атанас Капралов, „Приближаване до взрива”, изд. „Летера”, 2018

3_Atanas_Kapralov_koritza

 

Почти карикатурната преходност на политическия и икономически пейзаж у нас сякаш наложи щампата на задължителната „новост” и върху изкуството. Като че ли публиката непрекъснато очаква да бъде скандализирана. Но както е знайно, творческият процес граничи с други закони – той присвоява от лавата на социалната нетърпимост само естетическия каймак, изгражда духовната плът на скритите надежди и непостижимите емоции, а видимите гравюри на естетизираното бунтарство се появяват ненадейно – в литературата, визуалните изкуства, музиката, вариантите на класическия и модерен пърформанс.

Какво става днес в поезията? 20% от авторите пишат така, сякаш все още са в 50-те и 60-те години – едни и същи въздишки в стила на соц.-а, скучен образно-нагласен класически стих, революционно-патриотични мотиви. Други 20% преписват класиците и откровено графоманстват – най-често фабрикуват варианти на Дебелянов, Яворов, Смирненски, Багряна – без нито една метафора или рефлексия на съвремеността, все едно не са в 21 век. Още 30% категорично захвърлят останките от традицията и претендират да са супермодерни: свободен стих, пълна алогичност на мисълта, крайна абстракция, която има за цел да шокира и отчая читателя. Тук въобще не става дума за препинателни знаци, граматически правила, спазване на някакъв ритъм или стихосложение. Най-често постмодерните автори ни предлагат „разхвърляна” проза, подредена графично в някакво стихотворно тяло. Няма лошо, но нека поне си направят труда да изведат оригинална мисъл, да преплетат ирония в словесната игра, да изненадат читателя с интересна поанта. Но това се случва рядко.

Все пак не може да се отмине фактът, че сред останалите 30% от пишещите поезия в България има изключително стойностни имена: от една страна, това са утвърдени през годините автори – живи класици, които дори в своите 70-80 години обновяват стила си, развиват образната си система, навлизат непредубедено в нови пластове на философската тематика и социалния критисизъм; от друга страна, поети от средното поколение стъпват на доброто от традицията в родната поезия, но успяват да надградят посланията си с категоричност на поетичния си почерк и експлициране на личен екзистенциален опит. Това са автори, които не мълчат по актуалната тематика на деня, без значение дали тя е политическа, социална, икономическа, етническа, мултикултурна. Много често в диапазона на поетичния тайнопис ще съзрем превъплъщенията на „аз”-а: от социално бунтарство през национално самопокръстване до интимно съзерцание. Те не пишат, за да се правят на интересни, а по вътрешна необходимост – с абсолютното съзнание, че да си поет в България днес нито е престижно, нито носи материална изгода. Този тип автори умело боравят и с класическия, и със свободния стих, пишат и публицистика. Точно такъв поет е Атанас Капралов. В този факт ни убеждава най-новата му стихосбирка „Приближаване до взрива” (2018).

„Докато пиша, аз се чувствам осъден” – казва за творческия процес Хорхе Луис Борхес. Подобна перспектива ни внушава емоционалният ескиз на Атанас Капралов, вградил в стиха си високо температурно напрежение, афористични формули, контрастност и категоричност на заявената нетърпимост към родната социална действителност:

………..

Духът ти,

разтопен в сънлива течност,

солта размива на плача Христо̀в…

Какво е грубост? Символ на човечност!

Какво е подлост? Мярка за любов!

 

Какво е грешка? Твоят невъзможен

предишен път,

за да провидиш сам:

за тук печатът черен ти е сложен,

а ти отказват визата за там.

 

И ако още не поемаш риска

да полетиш хазартно на възбог,

то е защото страшно ти се иска

да вземеш с теб една сълза на стоп!

(„Преди полета”)

 

Тъжните абсурди днес стимулират поетическото избухване в подобен освободèн изказ, в който метафорите нямат за цел да прикриват някаква недоизказаност, да претендират за енигматичност или да струпват взаимноизключващи се идеи. Посланията на Капралов са ясни, те крещят за неосветената част от нашия живот, за моралните пропасти, за драмата на интуитивните личности, приели духовното „аз” за своя карма.

