search
top

ЖИВОТЪТ КАТО НАДЕЖДА ЗА ПО-ДОБЪР ЖИВОТ

Панко Анчев

 

Има такива времена, и те са най-мъчителните за чувствителния човек, когато разбираш, че почти няма надежда за по-добър живот, но с цялото си сърце вярваш в неговото предстоящо идване. Това обикновено са епохите, когато над обществото е надвиснала някаква опасност или след като то е преживяло драматично разпадане. Тогава споменът остава единствената утеха, че щом някога е било красиво и спокойно, непременно един ден ще се установи отново радост и хармония. Илюзията за възможното светло бъдеще винаги е измъчвала българските писатели, защото  говорят от името на обществото и на епохата. Но творчеството им трябва да се чете с думите, които съдържа, а не като се повтарят банални критически съждения. И ето, поезията на Димчо Дебелянов сякаш доста е “пострадала” от неумелия критически анализ, подвел се този път и от чувството, което тя излъчва. А и от трагичната съдба на поета.

Димчо Дебелянов е един от най-великите български поети на ХХ век. Той е един от тези, които не само изпитаха върху себе си покрусата от поруганите национални идеали и несгодите на обществото, чиято цел е личната изгода и сметка, но и сам стана изразител на породените от това идеи и чувства. Героят на Дебелянов е човекът, който живее в поствазовия свят. Той е продукт на индивидуалистичния мир, чийто ярък изразител и проповедник в изкуството на ХІХ и началото на ХХ век  бе П.П.Славейков. Сега обаче са настъпили важни промени както в обществото, така и в хората. Индивидуалистичното общество също преживява кризи: конфликтите в него са също така остри, драматични и вещаещи трагични последици. В такава криза е попаднал героят на Димчо Дебелянов. За  него това е особено нещастие, защото е настроен да бъде миролюбив, дружелюбен, отзивчив и любвеобвилен, а го посрещат неприязън, несгоди, разочарования, затвореност, грубости. Искаш мир, а ти отвръщат с война; предлагаш разум и любов, а те отблъскват и мачкат непрестанно. Къде тогава да отидеш и с кого да бъдеш в един свят, където разделите са повече от срещите. Как да се изолираш от всичко и да заживееш като самотник – без посегателствата на обществото над тебе?  Това е проблемът, пред който е изправен този герой. Ала проблемът е труден за разрешаване, защото е поставен пред всички членове на обществото.  Могат да го разрешат единствено силните, твърдите, волевите. Така поне ни убеждаваше П.П.Славейков. Димчо Дебелянов не може да каже същото, защото неговият герой е друг тип човек – въпреки че обществото е устроено по същите закони и на същия принцип като Пенчославейковото. Защото по душа е по-смирен и готов на единение и разбирателство. И колкото и парадоксално да е, за него животът е надежда за по-добър живот. Тази е формулата на съществуването и на социалното му поведение. Настъпил е нов момент в индивидуалистичния тип обществено устройство, когато започва да се осъзнава неговата безизходица и неспособност да разреши обществените противоречия и конфликти. Те започват да се превръщат в непоносимо бреме и пречка за нормалното съществуване на човека. Тук трябва да търсим обяснението на особеното излъчване и звучене на поезията на Дебелянов, която изразява идеите на новото време.

Когато живееш единствено с надеждата за по-добър живот, неизбежно ставаш недоверчив, раздвоен  и разколебан – още повече щом не виждаш промяна и не усещаш взаимност. Затова и стиховете на Дебелянов са  посветени най-често на очакването да се случи нещо радостно; да просветне лъчът светлина. Героят живее най-често със спомените, въпреки че и те са нерадостни и не се различават от реалността. Но най-тежко е съзнанието за непостижимостта на общуването. Искащият да излезе от света си човек не намира потвърждение на личната си воля у другите. Обществото се е разделило фатално на съсловия и индивиди и не се поддава на единение и сливане на усилия и желания. Пасивната съпротива прави всичко мрачно, нощно, тайнствено, изпълнено с призраци и същества от митологията. Или от книгите. И също както беше у Пенчо Славейков се заражда съзнанието за съпротива и дори бунт. В Дебеляновия бунт грее същата горда възвисеност и непримиримост срещу низкото и пошлото, но тази гордост е до голяма степен  сломена  от мъчителното очакване и от самотността на усилията за промяна. Съпротивата е срещу грубостта и жестокостта на живота. А когато се бунтуваш срещу подобни абстрактни понятия, няма как да не търпиш постоянни крушения и неволи. Защото в крайна сметка това е бунт на самотата и безверието, а срещу тях са жестоката реалност на материалния живот на егоизма, печалбарството и насилието.

