search
top

ИМА ЛИ ДНЕС ГОЛЕМИ ПИСАТЕЛИ?

Панко Анчев

 

Преобразуването на литературата и литературния живот от изкуство и обществена дейност от най-висш ранг в пазар на текстове и т. нар. „творческо писане” промени радикално функцията на писателя и премахна йерархията на естетическите ценности. Днес не е важно дали си талантлив, а дали се продаваш, дали те издават често или си осигурил да те превеждат в чужбина. Класациите са все за „най-продаван автор” и „най-продавани книги”. И само по инерция авторът е наричан „писател” и то защото това, което произвежда и го нарича текст, е все пак „нещо написано”.

Престижът на литературата спадна както никога преди. Издават се толкова много книги, присъждат се стотици или дори хиляди награди, а за литература почти не се говори. Днес тя е най-обикновена и груба търговска дейност. Някои печелят от нея, но това са единствено тези, които уж „обективни” класации са ги обявявили за „най-издавани”, „най-продавани” и „най-превеждани”. Те са успели да получат благоволението на някои чужди фондации и за тяхна сметка криво-ляво препечелват добре за българския стандарт. Останалите задоволяват щестлавието си с надежди и се мъчат да устоят на несгодите.

Обществото (да не говорим за държавата) отдавна не се интересува от литература и не говори за нея, просто защото няма нужда от нея. Пазарното общество е ревниво към себе си и не допуска да бъде разколебавано с морални норми, критерии за почтенност, нравствени терзания, размишления за смисъла на живота, с „малкия човек” или героят-спасител и водач на народа. Още по-малко да бъде съдено и осъждано за пороците и греховете. А нали литературата е неговият най-строг и неподкупен съдник! Тя затова пресъздава живота, за да го променя, свидетелствайки за него и изразявайки обществените идеи и настроения. Литературата е форма на общественото и националното съзнание, национална идеология, обобщената представа на нацията за добро, красиво, грозно, нравствено и безнравствено, за истината. Нейна е задачата да учи хората как живеят, за да бъдат нравствено красиви, честни, добри, почтени, силни духом и състрадателни, да обичат и утвърждават любов навсякъде; да им напомня кое е позволено и кое не е. Когато литературата е натоварена с такова служение, тя е строга и неподкупна към себе си и обществото, прилага най-високите критерии за своята същност, отхвърля всичко, което не й е присъщо и което не е плод на талант и не е изкуство. Да си писател е трудно, но е и огромна, непосилна за мнозина отговорност. Истинският писателят е Божи избраник.

Затова дарбата не може да бъде оценява като стока; измерителят й не е потребителската й стойност, защото не струва пари. Доказателството за дарба не са нито многото книги, хонорарите, многобройните продажби, наградите и преводите в чужбина. За пазара ценното не винаги е най-доброто, а най-търсеното, задоволяващото потребителския, а не естетическия вкус. Друго е необходимо, за да бъдеш голям или просто добър писател.

Пазарът се превърна, колкото невроятно и ужасяващо да е, в главен  и единствен критерий в оценката на творби, творчество и писатели. Днес той решава кои книги и кои писатели са необходими и отрежда кой да получи високи оценки, награди, отличия, признание. Затова бе убита критиката и отречени жанровете, свеждайки самата литература до най-обикновен текст – т. е. до механичното писане и подреждане на думите, до тяхното формално съжителство, в което допустимо да няма смисъл и идея или човешко чувство, картина на обществото, портрет на човешката душа. Стига само да се „продава”. Ако  се продава, ще бъде заплатен. Всичко останало е досадно множество, което е длъжно да мисли само  за себе си. Няма национална литература, единен литературен процес, класика, творчески порив,  съпреживяване, поука; всичко е позволено, щом се продава. Това е единственият закон на неолибералната естетика и неолибералното литературознание, нагло превзели българските университети и поразили съзнанието на младите българи, усетили в себе си литературни заложби и творчески пориви.

За съжаление, неолибералното и постмодернистко разбиране за литература, творчество и писател е обсебило дори и тези, които уж отстояват други естетически критерии и служат не на пазара, а на естетическите стойности, живата литература, красотата. За тях пазарните принципи не се материализират в пари и продажби, а са се изродили в изграждането на полузатворени кръгове, в които похвалата, публичното представяне, рециталът, премиера на нова книга със задължителното елейно слово, рецензийката някъде в печата, грамота или дори художествена пластика от някой от безбройните конкурси са техните остойностени стремления към пазара. Тези кръгове не са на естетическа основа, на еднакво разбиране на литературата и на писателското служение, а са приятелски, колегиални, дори идейно-политически, но не издигат преграда пред тези (май дори ги поощряват), които не умеят да пишат или просто са посредствени като талант и реализация. Достатъчно е симпатиите да са общи, както и апологиите и оплакванията. Общият плач от несправедливото разпределение на слава, награди и пари е също проява на този тип „естетика”.

А големият писател?

Очевидно „голям писател” е категория от друго време. Възможно ли е тогава във време, в което не се говори за големи писатели, тях все пак да ги има?

Нали те би трябвало да са тези, които най-точно и пълно изразяват своето време, очертават границите му с миналото и бъдещето, създават социалния стил и изразяват и олицетворяват националната душа! Големият писател е, който определя същността на времето и задава линията на неговото развитие. Той е ориентир за самата литература и за авторите, живеещи и творящи заедно с него. Всички, волно или неволно, се равняват по величието на таланта му, ползват опита и следват примера му. Защото е вълшебник на словото, майстор в писането, законодател в художественото изображение и изграждането на характерите, художествените и социалните типове, в разрешаването на обществените проблеми и конфликти. Неговото творчество въплъщава обществения, природния и личния живот и обобщава всичко онова, което историята ражда и съхранява за следващите епохи.

