search
top

КИТАЙСКИ ПИСАТЕЛИ ГОСТУВАТ В СБП

Йен Дзинмин

 

Мотивите за формалните изменения в литературата

 

Измененията в литературната форма могат да бъдат проследени и много хора си намират причина да го правят. Моето впечатление е, че при разискването на формалните изменения те често се свързват със сложността на мисълта и богатството на чувствата, които подтикват непрекъснати пробиви във формата. Най-отчетливият пример е изменението при китайската поезия – от четирисричния стих в „Канон на песните“ през петсричния по време на династия Хан, до преобладаващия седемсричен по време на династия Тан, чак до появата на стихотворната форма на династия Сун, изменението във формата се проявява като един процес на непрекъснато разширяване. Това би трябвало да е логично. Не са ли драмата през династия Тан и романът през династии Мин и Цин доказателства отвън тъкмо за тази неспирна тенденция към формално разгръщане. Строго фиксираните форми на танската поезия отстъпват на „свободните писания“, което означава, че формалните изменения се случват в крачка с развитието на човешката цивилизация и степента на разнообразие при изразяването на човешките чувства.

Но процъфтяването и западането на определена форма – дали творците ще я предпочитат или пренебрегват, дали читателите ще я приемат пламенно или безразлично – всъщност зависи от много други фактори, например силата на външната среда, която още по-пряко влияе, променя и определя тези промени. Социалните нужди принуждават творците да се приспособяват и да догонват – това явление е тясно свързано с ползотворната цел на писането и в него се крият „практически“, „нелитературни“ мотиви, което е резултат от влиянието на времената. По време на литературния бум през осемдесетте години на миналия век на мода станаха разказите и повестите, много писатели се отдадоха на писането на кратка проза – това беше време, в което непрекъснато имаше обновявания и пробиви в идеите, а разказите и повестите могат да изразяват мисъл и да предават идеи по-скоростно и пряко. Върпосът дали някога ще се появи висок, внушителен роман вълнуваше много литературоведи. За няма и тридесет години гласовете се промениха и романът в момента е жанр, който вече няма нужда от допълнителни призиви, защото отношението към него по всички линии е далеч по-добро от това към кратката проза. Романът вече не е нещо, което писателите опитват едва след като са натрупали достатъчно разкази – много млади писатели дебютират именно с романи. И хората отново се зачудиха каква е причината за западането на разказа, който най-добре изразява авторовите особености и стил.

Защо днес популярността на романа е далеч по-голяма от тази на разказа? Не е ли логично в тази шумна епоха да се пише все по-кратко? Това не подхожда ли повече на „културното бързо хранене“? Освен това, защо влиянието и обществената популярност на поетите е видимо несравнима с тази на разказвачите? Пазарът! Тиражът и възможността за филмиране се превърнаха във важен стимул. За привличането на хорското внимание се разчита повече на известността на автора, отколкото на тематиката или заглавието. Това хладно нещо пазарът изведнъж предизвика вълна, която оказва огромно вътрешно влияние върху изменението на литературната форма.

Наскоро препрочетох „Кратка история на китайската проза“ на Лу Сюн, където открих още по-далечни доказателства, които обясняват, че процъфтяването и западането на литературната форма съвсем не са литературно обусловени. Говорейки за процъфтяването на жанра „предания за странното“ по време на династия Тан, Лу Сюн казва, че то било тясно обвързано с „обществените нужди“, с битийните необходимости на тогавашните интелектуалци и учени младежи. През епоха Тан кандидатите за имперските изпити се стичали в Пекин, където трябвало да напишат своите стихове върху свитъци, които давали на известни по това време хора за мнение, така можели да си спечелят одобрението на знаменитите културни личности, което да умножи репутацията им и да подсили надеждите им за успешно преминаване на изпита. Само че към средата на VIII в. на хората им втръснало от поезия, по всяка вероятност на самите известни творци им било омръзнало. След като поезията престанала да се ползва с такова уважение, някои започнали да пишат разкази и взели че се прочули с тях, заради което Лу Сюн казва: „Така че хората, които недоволствали от прозата, в този момент също прописали проза. Заради това известно време разказите от жанра „преданията на странното“ били изключително популярни.“

Днес е пазарът, през епоха Тан е било вземането на изпита. И двете са жизнено важни фактори в човешкия живот, които засягат съществуването и реалните перспективи на човек. От друга гледна точка, те са „нелитературни“, напълно непостижими посредством призивите на самите писатели или критици.