Разчупеното стихосложение следва естествената вълна на емоцията дори когато това води до интонационни грапавини. Защото драмата на идеите винаги е по-значеща от жанровия канон. „Моето сърце е висока мишена” – заявява поетът и читателят изобщо не се съмнява в това, препрочитайки дори само заглавията на творбите: „Битки на честта”, „Словото в немилост”, „Песничка за прозрението”, „Нова кожа”, „Приближаване до взрива”, „Сомнамбули в космоса”…

В разделянето на три цикъла авторът не е търсил строго тематично предпочитание: „Висока мишена” е първият цикъл и той концентрира в себе си социално бунтарство, вплетено в темата за род и родина, но има и чисто лирични фрески („Небесно пиано”), разкриващи как любовта и нежният рисунък са  неотделими от мъжественото заявяване на принципна позиция. В тези творби ще видим и съвременни проекции на сакрални образи (Ботев, Левски, Паисий, Яворов, Гео Милев) – внушението на контекста разширява учебникарското понятие за тези величави фигури, интерпретирайки ги от съвременен ракурс: липсата на еталон за героизъм е болезнена, отворена рана, защото цялото ни съществуване е сведено до оцеляване, до шмекеруване, до избягване на отговорностите пред народа:

……….

Можеш само с букети

паметници да храниш.

Tе растат до небето!

Tи се сгърчваш до рана…

 

И разбираш героят

за какво тук е всъщност:

да умре за теб в боя,

в който ти днес отсъстваш!

        („Вечни присъди”)

 

В първия цикъл ще открием интонации, препратки и директен диалог с класици в родната поезия. Атанас Капралов е личност със свой глас, индивидуален почерк и запомнящ се императивен тон в нашата литература, но той никога не крие, че негови любими явтори  и учители в поезията са Димчо Дебелянов, Атанас Далчев, Никола Вапцаров, Веселин Ханчев, Пеньо Пенев, Христо Фотев, Владимир Башев, Христо Фотев, Любомир Левчев, Иван Динков, Константин Павлов, Недялко Йорданов. Бих казала, че тук можем да видим на практика интертекстуалността, на която посвети много от изследванията си Ролан Барт. Защото позоваването не е видимото цитиране, а вътрешните текстови връзки, които поетът осъществява, надграждайки ги с лични понятия, възприятия и идеи, оформащи нов херменевтичен кръг. В края на първия цикъл е поместено едно емблематично за Капралов стихотворение, озаглавено  „Непотребен”:

 

След хиляда години от небесния свод
ще попитам,
вторачен в земното полушарие:
щъка ли край Балкана моят древен народ,
или няма ни кост от горката България?

………..

Просто ДНК-пробите сочат грешен инстинкт –
не за възпроизводство,
а за самоизяждане,

не за утрешно цяло,
а за утрешен взрив…
И се чудя при бясното самоизтребване,
за какво след хиляда лета да съм жив?

 

Читателят не възприема тези въпроси само като риторични или като израз на авторовата свободна воля. Множеството подобни риторически фигури в поезията на Атанас Капралов ни припомнят Сократовото „Опознай себе си!”, но и Хердеровото „Поезията е изкуството на енергията в слово”. Толкова бликаща, изразителна, впечатляваща и обгръщаща читателя енергия има в тези стихове. Защото техният център е диалогичното „аз”, а темите са в широки граници – едни са заявени директно, други са намекнати, трети вървят в подтекста. Или както определя възприемането на всяка лирическа творба проф. Никола Георгиев, „в точките на прекъсването и прехода се пораждат богати лирически значения – творбата казва много и с това, че отказва да го каже”.
Вторият цикъл в книгата е озаглавен „Кора от звезден портокал”. Едноименното стихотворение е образец на абстрактно мислене, на визуално-метафорични трансформации, извайващи любовния копнеж. Въздействието му е дори на физиологично ниво. Тук любовта е „нощна скица на красив овал… И лакомото утро ще я хрупне / като кора от звезден портокал”. Ако бихме могли да сравним тихата любовна пейзажност от началото на 20. век с тази мажорна любовна експлозия от 21. век, примесена с естетиката на грозното, то безспорно двата изобразителни принципа са коренно различни. Градацията на емоцията в стиховете на Капралов често достига самоубийствен жест. (Не ни ли напомня това магнетичната буреносна енергия на Ботев и Петьофи?) Това ще видим в различни творби, но особено ще допадне на читателя стихотворението „Лятна скука”, което е авторовата реплика на един познат сюжет от поезията на Борис Христов и Ивайло Балабанов – жената сред лятната жега, не иконата, не майката, а жадуваната жрица – обект на мъжка страст:

 

После дрехите ни ще пламнат

и до кожи ще изгорят.