Другото различие с индивидуалистичното общество, което описа и изрази Пенчо Славейков, е във факта, че героят на Д.Дебелянов тепърва “влиза” в този свят. И понеже е неподготвен  за условията, които то му предлага, той е стъписан. Реакцията му е  спонтанна и болезнена. Изборът му е ограничен, за да не кажа невъзможен: да се примири или да се бунтува. Този млад човек като че ли предпочита и двете възможности. И естествено греши… Греши, защото нито примирението, нито бягството могат да дадат успокоение и да променят съществено състоянието. Колкото повече понасяш болките и несгодите на света, толкова те се увеличават и обсебват всички и всичко. Това носи нови страдания на измъчената душа, чийто морал не позволява да бъде безучастна към злото. Но когато поиска да му се противопостави, тя вижда, че няма сили и воля да го стори.

Да си готов за светлина и радост; да си човеколюбив и открит за хората, а да виждаш как се затварят просторите пред тебе и как все повече и повече си недопускан или изтласкван от живота, е голямо страдание за един млад човек. Героят в поезията на Дебелянов постоянно декларира, че не иска да живее в мизерията на духа; че жадува истинска любов и взаимност. Невъзможността обаче не го озлочестява и не го прави революционер. Единственото, което си позволява, е да се оттегли. Това е може би неговият индивидуалистичен бунт срещу “злия” живот. “Извън” е очевидно по-добре и там е по-достойно да си човек.

Къде е това “извън” ? За героя на Дебелянов, а и за писателите на този тип индивидуалистично общество, форма на излизане от обществената действителност е животът в изкуството. Тази нова реалност е белязана с печата на неповторимата индивидуалност и не допуска мерзости, посредственост, лъжа. А това предизвиква страданието му. В изкуството има и спомени, и въображение, и любов, и страсти. Там е истинското царство на духа и любовта. Затова у Дебелянов се говори толкова много за поезия и изкуство; затова стихотворенията му са често предизвикани от други автори и думите са възвишени, взети от лексиката на поетите-романтици. Изкуството е прословутата “кула от слонова кост”, в която смиряващият се или бунтуващ се млад човек намира успокоението. Тя е  над  хората, над бита и гмежта. Там трудно достигат гласовете на низините и духовната бедност. От тази “кула” героят едновременно се “укрива” от злото и участва в борбата срещу него. Дебелянов е от тези български поети-символисти, за които “бягството” от живота е празно понятие. Той може да се оттегли, да потърси някъде покой, но той не бяга, не се изолира. Изкуството  е  неговият единствен и отчайващ  начин  на съществуване и  промяна  на действителността. Индивидуалистичният му бунт е бунт на чувството и разума,  а не на съсловната принадлежност и на революционната идеология. Но изкуството не е просто слово, което разказва за случките от живота и само за преживяванията на обикновения човек, а нова реалност, възвишеност, ”повторно  направено”. То е различно от действителността. Затова и поезията  и на Дебелянов, и на поетите-символисти е изпълнена с фантастични реалии, с митични същества и мъчителни сънища. Там е истината, която променя  или се опитва да се промени  жестокия облик  на действителността. В последните си творби, писани на фронта, Димчо Дебелянов рязко променя стила си и това дава основание да критиката да твърди, че той се е сбогувал със символизма и е тръгнал по нов път. Аз мисля, изхождайки от анализа на характера  и духа на тази поезия, че става дума не за същностна промяна, а за нови изразни средства. Защото Дебелянов никога не е допускал естетически или презирал конкретния живот, а само е искал да го  “обезболи” и смекчи; да го направи по-благороден и приемлив. Тази теза, чийто най-авторитетен защитник е големият поет Атанас Далчев, робува на желанието да се угоди  и едновременно с това да се преодолее  тогавашната конюктура и да се намери по-приемливо място на Дебелянов в българската поезия. Но тя  не може да докаже, че поетът се променя рязко и съществено – макар че във военните си стихотворения той говори за по-сурови преживявания. Но там, на фронта, той вижда тази реалност и нея описва. По същия начин преди се занимаваше със своята “кула от слонова кост”, когато  беше убежището ме  от нашествието на посредствеността и жестокостта на обществото.

Казаното до тук за Димчо Дебелянов обяснява защо този велик български поет е толкова трагична личност и защо творчеството му е изпълнено с толкова мъка, смирение, морал и човещина. Той довършва линията на Пенчо Славейков в българската литература и фактически изчерпва индивидуализма като същностна черта на българското общество след Вазов.

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top