Формалните изменения в литературата притежават определена зависимост, но все пак са доста сложни. Само при правилно овладяване на мотивите и посоката на развитие и изясняване на връзката между тях литературата може да се развива по желания здравословен начин.

 

Чън Чуан

 

Кошмар

(откъс от разказ)

 

Едва е започнало да се развиделява, когато, като всеки ден, отиваш на реката да прибереш мрежите, които си пуснал вечерта. Продаваш няколкото кила риби на Ли Яогъ от закусвалнята в село Фъндзябей, после се връщаш на кея, за да подкараш лодката си обратно към вкъщи за закуска. На стихналия кей са спрели няколко празни рибарски лодки, които изглеждат малко странно на ясната утринна светлина.

Преди да отвържеш въжето, от оронените каменни стълби зад гърба ти зазвучават стъпки, които разтърсват въздуха. Задава се непознат с бляскаво черна чанта за документи. Казва, че иска да отиде на водното укрепление, и те пита дали си съгласен да го закараш, ще ти плати повече, отколкото би изкарал от цял ден риболов. Макар че си гладен, приемаш с радост.

Изтласкваш лодката от брега и тръгваш нагоре срещу течението. По това време слънцето още не се е показало, утринната мъгла вече се е разсеяла, дълъгият, тесен небосвод бледно се синее. Тъмносинята водна пара се издига в речната долина, така потайна, сякаш крои някакви козни. Реката се е втвърдила като труп, освен това е толкова зелена, сякаш е плесенясала.

Ти наистина си водил един непознат до водното укрепление, грешка няма. Помниш, че след Санмънтан водата става плитка и забързана, лодката там не може да се управлява с пръта, трябва да се съблечеш и да скочиш във водата да я буташ. Непознатият май много се учудва, гледа съсухрените ти гърди, отпуснатия ти корем и сбръчканата ти работа с много странен поглед. Ти за пръв път се стесняваш от голотата си, обръщаш се и отиваш в другия край на лодката, за да прикриеш срамотата си зад перилото. Подава се само главата ти, която му се усмихва неловко. Той май осъзнава, че не се държи прилично, и бързо отмества поглед.

Водното укрепление се издига отпред. Високи отвесни скали са оградили тихата вода от двете страни. Навред цари мъртва тишина. Вече в клисурата, хладният въздух така пронизва кожата, че чак костите болят. Внезапно в гърдите се надига страхопочитание, сърцето се свива и втвърдява, сякаш това е някакъв друг, нечовешки свят. Тук изпитваш самотата и безпомощността на загубилия опора и тъгата на слабия и нищожния. Макар че слънцето вече е изгряло и хвърля бляскави лъчи по сивите скали, това не променя хладината, събирала се в тази клисура безчет векове.

На десния бряг едно поточе изниква измежду камънаците и така се образува самотна висока скала с вода от три страни. На ръба ѝ  древни дървета оформят неравен строй – или накривени настрани, или увиснали надолу, като пусната коса. Ако просто прокараш поглед през нея, отвесната скала не е нищо особено, но ако задържиш очи върху нея, ще забележиш как по средата ѝ има няколко неестествени вдлъбнатини, в които са построени страховити тухлени пътеки. Макар че ветровете и дъждовете са ги ронили през годините, пластовете тухли се виждат все така ясно, дори се различават техните оребрения. От двете страни има две големи тухли с флорални шарки, заради което цялата пътека изглежда много здрава. Над тях са закътани ниши, тъмни и тайнствени, от които на места се подават изгнили ковечези. Оттам сякаш се стрелкат ледени черни лъчи и се разнасят звуци като странни дрезгави крясъци. Когато небето потъмнее, бляскавите слънчеви лъчи се оттеглят разтреперани.

При всяко минаване оттук хладният вятър бръсне гръбнака ти и сърцето ти неизменно се разтриса. Не можеш да се отървеш от усещането, че на скалата има множество огромни очи, които се втренчват злобно в теб, сякаш си дошъл някъде, където не е трябвао да идваш, и си обезпокоил духовете. В теб се надига престъпнически страх. В такъв момент най ти се иска да си поговориш с някого, за каквото и да е, само да се разчупи тази задушаваща тишина. Обаче непознатият стои най-отпред на лодката, втренчен нагоре, без да обели и дума, с поразено лице и потрепващи крайчета на устните. Ти хвърляш греблото, сядаш, свиваш се и увиваш ръце около краката си, за да се постоплиш. Рибарската лодка не помръдва в тихата вода.