Знам от женска плът –

уж измамна! –

как се вае най-вярна плът…

                („Лятна скука”)

Въобще любимата, желаната жена – дали съпруга или химера, е чест партньор в монолога на лирическия „аз”. Различните нейни превъплъщения ще ги видим в „Снайперистка”, „Недосегаем”, „Тайна”, „Премазани от скоростта”, „Вечни” („…с теб един върху друг /се захапваме лакомо като ябълки сочни”), „Глътка по глътка” („…да изпием с теб глътка по глътка / тази шеметна доза любов”). Определено може да се каже, че стихосбирката „Приближаване до взрива” е сериозен принос към експресивната любовна лирика – с една модерна ритмична линия и отворен структурообразуващ смисъл. Тук има метафорични изрази, които веднага се запомнят от читателя, защото „лежат” сполучливо в днешната действена същност на младия човек – с есемесната любов, с играта на флирт в социалните мрежи, с образа на свърхгероя (Джеймс Бонд). Но в цялата тази наситена с движение картина няма да намерим само светли чувства: тук се прокрадва автоирония, тъга, гняв към подлеците, омраза към себе си, обвинения спрямо неразбирането, пренебрежението, стъпкването на човешкия дух.

Третият цикъл – „Сомнамбули в космоса”, би могъл да бъде определен като пресечна точка на първите два, укротявайки донякъде емоционалното торнадо и навлизайки в едни по-дълбоки, философско обговорени пластове. „Живот, не ме предавай точно днес!” – възкликва поетът в края на книгата си и отново посвещава цялата си същност, творчество и мечти на любимата жена.

Общото възприятие на стихосбирката „Приближаване до взрива” бих определила като облагородяване на експлозията. Особена характеристика в експликацията на авторовото съзнание се явява дихотономията: една двулицевост, оксиморонност на състоянията, телепортация на съзнанието – от прадревност до постбъдеще. В парадоксалните ситуации на сблъсък, привличане, еротичен магнетизъм и внезапно разкъсване на видимите пътеки между хората се лута „аз”-ът, напълно разголил душа и тяло. И най-неочаквано в интимния дискурс се втурва с абсурдната си конотация разкривен образ, подигравателен сленг, саркастичен вик, комичен ефект, който преобръща цялата класическа стихова постройка и всъщност по този начин се гради постмодерна интертекстуалност – адаптация към новите модели, към разговорната стилистика, към живота-игра. Но и тази волна артистичност би трябвало да не бъде самоцелна. Балансът е важен, а мислещият поет знае как да го осъществи. Той съумява да издигне думата над етикета, да я взриви отвътре и в антагонистичната ѝ природа да намери социална значимост. Ще видим всичко това в поезията на Атанас Капралов. Ето го в стихотворението „Мостра на бъдното”:

 

Защо не обявиш банкрута

на свойте истини крилати?

Надеждите за светло утре

са куп музейни експонати.

 

Присъдата за тъмно днеска

просъсква като гилотина.

Виж –

гърчи се в отвъдна треска

обезродената родина.

 

Колко драматизъм има в това оксиморонно съчетания, в тази бинарна опозиция „обезродената родина”! Дори само по него бихме могли да разпознаем оригиналния почерк на Атанас Капралов, реализирал на практика Хегеловата дефиниция за стил: собственият стил е способността да преодоляваш себе си, да не скриваш себе си зад общоприети думички и красиви шаблони, а от неодушевената материя да изваждаш субстанцията на живота. Извън лозунгите и готовите фрази, извън общоприетия морал, но с тази чиста духовна сила, която създава усещане за доверие, за общност и конвергенция на един човек с цялата вселена.

 

 

 

 

 

One Response to “НА КОЛЕНЕ ПРЕД ОБЕЗРОДЕНАТА РОДИНА”

  1. Мина Карагьозова казва:

    Знам колко трудно се пише за поезията на Атанас Капралов, без да се промени наистина взривната експресивност на тази поезия. Колко трудно е да се балансира на тънката граница между ситуирането на текста в контекста на съвременната българска поезия и запазването въздействието на изначалната творческа енергия, вложена в стиховете му.
    Мисля, че Анжела Димчева се е справила и блестящо, и елегантно, с особена интелигентна грациозност, с тази нелека задача.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top