Но кой днес говори за тия неща? Кой търси и показва в литературата художественото майсторство, богатия език, образите, диалога, метафорите, пластиката, чувствата? Та те са напълно чужди за „текста”. Художествената литература, а още по-малко творчеството на големия писател, не се поддава на „научни методи”. Напротив, тя изисква от тълкувателя и ценителя тънък вкус, усет, способност да се насладиш на писателското умение, на живото слово, на мъдростта и истината. Големият писател е непостижим и за онези, на които им стига приятелското потупване на „събрата по перо” и похвалите на близките и роднините след литературните премиери и четения. Колко по-сладостни са те пред мъчителното служение на словото и боговдъхновението.

Големият писател е невъзможен, ако няма кой да го види и оцени. Не, аз не твърдя, че няма случаи, когато един творец е оценяван не от своите съвременници, а от тези, които го четат години след смъртта му. Твърдя, че когато литературното съзнание пренебрегва това понятие и не иска или не е способно да го формулира и да търси проявлението му в самата литература, тогава всичко е равно, еднообразно, скучно, пошло, пазарно, а това означава – посредствено. Дори в тази духовна пустош да се открои някакъв истински талант, то е случайно и той едва ли ще се развие до оптималната си степен, за да се види, че е единствен и неповторим, че е най-велик и могъщ.

Самата литература трябва да живее със съзнанието, че й е небходим голям писател и че когато такъв писател се появи, тя ще бъде щастлива да му създаде условия за триумфа му. Когато е изгубила това съзнание, тя се облажава със сурогати.

Нашето време е време на посредственост и ниски амбиции. Всички сме негови роби, затънали дълбоко в тресавищата му, от където излизането е изключително трудно. Страшна и опустошителна е духовната криза. Тя е отчуждила народа от културата и изкуствата, обезсмислила е творческите дейности, като ги е приравнила със стоковото производство. Тази криза се изразява и в липсата на сериозна критика и подготвени критици, умеещи да отделят доброто от бездарното, да анализират и тълкуват проникновено авторите и творбите. Критика само с констатации и преразказване, без анализ и тълкувание е елементарно упражнение и от нея ползата е никаква (постмодернистите и неолибералите ще кажат – „нулева”). Ето защо е необходимо да се възроди критиката!

Писателите трябва да разберат, че в литератуата и изобщо в изкуствата и културата „спасението на давещия е дело на самия давещ се”. Т. е. необходимо е чувство за отговорност и дълг, а още и упорство, за да се види проблемът в целия му ръст. За щастие българската литература е с дълбоки и светли традиции. И те все още не са напълно погубени. Ние сме ги получили даром от нашите класици, работили честно и вдъхновено за духовния възход на българите. Нима ще се оставим да ни погуби една човеконенавистна и безнравствена идеология? Нима ще се дадем на шайката кресльовци и бездарници, които заради парите са готови да продадат и унищожат майка, баща и всичко българско и родно.

Въпросът ми обаче все пак беше: има ли днес големи писатели. Не бягам от отговора, но преди да го открием и покажем, е по-важно да осъзнаем смисъла на въпроса.

Защото голям писател означава не само ярък и непознат преди талант, но и гражданско чувство, обществена отговорност; той е съвестта на народа, неговият защитник и застъпник. Той е личност, която не се примирява със злото и несправедливостите, а се бори безпощадно с тях. Не може да си голям писател, ако не обичаш отечеството, народа и човека; ако си безразличен към хорските тревоги, защото смяташ, че творчеството е достатъчно като участие в обществените дела; ако не живееш живота на народа си и обичаш словото повече от себе си.

Нека тогава се огледаме около себе си и в себе си и си отговорим честно и по съвест: има ли днес големи писатели?

 

 

 

 

2 коментара to “ИМА ЛИ ДНЕС ГОЛЕМИ ПИСАТЕЛИ?”

  1. Напълно е прав Панко Анчев, че сме свидетели на “страшна и опустошителна духовна криза”. Най-страшната, бих допълнила. И пътят към тази криза започна с ликвидирането на престижната литературна критика – онази критика, която анализираше процесите, трасираше насоките за развитие и създаваше вкуса на поколенията българи. Сега младите, пък и не само те, се поддават на евтините реклами за фалшиви бестселъри, които ги възпитават в омраза към всичко българско и родно, които отричат моралните принципи, върху които се изгражда обществото, които искат да ни превърнат в чуждопоклонници и безродна маса от хора без самочувствие, без светли идеали и без каузи. А условията това да се случи са налице: близо половината от нашите деца вече са неграмотни. А ние мълчим и гледаме, борим се за наградки, вместо като будната съвест на обществото да се обединим и издигнем своя глас срещу напълно сбърканата политика в образователната ни система, вместо да потърсим пътя към училищата и се опитаме да спасим поне онази част от будните и интелигентни наши потомци, на които ще разчитаме някой ден да върнат България в пътя, който е отреден за велики нации като нашата.

  2. На един конгрес на съветските писатели писател от бившата Орловска губерния на Руската империя с гордост заявил:
    – Преди революцията от нашата губерния е произлязъл един-единствен писател. А днес сме повече от триста!
    – Кой, кой е тоя писател? – попитали неколцина делегати.
    С явно разочарование докладчикът отвърнал:
    – Как кой? Иван Сергеевич Тургенев!
    ……………….
    По-голяма криза от коунистическото време няма и не може да има. Сегашното положение е просто продължение и потвърждение на тази криза.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top