 

 

Шъ Цайфу

 

Вярвам

 

по нарязаната земя

все ще поникнат диви цветя

в края на нощта

все ще дойде утрото

по млъкналите релси

преминава влак

остарелият роден край

ще се превърне в млада планина

спомен за дъжд

среща с порив на вятъра

стихотворение написано върху небето

което кръжащите орли

и завърналите се от юга патици

да прочетат на глас

докато времето е ясно

простирам любовта

вярвам в тези красоти

вярвам също че некрасивото е друга наредба

вярвам в теб

вярвам в силата на здрависването

в топлината на прегръдката

вярвам в смирението на поклона

тогава нашето светско лице

ще тръгне редом със земята

 

1 януари 2018

 

 

Лин Набей

 

Мръщи очи и живей до смърт

 

Затворил очи, конят пак и пак си спомняше отминалото. Небето и земята се ширеха в далечината, планините стояха достолепни околовръст, облаците един по един скланяха глава за поздрав, а тревичките се навеждаха като съвестни слугини… Всичко кротуваше в своята природна простота. Далечните пътища се простираха неясно към мъглявината. Ушите му запушени, очите му помътнели, единствено здравите му крака можеха да доставят вестите отдалеч, така че той запрепуска почтително и се устреми право напред. Беше под чатала на генерала, чиито диви геройски мечти обаче можеха да се случат единствено върху гърба на коня. Знамената плющяха, тръбите ечаха, той цвилеше насред сигналните огньове, втурнат към кървавата битка, към още една и още една немислима борба. Небето е свидетел – има ли някой друг, така постоянен в своите увереност и почтеност? Лапа зелената трева и после хвърля крехкото си стоманено тяло, търчи стотици километри, галопира навред и вдига прах до небесата. Всъщност от него зависи животът – само миг колбание и конят може да се преобърне, човекът да падне и двамата да погинат насред полето. И когато войниците се върнат по домовете си, оръжията се приберат и настане мир, чак тогава той оттегля старото си тяло, дните внезапно стават дълги и спокойни, сега той може да огледа себе си внимателно под дългите си мигащи клепачи – мускулите му още са там, тлъстината не се е натрупала, коремът не е издут, по гривата няма бяло, дори позата му си остава стегната и нежна. Старостта все ще дойде, но колкото и да остарее, той пак ще познава пътя, ще знае как да се върне и ще помни откъде е тръгнал. Да, ще изпитва самота, но може тайничко да се утешава, като преброява всичките геройства през живота си.

 

Това е опиянението, което годините даряват. Гордостта се натрупва малко по малко от волността на преживяванията. Борил си се, пламтял си, прослявял си се, бил си нужен, хвален и обичан. Пожертвователен, отдаден, устремен и борбен. Какво значение има дали безстрашието на завоевателя ще бъде вписано в още едно и още едно прекрасно стихотворение? Конят не спира да се радва на своята съдба, че се е родил точно като кон. Кой може да се мери с него? И другите са с четири крака, ала тигрите и леопардите са по-свирепи, кравите и овцете са по-безсилни, котките и кучетата са по-неиздръжливи… Той надига глава и гривата му се развява като знаме. И най-високият човек не е по-голям от коня, който завинаги ще се ползва с уважението на владетел, гледащ отвисоко.

Никога не би му хрумнало, че с идването на машините ще започне и неговият кошмар. Той е все така силен и бърз, копитата му все така хвърчат сред пролетния вятър, ала ценността му се стопява за миг, няма вече втренчени, чувствени погледи, няма и загрижени хора. Значи толкова горчиви били сълзите на наложниците в студения дворец – колкото и неохотни да са те за раздяла, това не може да сгрее сърцето на съпруга им.

Със смърчени очи той преглъща цялата неправда и се оттегля в ъгъла, оттегля се от своята епоха. Делото още е в сърцето му, предаността му не е намаляла, но вече няма къде пак да му се удаде пак и пак да скача в огъня и да живее до смърт. При всички положения той е вече остарял като пожълтяла перла.

 


Лиу Тин: От Йен Либън до жп гарата

 

(откъс)

 

По времето, когато династия Тан била оглавявана от У Дзътиен, Йен Либън бил понижен. В историята липсва запис за това, как Йен Либън от град Линтун в провинция Шаанси се озовал в Юшан в провинция Дзянси. Изпратен бил на заточение? Заживял там като отшелник? Историческите книги не дават подробности. Това, за което има запис, е, че Йен Либън, след срещата си с Шестия патриарх на дзенбудисткото учение Хуейнън, превърнал дома си в полите на планината У Ан в храма „Всеобщ покой“, освен това кътът му за учене станал храма „Портите на мъдростта“, а имението му Нанджуан се преобразило в дзенбудистка обител. Някогашният висш имперски съветник и най-голям художник на своето време изразходил всичките средства на рода си и не оставил съвсем нищо на наследниците си.

