search
top

ЗА СЪЕДИНЕНИЕТО В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА…

Любомир ЧЕРНЕВ

ЗА СЪЕДИНЕНИЕТО В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И ЗА НЕЙНОТО НЕРАДОСТНО БЪДЕЩЕ

 

Безобразната поезия на Петър Чухов отдавна не е новина в българския литературен живот. Войнстващият негативизъм, изразяван от Михаил Неделчев към Съюза на българските писатели, също не е новина. Не е новина, че разделението между българските писатели прилича да детската игра – на ти си куклите, дай си ми парцалките. Ние сме модерни – вие не сте. Ние сме нови – вие сте стари. Ние сме европейци – вие сте комунисти. Ние сме мушмули – вие сте зелки… И какво делим всъщност? Себе си ли, съюзите и сдруженията ли, или трибуните, на които се изявяваме? Може би делим книгите си? Или делим читателите… Групичките на враждуващите писатели, оформени като кръжоци от социалистическо време, до такава степен са се антагонизирали в литературния ни живот, че приличат на агитките на ЦСКА и Левски. Ако случайно се срещнат, започват да се псуват и да се бият. С „литературни“ и с „културни“ средства, разбира се. Помирение и примирие скоро няма да има. За съжаление, господин Неделчев и прилежащия му литературен кръжец са така войнствено настроени срещу Съюза на българските писатели, че няма никакъв шанс да оставят „мечовете“, „копията“, „щитовете“, „камите“ и … „отровата“. И са абсолютно убедени, горките, че ще победят! Ще победят, ама друг път. В подобна „война“ победители не може да има! Може да има само безсмислени „жертви“, които обикновено са сред читателите на българска литература. Какво делим ние, българските писатели, всъщност? Читателите ни, които непрекъснато ще намаляват в бъдеще време? Знаете защо ще намаляват… Тази тенденция е тъжна, но и безмилостна истина. За тази страшна истина спомагат и книгоразпространителите в България. Но тяхната „истина“ и тяхната „история“ са предмет на друг тъжен разговор. Докато не разберем, че българските писатели сме писатели на българския народ, а не на някакви негови „елити“, само ще подсмърчаме, ще ругаем, ще се самосъжаляваме и ще се самоотричаме. Дори малките ни поводи за радост ще потънат в безумна и неосъзната борба помежду ни. И нито ще ни светне пред очите, нито ще намерим милост за себе си и за книгите си.  Когато лъжеш себе си, не може да си честен пред другите. Единственият ни шанс е да се обединим! Готов съм да подам ръка и на Чухов, и на Неделчев. Нищо, че не ме познават. Нищо, че не се прехласвам пред тях като творци. Но пред мисълта, че след около стотина години в България може и да няма писатели, съм готов да се съюзя даже с враговете си. Не, че те са  ми врагове. Просто сме различни, но помислите ни трябва да са насочени в една посока – да спасим българската литература и българските читатели! Ако не го направим, за другото ще се погрижи оня с рогата – лукавия, пресметливия, душепогубника, човекомразеца! Надявам се някой да ме разбере и дано не останат напразни надеждите ми. Даже се моля… Дано бъдат чути молбите ми!

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top