Гробът на Йен Либън се намира край храма „Всеобщ покой“, където е запазена една надгробна плоча, издигната през петнадесетата година от управлението на император Циенлун от династия Цин, висока 2 м, широка 1.02 м, дебела 0.11 м, със заоблен връх. По средата на плочата е гравиран надписът: „Гробът на висшия съветник на Великата танска империя и абат на този храм Йен Либън“, а отляво с по-малки знаци е издълбано: “В първия ден от единадесетия месец в петнадесетата година от управлението на император Циенлун от династия Цин аскетът Синтиен и обитателите на храма „Всеобщ покой“ издигнаха тази плоча“.

Гробът не е поддържан специално – върху него е избуяла трева и се е наслоила шума. Наоколо рядко се мяркат хора. Тъй като тъкмо беше преваляло, пътечката, отъпкана от монасите, които идват от храма да почистват гроба, беше мокра и хлъзгава. От едната страна, сигурно заради годините, се беше образувала еднометрова квадратна яма. Едно бяло кученце, което явно често идваше насам, вещо направи две кръгчета около гроба, след което си замина с размахана опашка.

Защо Йен Либън беше избрал Юшан за последна спирка в своя живот? Какъв път беше изминал, докато стигне дотук? Какво си е мислил обезнадежденият майстор по време на своето неравно пътешествие? Изправена пред покафенялата плоча, издигната за него от монасите, живели хилядолетие по-късно, можех само да мълча. От изследователите в Институт „Йен Либън“ се осведомих, че изглежда не са останали никакви негови произведения от периода след напускането му на двореца. Навикналият да вижда рубинено червено и изумрудено зелено художник и съветник си представял ликовете на императорите от хилядолетната история и безцеремонно им поставял оценки посредством великолепните си линии и цветове в легендарния „Свитък с портрети на императори“. „Посрещането на тибетския владетел“, „Приношения за императора“, „Западните земи“, „Чужда страна“, „Съревнование на дворцови съкровища“, „Уей Джън отправя съвет“ и др. показват живота в двореца, но и изразяват тогавашната етническа принадлежност. Ако използваме един популярен днешен термин, картините на Йен Либън са били националният наратив на времето си, те показват основната линия на националното изживяване. А той просто е бил художникът с най-отличителната четка. Също като надарения поет Ли Бай, който имал дързостта да се покаже с махмурлук пред императора, за да напише сплашващо писмо до варварите; който притежавал способността да обърне страданието в смях, като взел на подбив Гао Лишъ; но и който таял в себе си потисната мъка, видима от стихотворението му за наложницата Ян Гуейфей; и накрая излязъл „с усмивка и високо вдигната глава“. Придворните творци, които искали да отстоят поне малко себе си, обикновено не свършвали добре. В такъв случай дали Йен Либън не избрал Юшан, за да може да поразмишлява над себе си на спокойствие на това тихо място? Още от древността в Китай съществува стремежът към домогване до слава и власт по най-лесния път – някои ставали отшелници само за да се прочуят, но Йен Либън явно не бил от тях, той освободил напълно себе си, или казано другояче, в Юшан той най-накрая открил себе си. Тук той постигнал съзвучие с околните планини и реки. В този смисъл простият запуснат гроб може би е в случайно съгласие с желанието на Йен Либън.

Юшан наистина е необикновено място. Под привидната му сдържаност се подава силният му характер. Както се казва напоследък, Юшан е много своеволен. На няколко минути път с кола от гроба на Йен Либън е новопостроената жп гара на Юшан – сграда в модерен стил с огромен площад и най-съвременен търговски център за електронни продукти. По линията на времето от Йен Либън до жп гарата са над хиляда години, а по линията на пространството – само няколко минути. Имаше нещо непривично в начина, по който древният Йен Либън и модерната гара се бяха свързали.

Това е Юшан. Юшан, който се движи със съвременно темпо. Той несъмнено върви по пътя на ускорението, също като цял Китай. И няма причина да спре движението си по скоростната лента, за да се унесе в мисли за древните. Той даже е като състезател, който предпочита в името на скоростта да направи нарушение, но не и да спре да тича.

Превод от китайски: Стефан Русинов

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top